Героят в митовете от предписмения период на литературата е единствен източник и цел на действието, докато в епоса героите съществуват в името на художественото цяло – те са елемент от единството на действието.
В старогръцката митология действащите лица са богове, герои и обикновени простосмъртни хора.
Героите са твърде популярни, заемат централно място сред митологичния персонаж и имат водеща роля при създаването на култа към героите. Смъртта им е необикновена. Води ги към безсмъртие. Но в годините, отредени им на земята сред обикновените хора, героите създават хуманните принципи на човешкото съжителство.
Те са основатели на градове. Много елински полиси почитат определени герои като първи законодатели и защитници на държавността. Слагат началото на брачните норми, разкриват тайните на някои занаяти. Развиват усета на древните хора за красота и етика чрез словесния ритъм на епическия мелодичен стих, разказващ за техните хуманни високо героични подвизи.
Създава се еталонна представа за епическия герой. Той е винаги сред първите. Изявява се като законодател, творец или прекрасен войн. Всичко в него е красиво и духът, и физиката. Създаден е за красива победа, но и за още по-красива смърт.
Героите на епоса са учредители на спортни игри – спортното състезание е една от характерните форми на техния култ. Общогръцките празници в Олимпия, Делфи, Истъм и Немея са били посветени не само на богове – Зевс, Аполон, а и на герои – Пелопс, Херакъл.
Някои герои са свързани с ритуалите за инициация на юношите – посвещения, чрез които младежите доказват готовността си да бъдат достойни мъже. Много моменти от детството на Ахил се тълкуват като изпитания, посвещаващи го в мъжество и героизъм. Това е ритуалният акт на неговата героична инициация, която преминава през три етапа.
Първият е закаляването. Родната му майка настоява да премине през огън и вода.
Вторият етап е свързан с получаването на воинско възпитание при Хирон – далеч от родителите, а през третия – известно време трябва да живее сред девойки, сам облечен като девойка.
Посветени на красивата героичност, тези полухора – полубогове обричат себе си на красива смърт. Сякаш живеят, за да постигнат красивата божественост на смъртта.
Високата ритуална стойност на героичната раздяла с живота разкрива изключителната Красота в духовните помисли на героя. Той е винаги физически красив. Силата на тялото е сила и на ума, а красотата на физиката е красота и на духа. Усещането за съвършенство тласка героя към конфликти с богове. Силата на гнева е равна на физическата и духовна красота. Героят е цялостен и последователен като характер, поведение и позиция. Необуздан е в страстното постигане на целите. Всява страх у враговете си. Задължително е вожд и олицетворява общността, към която принадлежи. Носител е на най-ценните добродетели за хората от Античността. Не притежава низки и отблъскващи качества.
Житейската цел на епическия герой е борбата за слава. Като най-храбър и силен предводител в боя, той трябва да е винаги пръв. Негова цел е не толкова плячката, колкото славата.
Героят е призван да изпълнява волята на олимпийските богове на земята, сред хората – да въвежда порядък в живота, като внася справедливост, мяра, закон сред елементите на хаос и дисхармоничност. Затова той е надарен с извънмерна сила и свръхчовешки възможности. Но епическият герой е лишен от безсмъртие, което остава вечна привилегия на боговете. Появява се несъответствие между ограниченото смъртно съществуване и стремежа на героя да се утвърди в полето на безсмъртието. Невъзможността за лично безсмъртие се компенсира с безсмъртието на подвига. Затова по-късно се появява определението аристократ, което е знак не за знатен произход, а за красива висока духовност, останала в паметта на поколенията.
Духовната слава носи безсмъртие за героя. Той се изравнява с боговете чрез вечността на героичния си подвиг, назован с неговото човешко име. Името на героя получава духовния статут на безсмъртието. То се помни от поколенията.
Душите на обикновените смъртни нямат право на „памет”, защото не са имали мисията да извършат значими деяния. Те нямат историческа индивидуалност. Тя не е опазена и предадена като „памет” за поколенията. Единствено героите запазват изключителното в своята човешка същност и след смъртта си. Паметта за героичните им деяния опазва спомена за изключителното в същността на тези обречени на красива жертвеност и духовно безсмъртие представители на човешкия род.
Епическият герой става висока мяра за подражание – еталон за красива вечност на човешката духовност. Хората, последвали примера на героите, носят дълбоката увереност, че имената им ще надмогнат забравата и ще останат вечно в паметта на поколенията.
Така в Древна Гърция се създава героичният култ към действителни исторически личности: известни атлети, основатели на колонии, спартански царе. Загиналите воини при Маратон и Плат са почитани като герои. Техните изключителни подвизи ги отделят от останалите смъртни, издигат ги високо на тленното и споменът за тях ги обвързва завинаги с безсмъртието. Те влизат в категорията на героите.
За Омировите герои понятието за доблест и добродетел е едно и се отнася преди всичко към истинската дейност и спортните състезания, а след това – към по-универсалните качества на човека като идеал за „висша степен на съвършенство”.
Героят притежава чувство за воинска чест – собствена, на другаря или на цялата войска, която предвожда. Ахил се от оттегля от битките не толкова заради отнемането на Бризеида, а защото с този акт е накърнена воинската му чест, както и честта на воините, които води.
Героите на Омир се съобразяват със система от божествени и обществени норми за нравствено поведение, наречени „айдос”. Това състояние на духа буквално означава непоносимо чувство за срам. Но самото смислово съдържание на понятието е многозначно. Означава съвест, чувство за дълго осъзната необходимост от жертвеност.
„Айдос” е ценностна система, в която водещ критерий е почитта към общественото мнение. Индивидуалните импулси желания на героя са подчинени на мярата за обществен морал. Затова и Ахил се покорява на решението на боговете де предаде тялото на Хектор, за да не предизвика божествения гняв.
Героят не може да изпитва страх и да отстъпи пред по-силния противник. Показателен е примерът с Хектор. Той признава: „Срам ме е от троянци. ”
„Айдос” е своеобразно съсловно чувство норма за воинско поведение, което поддържа у героя страх да не бъде порицан от страна на своите другари. Аякс приканва ахейците да защитят корабите си с призивите „да бъдат мъже”, „да имат, срам в душата си”. Или „айдос” е срам, на който героят е изложен пред цялата общност, причинен от заслепление, заблуда или безразсъдство, т. нар. старогръцкото – „ате“ – анормално състояние на ума, временна лудост в резултат на въздействието на външна „демонична“ сила. Но състоянието на непосилен срам е следствие и от особената, превишила етичната мяра, дързост на героите, на старогръцки „хюбрис”. Желанието на героите да се равнят с боговете ги кара да грешат. Нарушават мярата на позволеното. Агамемнон не връща Хризеида на баща й – Аполонов жрец. Ахил поругава трупа на Хектор.
Всяко нарушение на героичната етика се наказва от боговете. Страданието е красиво и също води към безсмъртие.
@bgmateriali.com
