Елисавета Багряна – „Ръцете”
Примерен вариант на коментар върху проблема за човешкото битие между живота и смъртта
Стихотворението „Ръцете” е част от стихосбирката на Елисавета Багряна „Сърце човешко”. Създадено е през 1935 година. В сравнение с първата й стихосбирка „Вечната и святата” чувствата тук вече явно са под знака на житейското помъдряване. Емоционалните пориви стават все по-овладени, житейските изводи – философски умъдрени. Творческият поглед е насочен не само към интимните очертания на собствения свят, но обхваща все по- задълбочено проблемите на света наоколо. С интерес поетесата търси и съпоставя характеристиките на битието в общочовешки план.
Впечатляваща и оригинална е творческата идея на Елисавета Багряна да визуализира върху ръцете картини от човешкия живот, изживените мигове, чувства и събития. Чрез творческото си въображение тя проследява знаците, които са отбелязали всички онези важни и значими, дори и обикновени наглед моменти в живота. С искрено удивление и възхищение, лирическият глас започва описанието на ръцете. Многобройните художествени определения наслагват нови щрихи в рисунъка:
Ето ръцете – с блестящо – прозирната кожа,
с тънката, нежно синееща мрежа на вените, –
меките, топли, магнитни ръце…
Всеки детайл в картината отваря интересни, загадъчни асоциации; всеки детайл е предизвикателство за въображението на поетесата. Тя си представя „тези ръце” „обожавани,/ с толкова топли сърца в тях туптящи положени”. Придобили святост, иконизирани, те са сравнени с онези „ръце чудотворни”, които виждаме в храма, „в сребро що облича народът,/ своята вяра, съдба и живот в тях положил”. Любовта - най-божествената енергия, най- извисеното чувство - превръща човешките ръце в иконичен образ, който поражда преклонение. С този образ са свързани най-значимите ценности в човешкото битие – „вяра, съдба и живот”. Символичният образ „сърца в тях туптящи положени” насочва към съдбовност, обвързване, което дава смисъл на живота. Почти всичко в словесния рисунък на ръцете подчертава тяхната жизненост: кожата – „блестящо-прозирна”, „нежно сияеща”; „мрежа на вените”; те са „топли”, привличащи („магнитни”). Тази жизненост утвърждава естетическото възприятие за пълноценно човешко съществуване. Като в мъдра притча за човешкото битие, ръцете стават път и посока в живота. В непрестанно изменчивото време те са сигурна опора, люлка за обичаната рожба, опазена в „топлата, кръвна, света материнска прегръдка”.
Емоционалният размисъл за всичко преживяно сякаш възкресява отново изпитанията в житейския път на лирическата героиня. Знакът за женственост тук се съдържа в сравнението на ръцете с цветя – „лилии бели”, който по- нататък се свързва естествено със знака на майчинството – „света материнска прегръдка”. Светлият порив на ръцете към слънцето е последван от ударите на съдбата, които ги превръщат в „обрулени клони под бурите”. В своеобразната биография на ръцете като част от самия човек се включват онези събития, които сякаш носят смисъла да изпитват устойчивостта на човешкия дух. Антитезата „се вдигаха – клюмваха” илюстрира житейските превратности, които преобръщат човешката съдба.
Често в битието на жената „труда и умората” са част от ежедневието й. Образното представяне на нейната участ като „тежкото блюдо и знойния плод на живота” обобщава драматизма в реалния земен живот. В творбата на Елисавета Багряна „Ръцете” се съдържа апотеоз на отрудените, преминали през невероятни изпитания, но винаги способни на ласка и благородна всеотдайна обич женски ръце. Това са ръцете на любимата, на майката, на труженицата, в които сякаш е съсредоточен целият свят с неговите добри и лоши страни, с неговите радости и тегоби. Утвърждаването на живота с безкрайните му изпитания, с неочаквани обрати и съдбовни премеждия звучи в емоционалния патос на творбата. Утвърждаващо звучат и стилизираните повторения „тези ръце”, „ето ръцете”. Възхвала, славослов, възпяване – всичко това се съдържа в стиховете, посветени на човешките ръце. Техният емблематичен образ въплъщава в себе си образа на самия човек. Ръцете сякаш се превръщат в жива скулптура, изваяна от живота. Той пулсира в тях, движи, направлява техните действия, влага чувства и определя човешките взаимоотношения. Времето слага своя отпечатък върху тези удивителни ръце, които посрещат не само живота, но и смъртта, като неделима част от него. Ръцете, които обвиват с любов свидна рожба, усещат и „страшния, леден досег до любимия мъртъв”. Времето безпристрастно донася и отнася радостта от живота. В негова власт се оказват онези мигове с „толкова шепоти плахи и жарки желания”, които вече са отминали безвъзвратно. Може би едно от тези „толкова топли сърца… туптящи положени” в ръцете на жената е изгаснало в тях, отнесено от вихъра на същия властелин – времето. Остава единствено прекрасният спомен за любовта и нейните символни знаци- „невидими тайнства”, „пламенни възли”, „любовните пръстени”. Тези спомени отключват поетическото въображение, което ги възприема като „неземно - горящи, мистични звена”, част от една „верига трептяща”, сплетена от същите любящи ръце. В своята преданост и вярност в любовта, жената е далече от мисълта да търси път за бягство от любимия. За разлика от лирическата героиня в първата поетична книга на Багряна „Вечната и святата” тук тя не се чувства закрепостена в любовната връзка или в съпружеските канони. В „Ръцете” доминира един умъдрял поглед към чувствата и дълга, свързан с вътрешната потребност от всеотдайност. Ето защо лирическата изповед в стихотворението разкрива обвързаността на жената в любовта без онзи драматизъм, с който са наситени предишните творби на поетесата. Тя ясно отбелязва промяната – „бягство не жаждаха, волност затрита не диреха…”. Любовта е представена в романтична светлина – „невидими тайнства”, „пламенни възли”. Тя е онова почти мистично преживяване, което не може да се изрази само с думи, но което неизменно оставя своите следи в сърцата до смъртта на влюбените.
Поетичният разказ за човешките ръце достига до крайния предел на човешкото съществуване. Предстои преминаването отвъд земния свят и затова се появява необходимостта от преосмисляне на човешките ценности, от една неизбежна равносметка на житейския път, „изрисуван” върху две ръце. Поразителна е промяната в сравнение с бурните емоции, през които някога са преминали сетивата. Смъртта заличава всички следи от чувства и налага своя студен отпечатък върху ръцете: „Днес те са скръстени, тъй безразлично спокойни,/ тъй безразлично самотни и толкова празни…” Сякаш вече няма никакво значение противоборството между „зло и добро”, „тъга и радост”. Една уравновесеност, която насочва към друг, различен поглед към материалния свят– от него нищо не може да отнесе със себе си мъртвата. Ще остане обаче жив споменът за тези добри и грижовни, любящи ръце, споменът за „меките, топли магнитни ръце”, чиято доброта и грижовна обич е вливала светлина в сърцата на любимите хора. Представата за смъртта през погледа на лирическата изповедница е свързана неслучайно с мотива за самотата, двукратно назована в последния куплет- ръцете са „безразлично самотни”; „ще заминат самотни, безпомощни, празни”. Съвсем естествено се обвързват смислово самотата и празнотата в предстоящото пътуване в неизвестното – „там, дето никой от нас не е нищо занесъл”. Всичко ценно, придобито в живота, остава тук, на земята.
Стихотворението на Елисавета Багряна „Ръцете” е оригинално поетическо хрумване с интересен словесен изказ да се представи същността на човешкото битие между живота и смъртта – една тема, която винаги е вълнувала със своята значимост хората от различни възрасти и епохи.
@bgmateriali.com
