Писателят Емилиян Станев - жизнелюбив, драматичен, пластичен и сладкодумен, съсредоточава в своята проза, макар да изобразява отделни исторически епохи от настоящето и миналото, цяла България - тази, която идва от съборите против богомилите и средновековието, и онази, на чиито борби и въжделения е съвременник.
Емилиян Станев навлиза в литературата ни през 30-те години на XX век заедно с писатели като Светослав Минков, Димитър Димов, Илия Волен, Камен Калчев. Той е достатъчно чувствителен като художник, за да прецени, че пътят към голямото изкуство върви през неутъпкани пространства и заедно с това -достатъчно силен като дарба, за да намери този път към голямата белетристика.
До 1945 г. Емилиян Станев пише предимно разкази, събрани и публикувани в сборниците „Примамливи блясъци", „Сами", „Вълчи нощи" и „Делници и празници". Още в „Примамливи блясъци" писателят помества два разказа, които ни пренасят в света на животните и суровата красота на природата. „През зимата" и „Пролетни стремежи" наистина се оказват твърде симптоматични за по-нататъшното му развитие. Сборникът „Сами" (1940) поставя началото на цяла поредица книги за животните и природата - „Вълчи нощи", „Дива птица", „Тежък живот", „След лова".
Сред природата писателят не се разпъва от съмнения и въпроси, не се измъчва от неразрешимите й загадки, нито я проучва и обяснява, а я наблюдава с любов и внимание и точно изобразява онова, което възприема със сетивата си. В контактите си с нея намира успокоение от тревогите и трагичните дилеми на обществения живот.
В разказа „Смъртта на една птица" е интересен опитът на автора да намери философски аргументи, оправдаващи убиването -„животното ни е потребно да се издигнем чрез него". Несъмнено обаянието и силата на този забележителен разказ са заключени не във философските концепции на автора, а в потреса от безсмислието на една смърт. Нейните истински измерения се получават при аналогия с човека - чрез птицата героят разбира смъртта изобщо. С точни и пестеливо подбрани детайли е предадено състоянието на пълно безразличие към света и опасностите му. И докато ловецът е смутен и озадачен от нейните реакции, от странното й поведение и погледа, вперен извън чертата на хоризонта, птицата е обхваната от ледена апатия. Емилиян Станев блестящо е проследил умирането - от замъгляването на очите до вцепенението, ония незабележими малки промени, през които то минава. Тъкмо в това се крие прелестта на тоя мъничък шедьовър - сблъсква ни с жестокото, но закономерно тайнство, което носи името смърт.
През втората половина на 40-те години писателят сякаш изчерпва възможностите на късите белетристични форми. Настъпва времето на зрелостта - житейска и творческа, времето за повести и романи - „В тиха вечер", „Крадецът на праскови", „Иван Кондарев". Новият материал за художествено пресъздаване налага промени и в изобразителния маниер на автора. В повестта „В тиха вечер" се появява ретроспекцията, разказ в разказа. Тук за първи път авторът разкрива качества за широка и многоаспектова аналитичност.
Тези нови моменти в изобразителния маниер могат да се доловят още по-отчетливо в следващата повест „Крадецът на праскови". Тя е замислена още през 1936 г., но „едва през 1948 г., след като бях написал други книги, сюжетът се възвърна вече стройно, с фабулата му, с всичкото му. Седнах на масата с шапка, балтон и ботуши, защото нямах отопление... и го написах."
Главните действащи лица са Елисавета, нейният съпруг - застаряващ полковник, и сръбският пленник Иво Обретенович. Това е повест за стремежа на една жена да бъде щастлива, да бъде майка. Елисавета ненавижда своя съпруг, отнел й правото на лично щастие. Върху фона на семейните взаимоотношения, където цари студенина и недоверие, появата на сръбския военнопленник изведнъж променя мислите и всекидневието на героинята. В нейния образ са въплътени черти на вечната жена, на нейната изконна жажда за ласка и обич, за продължение на рода. В „Крадецът на праскови" е съхранен един свят, оживял благодарение на пластичния талант на писателя - изпълнен с нравствена героика, с красота и неподправени човешки вълнения.
През октомври 1950 г. Емилиян Станев започва работа върху романа си „Иван Кондарев". В продължение на 14 години той пише това свое произведение. Последната му, четвърта част излиза от печат през 1964 г. Романът е опит за осмисляне на националната ни история и характер, синтези и размисли на писателя върху битието на българина през първите две десетилетия на новия век. Тук за първи път той разгръща своите възможности на епик: рисува мащабни епически платна, характери, което несъмнено е едно от най-сериозните достойнства на творбата. В „Иван Кондарев" Емилиян Станев изявява определени интереси към философските проблеми в националната ни история. Тези интереси намират своето по-нататъшно развитие в романите „Легенда за Сибин, преславския княз" и „Антихрист". Ако в „Легенда за Сибин, преславския княз" той изобразява ранните стадии от разпространението на богомилството в България, сблъсъка му с официалната християнска религия, непреодоляното езичество в съзнанието на средновековния българин, в романа „Антихрист" авторът се обръща към изпълнената с много войни и исторически превратности действителност от XIV век, т. е. към времето преди падането на българската държава под османско владичество. Писателят улавя във фокуса на изобразителната си бленда двете главни тенденции в българското общество през последните десетилетия на 14-ото столетие и ги въплъщава в образите на Теодосий, Евтимий и Теофил. Теодосий и Евтимий са не само идеолози на официалната църква, но и духовни стратези на българското царство. Конфликтът с Теофил е неизбежен - закономерен и двупосочен - гносеологически и социално оцветен. Като еретик Теофил е виновен за катастрофата на Второто българско царство, но неговата обективна вина е по-скоро субективна беда; той носи в себе си първите тръпки на ренесансовия човек, на новото мислене, на новото светоусещане, изпреварили обществените потребности и условия. Бъдещето обаче е негово, защото чрез личности като Теофил историята сътворява формите на своето развитие; изпреварва себе си. Историческата ограниченост на Евтимиевата позиция разделя учителя и ученика завинаги. В романа „Антихрист" Емилиян Станев художествено осмисля националната ни история чрез нейните трагически, повратни моменти. Макар и да ни връща шест века назад, книгата кореспондира пряко с актуалните проблеми и на нашата действителност. Иначе и не може да бъде, защото Емилиян Станев винаги е бил в крак с времето: от първата си книга - сборника с разкази „Примамливи блясъци", до последната незавършена пиеса „Насън и наяве".
Емилиян Станев е художник с изключителна самовзискателност. Той работи винаги на високи творчески обороти, с висок интензитет, но за разлика от мнозина свои колеги публикува твърде малко. Може би тъкмо на този факт се дължи осезаемостта на неговото присъствие в съвременната литература. Създаденото от него й придава особен аромат и колорит. Неслучайно Емилиян Станев е един от най-превежданите наши автори в чужбина. Един писател, по чиито художествени изяви светът съди за българския творчески гений.
@bgmateriali.com
