ЕМИЛИЯН СТАНЕВ – „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ“
(Анализ)
ЛЮБОВТА КАТО ИЗПИТАНИЕ И КАТО САМООПОЗНАВАНЕ
Повестта „Крадецът на праскови“ е посветена на една голяма любов, осмисляща живота на човека във време на разрушения и смърт. Творбата разкрива умението на Емилиян Станев да прониква в най-потайните кътчета на човешката душа, да улавя най-леките й трепети, да изобразява вълнуващо поривите и мечтите на своите герои.
В центъра на повествованието е любовната връзка между красивата жена на военния комендант и сръбския военнопленник Иво Обретенович. Чувствата, които внезапно пламват между тях, са красиви, романтични, извисяващи духа. Любовта се превръща в изпитание за героите. Тя променя коренно живота им и му придава нов смисъл, като ги води към себепознанието. Любовта им дава сили да отстояват правото си на щастие, надмогвайки ненавистта, националистичните предразсъдъци, еснафските разбирания за съпружеска вярност и порядъчност.
Сюжетът на повестта интерпретира темата за класическия любовен триъгълник – в живота на едно семейство настъпват промени поради изневярата на един от съпрузите. Тази тема е загатната в заглавието на произведението. На пръв поглед то е свързано с момент от сюжетното развитие – откъснатите без разрешение плодове от градината на полковника стават причина за запознанството между жена му и крадеца. Образът на откраднатите праскови обаче насочва към друг, символен смисъл – към кражбата на семейно щастие, към нарушаване на семейния ред и на съпружеската клетва. Разказаната история преобръща обаче и това значение, защото истинският крадец се оказва съпругът, ограбил мечтите и надеждите на младата си жена. В семейния дом тя е пленница, подчинява се на порядки, които я карат да потиска дълбоко чувствата си, да живее в самота и отчуждение.
Драмата на Елисавета е представена от различни гледни точки. Първият разказвач е мъж, който се връща в родния си град по време на Втората световна война. Познатите местности, улици и къщи са причината да си спомни за детството и за най-красивата жена, у която е виждал приказно създание. В тази гледна точка акцентът е поставен върху обаятелното излъчване на героинята. Вторият разказвач е възрастният учител по математика, който от позицията на очевидец изяснява случилото се с жената на полковника. Третият разказвач е всезнаещият и всевиждащ повествовател. Именно той осветлява чувствата и мислите на героинята, проследява най-интимните моменти от любовта й с Иво. Различните повествователни позиции изграждат образа на Елисавета в цялата му сложност и му придават психологическа плътност.
Експозицията на повестта въвежда читателя в тягостната атмосфера на Търново по време на Втората световна война: „Градът бе препълнен с евакуирани – във всяка къща живееха по две-три семейства. Не достигаше вода поради безводната местност, недостиг се чувстваше и от храна.“ Тревожните хора, страхуващи се за живота си, немците, в чиито погледи се чете недоверие и ненавист, са същите като в годините на Първата световна война. Споменът за трудното детство нахлува в съзнанието на разказвача, за да внуши идеята, че войната е вечно повтарящо се зло, носещо разруха и смърт. Войната в повестта е видяна в цялата й зловеща същност, независимо че липсват описания на бойни действия. Обект на изображението е страданието на хората в тила: „Колко тежки бяха условията, при които израсна нашето поколение! Без бащи, които гинеха на фронта, обути в налъми, въшливи и окъсани, с майки, чиито погледи горяха от мъка и преумора – жени изсушени от недояждане и от плач, които не знаеха за какво да се грижат по-напред: за нашето изхранване или за възпитанието ни. Почти всички бяхме станали гамени, тъй като растяхме на улицата, между лагерите на пленниците, в глада, хаоса и корупцията на тая безсмислена война“. Въпреки че описанията на историческата обстановка са преди всичко фон на любовната история, писателят успява да разкрие грозното лице на войната. Особено покъртителна е гледката с умиращите волове, белеещи отдалеч „като същински гробища от бял камък“, и с хората, „дошли от селата да се простят със своите верни и неуморни работници...“ Епидемията от коремен тиф, холерата, паниката на хората, напускащи града в опит да се спасят, допълват представата за войната като социално зло.
На фона на тази апокалиптична картина, изпълнена със смърт, мъка и омраза, писателят разгръща разказа за неочаквано пламналата любов между Елисавета и пленника. Така на омразата, на жестокостта и агресията, чиято най-висша форма е войната, се противопоставя най-красивото човешко чувство – любовта.
Контрастът е един от основните художествени похвати в повестта. Чрез него са изобразени и портретите на полковника и на неговата съпруга. Ослепителната красота на Елисавета е изобразена поетично, като в картина. Всеки щрих от нея говори за възхищението на повествователя: „Тя седеше на ниско столче пред вратата, облечена в светлосиня рокля, с широки ръкави, през които излизаха нейните ослепително бели, разголени ръце. Къдравата й коса, златиста и буйна, лежеше разчесана в скута й. Седеше неподвижно, замряла в съзерцание“. Дълбоките й сини очи са изпълнени „с мека светлина и с тъга“. Тонът, с който е изобразен портретът на съпруга й, е различен - рязък, отчетлив, сух, като в офицерски рапорт: „Той беше шишкав, към петдесетгодишен, плещест, късоврат, с плътно прилепнали към черепа уши, с остри сиви очи и побелели коси, стригани алаброс“.
Контрастът в портретите намеква не само за духовните различия на двамата герои, но и за дисхармонията в брака им. Поради епидемията полковникът и жена му живеят изолирано и усамотено, но Елисавета общува, макар и рядко, със семейството на учителя. Мъжът й обаче е напълно отчужден от всички, по нрав е сприхав, за дреболии вдига скандали, заплашва съседите си с бой, децата се страхуват от него. Полковникът е строг до грубост, себичен, властен. В пленническия лагер налага несправедлив ред, в който личат националистичните му предразсъдъци. За него пленниците са роби, а не човешки същества. Особено омразни са му румънците и сърбите, „коварните и подли съюзници“ от Балканската война, които според него са провалили военната му кариера. С тесногръдите си принципи и с поведението си полковникът се превръща в символ на сляпата военщина. Не е случайно, че най-често в повествованието героят е представян с военния му чин – полковник, комендант, а не с личното му име – Михаил.
Семейният живот на полковника също е подчинен на строги правила. Наложил е ред, с който съпругата му примирено сесъобразява. Всичките му дни преминават по един и същ начин, еднообразно и скучно. В жестовете и в речта му, дори в смешното му глезене прозират егоизъм и студенина. Нелепо изглеждат опитите му да изразява чувство на близост с жена си, като й припомня, че остаряват и няма какво да очакват от живота.
Това е атмосферата, в която преминават дните на Елисавета. Омъжила се преди години за много по-възрастния от нея капитан с надеждата за сигурност, спокойствие и добро обществено положение, бившата учителка постепенно се превръща в отегчена жена, чието единствено развлечение е четенето. Книгите са нейното бягство от действителността, нейното най-голямо вълнение. Собственото й битие преминава равно, без трусове и противоречия. Светът й е ограничен, а информация за ставащото в града и на фронта получава предимно от съпруга си. Чува за глада, болестите и бунтовете сред войниците, но тези проблеми са далече от нея и тя ги приема с безразличие. Начинът, по който живее, внушава мисълта, че тази бездетна, преминала младостта жена се е примирила с безличното си съществуване и с нищо не предвещава, че е способна да се съпротивлява на наложените правила, че може да изпитва силни, страстни чувства, да им се отдава и да ги отстоява.
Съдбовен момент в живота на Елисавета е срещата й със сръбския военнопленник. Окаяният му вид събужда в душата й жал и състрадание. У нея се надига дълбоко потисканото чувство за справедливост. Възмутена е от нечовешкото отношение към пленниците, от обезличаването им, от превръщането им в скотове. В пленниците тя вижда не победените врагове, не роби, а страдащи хора. За нея Иво не е национален враг и крадец, а учител по музика, когото насила са изпратили на фронта. Мъжът, в когото се влюбва, е пълна противоположност на съпруга й – млад, красив, очарователен. Притежава дръзко момчешко излъчване и „юношески безгрижен израз“ въпреки жалкото си настояще на военнопленник и неясното си бъдеще. Сърбинът е силен човек, стоически понася трудностите и успява да съхрани нравствените си ценности в жестоките условия на лагера. Лиза е привлечена и от свободния му дух, нещо, което тя, свободната жена – не притежава. Като му дава храна и му обещава стари ботуши, за първи път се осмелява да наруши една от забраните на съпруга си. Това е първата й съпротива срещу наложените абсурдни правила, срещу жестокостта и отчуждението, които я заобикалят. Всички чувства, които я завладяват, думите, които изрича, всичко, което се случва при първата й среща с крадеца на праскови, я изненадва и учудва. От втората й среща с него в съзнанието й остават да звучат думите му: „Трябва да Ви виждам. (...) Тия минути ми възвръщат вярата в живота“. Това признание я разтърсва и покорява, защото за първи път в живота си се чувства обичана и потребна. Любовта връхлетява Елисавета внезапно, но решението да й се покори идва мъчително. Разумът й се съпротивлява на чувствата, защото патриархалният морал и полученото възпитание й налагат друг тип поведение – да бъде вярна на брачната си клетва. Дългът й на съпруга влиза в конфликт с порива й към щастие. Героинята едновременно чувства болка от раздвоението си и радост от раждането на другата Елисавета: „Това друго същество бе разбудило нейната женственост, подобна на подземна река, излязла на повърхността на земята“. От този момент нататък тя започва да се самонаблюдава, да анализира всеки свой жест, всяка своя дума. Постепенно осъзнава, че нейният съпруг е ограбил младостта и чувствата й, че е пленница на един отдавна мъртъв брак. С изненада открива, че сетивата й не са закърнели, че е способна да харесва, да обича, да не робува на предразсъдъци. Любовта й към Иво придава на живота й смисъл. Тя отново изпитва радост и щастие, отново вижда света около себе си в багри и звукове, отново е млада и волна, изпълнена с надежди за бъдещето. Новите вълнения и приповдигнатото настроение я карат да забелязва природата около себе си, да я одухотворява, да цени красотата й: „Постепенно липата бе станала за нея живо същество и тя я гледаше отдалече с весел поглед, както се гледа мълчалив и верен съучастник...“ Новородената Елисавета е силна, отстояваща чувствата си, решена да тръгне завинаги с човека, когото обича. Любовта я подмладява видимо, защото „човек се подмладява, когато душата му е свободна“.
Любовта носи промени и за Иво. Копнежът по любимата жена осмисля затворническото му битие и му дава сили да преодолява изпитанията, да не забравя в условията на пленничеството, че е човек. Срещите с Лиза под липата, макар и опасни, го отвеждат далече от телените огради, отвеждат го там, където може да се чувства свободен и обичан.
Любовната история завършва печално. Убийството на сръбския пленник е логично следствие от омразата в един свят на враждебност и морална разруха. Смъртта на Иво е смърт и за Елисавета. Открила истинската си същност в любовта, тя не може да се върне към предишното си безсмислено и еднообразно съществуване. Това е причината да последва мъжа, когото обича, и в смъртта. В смелото решение на героинята може да се разчете категоричният й отказ да се съобрази с патриархалните условности и да се подчини на установения ред.
Епилогът свързва личната драма на Иво и Елисавета със страданието на хората след краха на България в Първата световна война. Така споменът за нищетата и глада, за ширещата се престъпност и разруха се слива със зловещия вой на сирените и с бягащите от бомбите хора в едно друго историческо време. Композиционната рамка се затваря и оставя у читателя тягостното усещане, че войната е вечно повтарящо се зло.
С трагичния финал на повестта си Емилиян Станев интерпретира мотива за неразделните в смъртта влюбени, познат от фолклора и от баладата на Пенчо Славейко „Неразделни“. Любовта на Иво и Елисавета не може да просъществува в свят, изтъкан от злоба, омраза и агресивност, но тя посочва други измерения на човешкото – стойностни, красиви, духовно извисени.
@bgmateriali.com
