ЕЛИН ПЕЛИН (1877 – 1949)
Елин Пелин (1877 – 1949) е литературният псевдоним на големия български писател Димитър Иванов Стоянов. Той е роден в софийското село Байлово. Семейството му е бедно, но в него цари любов към просветата и културата. Бащата, известен под прякора Йото Варджията, полага усилия да даде добро образование на децата си въпреки немотията. Двама от по-големите братя на Елин Пелин са учители и той от малък расте сред книги и списания. Като дете Димитър Стоянов обича да чете, но още повече – да рисува и голямата му мечта е да стане художник. В същото време дели наравно с родителите си всички неволи на тежкия земеделски труд.
Начално училище завършва в родното си село. С цената на огромни лишения бащата записва сина си да продължи образованието си в София в прогимназия. За кратко юношата учи в Златица и в Панагюрище, но се завръща в София за гимназиалните класове. През тези години се проявяват литературните му интереси и младежът отделя все повече време за четене на руска и българска литература, за писане. През 1896 г. кандидатства в новооткритото Рисувално училище, но не е приет. Изобразителното изкуство остава завинаги неговата слабост, а дарбата на художник впоследствие се реализира в словесните описания, които откриваме в художествените му творби.
След приключване на образованието младият Димитър Стоянов е за няколко години учител в родното си село Байлово. Тогава задълбочава връзката си със селския бит и опознава душата на българина. Първите му опити са в областта на лириката, но те не му носят признание. В замяна на това още ранните му публикувани разкази са художествено зрели. След като се установява окончателно да живее в София, започва работа като репортер и редактор в различни вестници и списания. За пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин в списание „Селска разговорка“. По време на Първата световна война е мобилизиран като военен кореспондент и от фронта изпраща дописки за списание „Отечество“. Работи в Университетската, а после и в Народната библиотека. От 1926 до 1944 г. е уредник на литературния музей „Иван Вазов“. В края на живота си е председател на Съюза на българските писатели. Умира през 1949 г. в София.
Основна тема в творчеството на писателя е селският живот, заради което е наричан „певец на българското село“. Той създава правдива картина на тежкия живот на труженика, който се бори с бедността и неволите, като рисува един реалистичен портрет на селянина и неговата богата душа. Успява да покаже, че въпреки бедите българинът не е загубил нито чувството си за справедливост, нито способността да мечтае и обича. Най-големите му успехи са в областта на късия разказ („Андрешко“, „Летен ден“, „Ветрената мелница“, „Косачи“, „Напаст божия“, „На браздата“, цикъла „Под манастирската лоза“). Пише също и повести („Гераците“, „Земя“).
Събира анекдоти за шопите. На техния живот и на отношенията им посвещава хумористичния си сборник „Пижо и Пендо“ (1917).
Значителна част от творчеството му е за деца и юноши – стихотворения, поеми, приказки. Романът му в две части – „Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934) – се смята за едно от най-хубавите български произведения за деца.
@bgmateriali.com