ЕЛИН ПЕЛИН – „КОСАЧИ“
■ КАКВО НИ КАЗВА РАЗКАЗЪТ
На пръв поглед разказът „Косачи“ има твърде прост сюжет:
1. Петима косачи са отишли в далечна Тракия на гурбет.
2. Денят приключва – настъпва нощта и косачите се събират около огъня.
3. Сред тях се откроява даровитият разказвач Благолажът.
4. Благолажът разказва приказка и изпява песента за невярна Стояница.
5. Съвсем наскоро оженилият се Лазо привидно не се трогва от песента, НО...
6. Останал сам с мислите си и под въздействие на приказките, в които твърди, че не вярва, Лазо решава да се върне при Пенка.
Красотата на разказа е в съчетаването на привидната простота на разказаната история от реалния живот с вълшебните истории от приказките и песните. Героите непрекъснато се оказват ту в единия свят – реалния, всекидневния, ту в приказния свят на чудеса и вълшебства. Дори решението на Лазо да се върне при Пенка, е под въздействието на разказаните приказни истории.
Разказът „Косачи“ ни дава възможност да разберем един отминал свят и начина, по който хората от този свят осмислят фолклорните творби.
■ ГЕРОИТЕ В РАЗКАЗА
Героите, които пряко участват в разказа, са петима. Разбираме го още в самото начало: „Това бяха петима селяци от загорските краища, дошли с коси на рамо да търсят работа в далечна Тракия, дето тревите зреят по-рано“. От цитираното изречение разбираме няколко неща:
– броя на косачите – петима;
– произхода им – идват от загорските краища;
– с какво се занимават – дошли са в Тракия да търсят работа;
– защо не са останали в своя край – защото тревите в Тракия зреят по-рано.
В миналото много мъже от по-бедните краища търсели работа на друго място. Нарича се отиване на гурбет. Гурбетчиите напускали родните си места на Гергьовден – началото на лятното полугодие в трудовата година на българите. Привършвали работа на Димитровден – края на лятното полугодие и началото на зимното полугодие в трудовата година. След привършване на работата се връщали по родните си места.
Героите в разказа са Благолажът, Лазо, Стамо, Андрея и... На пръв поглед може да си помислим, че Елин Пелин е забравил за последния, за петия герой. Никъде в разказа той не е назован по име.
В разказа читателят се „запознава“ само с трима от героите. Те са описани и общуват помежду си – Благолажът, Лазо и Стамо. За това, че един от героите се казва Андрея, разбираме единствено от подвикването: „Ан-дре-яяя, Андре-яяя!“. Този герой не е описан и не участва в разказа със свои реплики. Петият герой е анонимен. Елин Пелин дори не споменава неговото име. Можем да предположим, че са негови думите: „– Пък и бива си я – каза лукаво друг“, с което се изчерпва неговото участие в разказа.
Освен гласовете на героите в разказа читателят „чува“ и гласа на повествователя, още наричан всевиждащ разказвач. Повествователят е този, който:
– рисува образите на героите;
– описва преживяванията им;
– разказва случващите се събития.
Не бива да се смесват автор и повествовател. Авторът е реалният човек, създал текста, а повествователят е разказващият в художествената творба
Кои са основните герои и каква е тяхната роля в разказа?
Благолажът е централен герой – той е героят, който разказва различни истории в разказа. Съвсем не е случайно, че Елин Пелин го е назовал с прозвището „благолаж“, което означава „благо (сладко) лъже“. По този начин разказването на приказките е сравнено със сладка лъжа – то е приятно, но в същото време измамно. Освен разказвач Благолажът е и певец. Той изпява песента за невярната булка Стояница.
Въпреки че Благолажът е централен герой в разказа, неговите черти са нарисувани твърде пестеливо. Обърнете внимание на описанието: „Русите му чорлави мустаци взимаха (скриваха) половината от лицето му. Под големите му гъсти вежди играеха хитри и умни очи“. Може да се каже, че едва ли не Елин Пелин се е опитал да скрие лицето на своя най-важен герой – и мустаците, и веждите покриват, а не откриват лицето. Очите също не са обрисувани като цвят и форма, а са по-скоро знаци за характера на героя – той е хитър и умен. Благолажът е герой, „нарисуван“ преди всичко чрез това, което разказва. Именно тук се откроява майсторството на писателя – читателят да добие представа за героя, без той да бъде подробно описван.
Нещо повече – в образа на Благолажа се открояват едни от най-важните черти на фолклора: той е устно творчество; изпълнителите му са хора, които силно въздействат върху своите слушатели; светът, който представя, е едновременно и реален, и вълшебен; слушателите силно вярват в чутото.
Лазо е другият централен герой. Ако Благолажът е разказвачът, Лазо е героят слушател. Благолажът разказва приказки на всички, но само Лазо истински преживява разказаното. В съзнанието му се смесват реално и въображаемо. Независимо че Лазо единствен от всички изразява съмнение за истинността на приказките: „– Много лъже – рече Лазо. (...) – Бабини деветини... измислици\ – рече Лазо...“, само той ще повярва на разказаното и ще се върне при своята млада жена.
Описанието на Лазо също е повече от пестеливо: „Лазо, сух, слабичък момък, беше приклекнал до огъня и потикваше съчките“. И при този герой липсва подробно описание на външните му черти. Подобно на образа на Благолажа и образът на Лазо се изгражда в съзнанието на читателя основно с онова, което казва и върши.
Стамо е герой, който има допълваща роля в разказа. Също е описан пестеливо: „Най-старият от тях, петдесетгодишен мъж, беше подпрял глава на жилестата си, гола до лакет ръка, тъмно бляскава като желязо, и пушеше замечтано“; „Той имаше суров поглед и неподвижно лице, по което светлината от огъня играеше като по камък. Гласът му беше тежък и грапав“; „Каменните Стамови думи го удариха в сърцето“. Обърнете внимание как Елин Пелин е нарисувал образа – ръката му е като желязо, лицето е неподвижно и прилича на каменно, гласът е тежък и грапав (това са определения за камък), думите са каменни. Сякаш героят Стамо, който стои отстрани и слуша, не е жив човек, а каменна статуя.
Нека обобщим:
• Благолажът е разказвачът в разказа;
• Лазо е слушателят, който вярва на разказаното;
• Стамо е този, който посочва дали разказаното е истина, или лъжа – той е подстрекателят.
■ ВРЕМЕТО В РАЗКАЗА
Първото време: Действието на разказа протича през лятото. За това съдим от първото изречение в разказа: „Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа“. Друго изречение, с което са представени героите: „Това бяха петима селяци от загорските краища, дошли с коси на рамо да търсят работа в далечна Тракия, дето тревите зреят по-рано“, ни подсказва, че става дума за началото на лятото. В Тракия, за разлика от родните места на косачите, тревите вече са узрели. Това време в разказа е необходимо, за да стане ясно каква е причината за идването на косачите в Тракия. Те са гурбетчии, които в началото на лятото отиват на гурбет по чужди места, където има повече работа.
Второто време: В разказа е посочено и друго време – в коя част от денонощието протича действието. И за него съдим от първото изречение – през нощта. Какво е значението на това време за разказа? Нощта е онази част от денонощието, която според фолклорните представи е обвита в тайнственост. Това е времето, в което някога са вярвали, че на земята излизат свръхестествени същества. През нощта реално и фантастично се сливат – това подсилва вярата в приказките у младия косач Лазо.
Третото време: Това е отрязъкът от време, в който протичат действията в разказа. Започва с падането на нощта (1), продължава по време на разговора край огъня (2) и приключва все още през нощта с решението на Лазо да се върне при Пенка (3).
■ ПРОСТРАНСТВОТО В РАЗКАЗА
Още в самото начало на разказа е обрисувано пространството, в което ще протече действието на разказа: „Безкрайното тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна...“. Полето е безкрайно и неопределено. Глаголите „потъна“ и „изчезна“ подсилват усещането за неговата нереалност. Обстоятелственото пояснение „в мрака“ допълва това усещане, превръщайки полето в приказно място. Следващите изречения доизграждат представата за необичайното пространство в разказа: „Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада“. Безкраят се подсилва от дълбочината на небето. Земята заприличва на митологичен образ, подобен на старогръцката Гея – приема чертите на жена.
Така авторът ни „въвежда“ в пространство, което е почти нереално, митично, предполагащо в него да се случи нещо необикновено. НО! В следващия момент пространството изведнъж става съвсем реално. Такова, каквото е в действителния живот: „От ливадите край нея (Марица) се обади ясен мъжки глас... (...) След малко светна огън“. Подобно на времето и пространството в разказа е едновременно магично и реално.
Началото на разказа прилича на начало на театрално представление. Читателят сякаш е зрител, който влиза в театралната зала и се настанява на своето място. Завесите са спуснати. Осветлението угасва. Зрителите са притихнали. Изведнъж прожекторите светват. Завесите са дръпнати и представлението започва.
Да обобщим! Пространството в разказа е безкрайно и неопределено, приказно – разположено някъде между небето и земята. Но изведнъж става конкретно – край огъня. Светлината на огъня заприличва на театрално осветление, което осветява сцената и героите. В целия разказ след това приказно и реално ще сменят своите места.
Огънят е другата важна част от пространството. Във фолклорните представи на българите той има символично значение да свързва хората. В миналото вечер край огнището се събирали всички и разговаряли. Огнището е мястото, при което възрастните разказвали приказки на децата. Огнището е и мястото, в което на Бъдни вечер най-възрастният мъж поставя бъдника да гори, за да подсили силата на раждащото се слънце. Огънят на Сирни Заговезни има същата задача, но около него се събира цялото село.
В разказа огънят има подобна роля – той е символичното място, където косачите ще разказ ват, ще пеят и истински ще преживяват.
@bgmateriali.com
