ЕЛИН ПЕЛИН – ЖИВОТ И ТВОРЧЕСТВО
Първите си впечатления от живота получих в родното си село Байлово. Незабравими детски години прекарах там. Често си спомням за безкрайните игри край селската рекичка, скитането ни сред полето и горите, приятелската ми дружба с животните и птиците.
В прекрасния ми роден кът научих нашия звучен език, чух чудната българска песен, извезана от красотата на най-хубавите думи, опознах нашия работлив народ, нашия човек – българина и неговата широка, добродетелна, отзивчива душа...
Аз живеех щастливо с книгите, които не падаха от ръцете ми. Обаче онова, което най-много ме интересуваше, беше рисуването. Бях нашарил всички стени на нашата къща с чудни детски изображения. В гимназията... се мъчех да прерисувам всички картини от книгите и списанията, които ми попадаха в ръцете. Но художник не станах.
През 1897 г. се явих на приемен изпит в новооткритото рисувално училище – София. Между издържалите изпита бях един от първите, но въпреки това не ме приеха... И така, вместо да стана известен художник, започнах да се проявявам като неизвестен писател...
И аз бях принуден да се завърна в родното си село, дето прекарах около две години (1898 - 1899). През това време опознах още повече моите съселяни. Разбрах и почувствах техните радости, копнежи, скърби и неволи, техния семеен, родов и обществен живот.
Селската действителност ми се показа такава, каквато е. Наблюдателен и отзивчив към тия измъчени от труд и нищета хора, аз се опитах да дам живи образи на герои, с които се срещах и дружех тогава. Някои от тях назовах със собствените им имена. В моето родно село написах първите си сериозни работи: „Ветрената мелница“, „Напаст божия“, „Гост“, „Изкушение“ и „Пролетна измама“.
София често посещавах, понеже се бях записал за свободен слушател по право. Един ден през есента на 1899 г. реших да напусна родното си село и да си търся късмета в столицата. Големият град ми се показа чужд и неприветлив. Парите бързо се свършиха, а работа не се намираше. Незначителният хонорар, който получавах от някои списания, не стигаше за хляба... Много пъти си лягах гладен. Преживях тежки и мъчителни години...
По това време пишеше г-н Тодор Влайков под псевдоним Веселин. Тоя псевдоним ми се много харесваше и аз търсех да намеря някое подобно име, което да окончава на „ин“. По тоя начин се натъкнах на израза „Елин пелин“ от народната песен:
Елин пелин, зелен пелин,
що се, пелин, олюляваш
от вършеца до корена...
Тоя израз ми хареса по своята звучност и оригиналност, още повече, че съдържаше дори две окончания „ин“...
С тоя псевдоним почнах да се подписвам, когато поради стечение на обстоятелствата престанах да мечтая да бъда художник. Тоя псевдоним се хареса на публиката като оригинален и понеже лесно се запомня, стана бързо популярен...
Наистина, каква ли съдба щяха да имат моите писания, ако под тях се мъдреше моето човешко име Димитър Иванов?
През 1903 г., когато проф. д-р Шишманов стана министър на народното просвещение, за да ми даде възможност за по-спокойна творческа работа, назначи ме в III Софийска прогимназия и ме командирова за чиновник в Университетската библиотека. След това ме изпрати в Париж, дето прекарах седем месеца... В Париж видях нов свят, нова култура, нови
интересни неща, които обогатиха моите познания и впечатления. После постъпих на работа в Народната библиотека, дето останах на служба дълги години. До пенсионирането си работих като уредник на музея „Иван Вазов“.
Из „Елин Пелин за своите детски и ученически години, за патилата си и първите писателски стъпки“ и „Нещо за себе си“.
@bgmateriali.com
