Сладкодумецът в българската литература - Елин Пелин, е роден в софийското село Байлово. В сърцето си писателят съхранява за цял живот красотата на родния край и любовта на българина към труда и земята. В неговите разкази присъства битът на шопите, активно участие вземат природата и животните, но в центъра на разказите му си остава човекът със своята нелека участ. Писателят рисува колоритния свят на селото, без да го идеализира. Мотивът за труда е основен в творчеството му. Неговите герои са работливи селяни, които „къпят" с потта си майката земя.
Разказът „По жътва” е сред най-вълнуващите творби, създадени от талантливото перо на Елин Пелин. Кратко по обем, произведението разкрива правдиво и вълнуващо една трагична, но нерядко случваща се житейска драма в миналото на българското село. На нивата девойка получава слънчев удар и умира. Творбата въздейства емоционално както със смъртта, дошла неочаквано, така и с цялостната си атмосфера, внушена от повествователното умение на Елин Пелин. Експозицията на разказа е описанието на природната картина. Тя е всеобхватна - „ От край до край,докъде ти око види, се люлеят златни ниви...”Лятото присъства с жътвата и горещото „дихание"на слънцето. Небето се е свило, слънцето е немилостиво, сипе огън и жар. Нарисувана е тягостна картина, в която „зрее" страшно предчувствие за беда. Природното описание е не само фон, на който писателят ще разгърне случката. То сякаш подсказва, че и природата е своеобразен герой, участник в действието. Чрез възходящо градираните синоними: жега, огън, жар, мараня, пожар, Елин Пелин потапя читателя в неповторимия пейзаж на човешката душа: „ Тежко и душно." Времето сякаш спира.
Всичко това не плаши работливите жътвари. Те събират плодовете на своя труд, изпълнени с дълбока признателност и благодарност към Бога: „Колко думи, молитвени и чисти, се изтръгнаха от ободрените селски души!" Като израз на надеждата за плодовита жътва, над полето заехтяват песни.
От общия пейзажен фон погледът на писателя се насочва към единичното, конкретното - живота на Никола. Тук образите са само щрихирани: левент Никола, усмихнат, бодър; стара майка, усмихваща се с любов на сина си; малка сестрица - с прижурено „пълно личице, младо и свежо". Въпреки че са лаконично описани, те внушават топлите и сърдечни патриархални взаимоотношения в българското семейство, изпълнени със загриженост, почит и уважение. Над тази идилична картина звънва Пенкиният глас. Тя пее чиста и волна песен. Преди да видим момичето, чуваме неговия глас, неговото послание за радост и надежда, за любов и красота. С богатство от художествени епитети и метафори: „развълнувано глъхнеше", „смело се вдигаше", „безкрайна скръб", „злокобно съмнение", Елин Пелин „рисува" песента като неделима част от живота и душевността на селския труженик. Тя ражда желания, дарява любов, изразява стремежи и победи. Затова песента има собствено място в разказа, като му придава лиричност и разведрява тягостната атмосфера в началото на повествованието. Самият живот звучи в нея, тя е израз на емоционална наситеност. Литналата песен е благодарност и молитва.
И колко страшно прозвучават думите: „ Но ето че дотича из отдалеченото краище босоного хлапе и изплашено обади, че Пенка примряла от жега." Изказът става лаконичен, напрегнат, изпълнен с възклицания и ужас: „Пак жертва!” Това е страшният откуп за богатата жътва, за лелеяната надежда и очакваното добро.
Мъката, както и трудът, обединява хората. Спускат се всички на Пенкината нива. Страданието е всеобщо: „И булки и моми, и мъже и жени, и майки се стекоха на Пенкината нива ужасени." Едва тук Елин Пелин разкрива физическия портрет на героинята: „Бяла пребрадка небрежно бе паднала над чело, да засени хубавото й лице. Тъмнееха гъсти ресници, мъртвешки склопени. Из полуоткрити уста бе потекла струйка алена кръв и обагрила бялата й гушка." Смъртта не е погубила красотата на момичето. То остава в съзнанието ни прекрасно като песента си.
Потресаваща е мъката на Никола. Той е загубил всичко - радост, обич, песента на живота си. Трагедията е внушена и чрез заключителната природна картина. Тя е внушителна не чрез описанията, а чрез отсъствието на хората. Полето е пусто. Самотни се ронят златните класове. Селяните са сплотени от общата мъка. Те изоставят жътвата, защото са съпричастни на трагедията, която вече не е само лична. Тя се превръща в скръб на цялото село.
И всичко е разказано естествено и непринудено. Случката движи действието. Авторът сякаш липсва, отстъпил зад героите си, зад пейзажа, зад мъката. Но неговите внушения зазвучават по-силно, защото от разказа струи любов към обикновения човек, съчувствие и съпричастно към нелеката му съдба.
@bgmateriali.com
