ЕМИЛИЯН СТАНЕВ – „КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ“
ПРОЛЕТ И ЕСЕН В ЛЮБОВТА
Най-известната и обичана творба на Емилиян Станев е „Крадецът на праскови“. Тази повест е емблематична за творчеството на писателя. Както и в другите си известни произведения – „Антихрист“, „Иван Кондарев“, „Легенда за Сибин, преславския княз“, писателят преосмисля ключов момент в нашата история. Той пречупва историческите събития през призмата на личните си творчески виждания и вечните човешки чувства и ценности. „Крадецът на праскови“ е творба за нравствения избор на човека във време на война. Но в същото време чрез нея авторът утвърждава любовта като основна двигателна сила в живота, като пробуждане на сетивата за един по-добър свят. Онази истинска и съдбоносна любов, която се среща веднъж в живота.
Елисавета е нещастна в своя семеен живот. Тя е жена, преминала първата си младост, бивша учителка. Малко по малко тя загубва способността да се наслаждава на нещата около себе си, да обича и да бъде щастлива. Светът не й предлага нищо друго, освен едно монотонно ежедневие и скучен брак. Но героинята не се е примирила окончателно с тях. Любовта между красивата българка Елисавета и сръбския пленник Иво Обретенович е искрена и дълбока, но драматична и невъзможна. Тя се ражда в трудните години на една война, когато не е време за нежност и сърдечни чувства. Тази любов стои отвъд морала на обществото и има трагичен финал. Но макар неразбрана и осъждана, тя се оказва съдбоносно изживяване, което бележи кулминационната точка на два човешки живота. Тази любов преобръща сезоните на сърцето на героинята – от есента на вечната самота я връща в пролетта на разцъфващите емоции, на дълго потиснатата женственост. Природният кръговрат в душата й се завърта в обратна посока, сякаш за да покаже, че за истинската любов възраст няма.
Заглавието на повестта носи символичното послание за греховност, за нарушаване на обществените и божествените повели.
Иво Обретенович е сръбски военнопленник. Той е сърбин, т. е. „враг“ за полковника и неговото обкръжение. Но също така той е и мъж – подвластен на емоции, воден от определени подбуди. Откъснат от роднини и близки, самотен и гладен, бившият преподавател по музика ще намери сродна душа далеч от родния си дом. Не любовта към вкусните плодове, а убийственият, оскотяващ глад принуждава сърбина Иво Обретенович да прескочи оградата на лозето и да се опита да открадне праскови. Такъв – мръсен, небръснат, одрипавял го вижда Елисавета при тяхната първа среща. Съпругата на полковника е красива жена. Разказвачът я описва като същество от „неземния и магьоснически свят“. Белите и златистите цветове я извисяват в света на божественото, подчертават нейната индивидуалност и различието й от другите жени. Елисавета не се вписва в провинциалния живот, не прилича на обикновените жени и по социалното си положение – тя е съпруга на коменданта на града. По този начин се внушава идеята за нейната недостъпност. Именно заради това повечето хора я смятат за безсърдечна, за „достойна другарка“ на застаряващия полковник. Само големите й сини очи са огледало на болката и самотата, които напълно са превзели душата й. Нещастна я прави не само грубият и суров съпруг, а и бездетността. При Елисавета не е реализиран основният закон – да се продължи родът.
Бракът на Елисавета с полковника е нещастен. Макар да й предлага спокойствие и добър живот, той не съумява да я дари с нежност и подкрепа. Не й дава и любов, от която така силно се нуждае романтичната й натура. С времето Елисавета осъзнава, че тя и съпругът й живеят в два различни, противоположни свята. Несъвместимостта е очевидна – полковникът е въплъщение на казармения ред, а душата на героинята се нуждае от полет и простор, от любов. По- късно тя осъзнава, че благоприличието и внушаваният с годините патриархален морал са остарели, че те не са достатъчни, за да се осигури щастието, от което се нуждае. Срещата на Елисавета с пленника играе ролята на завръзка в повеела. Примирилата се с настъпващата старост героиня получава втори шанс, за да изживее истинската любов, за да осъзнае, че всичко друго е преходно, а само чувствата остават вечни. Неслучайно любимият на Елисавета е наречен само два пъти в повестта със собственото си име, а в останалите случаи – с нарицателното „пленника“. Разказвачът внушава, че за всички останали той остава само роб, без свое име и душевност, без своя индивидуалност. Единствено Елисавета успява да съзре у него човек, а не противник, когото трябва да мрази. Благородството и съпричастността я карат неведнъж да се противопостави на своя съпруг: „Защо да не бъдем по-човечни?“ За полковника обаче тези думи на състрадание не са нищо повече от „даскалски приказки“. А те насочват към отдавна забравени ценности.
Облагородяващата сила на любовта оказва изключително влияние върху Елисавета. Иво съумява да я върне в пролетта на нейната младост, да я превърне от самотна и нещастна жена във „вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо“. Така тя става някак двойствена. Стремежът й към свобода и щастие я подтиква да се бори за своята любов срещу отдавна остарелия морал на отминаващото време. Този именно стремеж й помага да осъзнае нелепостта на всичките нравоучения, втълпявани й през годините, но не е изпитала нито едно от чувствата, които я връхлитат с Иво в „кратките откраднати мигове“. За хората, които я познават, е лесно да констатират, че героинята се е подмладила, че вече е нов човек. Последното сбогуване със залязващата есен на миналото й е посещението в старата къща. Елисавета се прощава с всичко скъпо допреди време, за да пристъпи прага на своя нов живот.
Любовта между Елисавета и Иво е като своеобразна пролет – възраждаща и завладяваща, но само кратък миг от вечността. Смъртта на Иво и самоубийството на любимата му сякаш още от началото е прозряната развръзка. Крадецът трябва да заплати за стореното. Цената за открадването на женското сърце е най-висока – собственият живот. Краят на повестта утвърждава авторовата идея за вечната повторяемост на събитията. Войната служи като своеобразна рамка на разказаната история. Становището на автора е повече от ясно. Докато има войни по света, винаги ще съзираме бушуващата наоколо омраза. Но, макар да не изпитаме подобно чувство, връщайки се назад в миналото, ще търсим любовта, която създава нови светове. Във време на изпитание и девалвация на духовните ценности писателят ни кара да съпреживеем и осмислим стойността на едно велико чувство.
Ралица ЙОРДАНОВА,
ГПЧЕ „С. Радев“, Перник
@bgmateriali.com
