Още ранните рецензии за първата Вазова стихосбирка след Освобождението „Гусла" се откроява цикълът „Епопея на забравените". И досега този цикъл остава самотно извисен сред така богатата на национални постижения Вазова поезия.
Най - лесно установима и често повтаряна причина за това е, че „Епопеята" отговаря на належащи народностни потребности. Чрез нея литературата ни въздава дължимата признателност на най - добрите българи, изпреварвайки научните изследвания. Не случайно тя и днес се вгражда в историческите ни спомени за националноосвободителните ни борби. Отдавна е известно - колкото по -„вслушани" в света около себе си са Вазовите творби, толкова по - силен е и собственият им глас.
Широкото патриотично въздействие на цикъла далеч не се свежда само до припомняме на забравени подвизи. Основната задача е и друга - да се, извлече най - чистото нравствено съдържание от историческите ни борби; да се създаде национален Пантеон; да се потърсят стимули за високо народностно самочувствие. В трудния път към бъдещето, който предстои, народът се нуждае от жалоци и опори и епопеята се наема да ги посочи. Тя е нова крачка на българската литература по пътя на Паисий.
Но за разлика от предшествениците си от Възраждането, Вазов, както всички значителни автори от първите години на следосвобожденска България, обръща поглед не към Средновековието, а към неотдавна приключилите националноосвободителни борби. На „тъмна ни древност -бездънна провала" се отделя много малко внимание. Тя е обект -при това косвен, на възхвала само в „Паисий". При това споменът за миналото се разгръща единствено в съзнанието на героя, чийто „поглед умислен" всъщност е „в бъдещето впит". За разлика от историческия Паисий . който въобще не споменава за предстояща българска държава, Базовият „див светогорец" хвърля мост между изчезналото минало и непоявилото се бъдеще - и по този начин „свързва краищата" на разкъсано го ни национално съществуване, очертава линията на неотменимо възмогване.В този смисъл Базовото „велик е той бил й пак ще да стане"е по - късен прочит на Паисий, вписване на Историята му сред идеите на новото време.
„Затулване" на по - отдавнашното минало „Епопеята „постига и чрез инак любимия на Вазов образ на Крали Марко, при това в един от най - възвишените образи - встъплението към „Братя Миладинови". Веднага след това възторжено встъпление одата рязко сменя герои и обстановка, и чрез изобразителния контраст изтласква встрани „вечния великан". Ехтящите простори на Македония се заменят с гребното мълчание в затворническата килия, "изпълнените със сенки "векове - с безнадеждно пълзящите дни." Простор" и „затвор"са двете художествени пространства, в които се разгъват образите на Крали Марко и Братята. Макар първият да е по - въздействащ и по - монолитен, той все пак отстъпва мястото си на „двата Миладина" - споменът за тях е по-болезнен, защото е исторически конкретен и отскорошен.
Българската история - в смисъл на по-близко минало, е по особен начин „персонализирана" в „Епопеята". От незабравимата епоха са подбрани личности, чийтр подвиг и гибел ( или победа ) са основен обект на внимание. Налице е и срещуположната тенденция - на „историзирайю" на героя. Той е представен на широк събитиен фон, предотвратява биографичната си единичност и се домогва до национална и общочовешка представителност.
Още първата ода от цикъла - „Левски", свидетелства за това. За героя са приведени подробни сведения; проследен е пътят му от манастира до бесилото, изтъкнати са известни и характерни черти от революционната му дейност. И тъкмо във върховния момент - екзекуцията, текстът прекъсва непосредствения си разказ, "забравя" героя, за да произнесе възторжената си възхвала за „бесило славно".! Това е всъщност моментът, когато разказът се оказва „недостатъчен за обекта си". Нужен е нов тласък на поетическата мисъл, която да достигне мерките на Левски. Поредицата
зарад Прометея Стръмната скала,
ядът за Сократа с клеветата зла,
синджир за Коломба.кладата за Хуса,
кръста на Голгота за кроткий Исуса
изпълнява таз задача. Съставена от образи - символи - библейски, исторически, митологични, тя оформя особена арена на безсмъртните, на която големият българин е стъпил благодарение на подвига си. Левски няма вече нужда да бъде наречен „безсмъртен", защото е получил безсмъртието си заедно с поданството ей в света на най - великите.
По друг начин е моторизирана човешката фигура в „Раковски". Биографичните подробности са бегло споменати (мрачен узник в Стамбул , генерал в Балкана" ) . Невероятната личност на този герой включва в себе си и емоционални контрасти, и гениални прозрения, и наивности, несъобразяване с очевидното. Всички черти на Раковски - включително парадоксалните, разширяват мащабите на човешката личност, представата ни за нейните граници. Затова и епитети като „безумен", дори „невъзможен" са възможни като реална характеристика.
В „Кочо" чудовищният индивидуален подвиг е представен в пълното обкръжение от също така невъзможни с отчаяната си смелост постъпки. И все пак е налице съсредоточаване върху главния герой, стремеж към изчистване на фона около него. "В това време Кочо, простият чизмар..." е насочване на камерата, изпълване на кадъра само с лицето, което ще поеме представителните функции за героизма на Перущица. Кочо прилича, излиза от множеството, но не се слива, а се откроява сред него, фокусирайки върху себе си ужаса и възторга от загиващото „гнездо на герои". Той е национално представителен и индивидуално неповторим.
Лесно може да се обясни вниманието на „Епопеята" към предсмъртния час на „забравените". Именно тогава те осъществяват и надрастват себе си, стават нещо повече от спомен и пример - превръщат се в символ, в сумарен образ и като такива влизат в българския Пантеон.
Налице са обаче и други причини за споменатия интерес, други истини - за самота, изолираност, дори безпомощност, причини за които не са загиващите.
Бенковски пада последен от малобройната група, сама останала последна от доскорошните седемдесет; никой не чува предсмъртния стон на Миладинови; Караджата е изпратен до бесилката от озверена тълпа, храбростта е удвоено характеризирана като непривична, рядко срещана; Янтра единствена се оказва гостоприемна за Волов и другарите му - за разлика от традиционно милостивия Балкан, от „града" и „хижата"; сама е и Перущица „сред многото подлост, сред обший позор". Героите са възвишени сами в нечовешката си храброст, но и трагично самотни в човешката си уязвимост. Представянето на гибелта им се развива в две различни, раздалечаващи се емоционални посоки.
Целта да се подхрани народностното самочувствие се свързва с мъчителната задача да се покаже страхът, предателството, "инстинктът на роба". Понякога те са така страшни, че сам текстът се чувства „застрашен"от досега си г. тях изрази като „чието име не ще спомена, от страх мойта песен да не оскверня" или „загина... издаден, не казвам от коя ръка, защото срамът ми изгаря челото" са видим израз на тези опасения, "Епопеята" си дава сметка и издържа товара на тежки, тягостни. трудно поносими истини.
Малко тестове са имали неустрашимостта да произнесат присъди от рода на:
...................тоз народ поробен
да мисли за слава не беше способен
Той беше спокоен. С позор на челото
безропотно, храбро живейше в теглото.
(„Храбро" не е употребено иронично. Това е свидетелства за „преобърнати"представи, за разместени норми на поведение, за абсурдност, "престояла с векове в най - употребими човешки понятия )
Въпреки това, вярна на основната задача на цикъла, одата „Каблешков" прави тези характеристики с единствената цел да ги неутрализира - чрез обширния разказ на бунтовното издигане и най-вече чрез известната формулировка
....в няколко дена, тайно и полека,
народът порасте на няколко века.
Сам Вазов я цитира в романа си „Под игото". Тя носи основното внушение на одата, дори се откъсва от текста и живее самостоятелно, като завършено название на българския национална революция. Не едно читателско поколение е имало нужда от нея.
Съотношението между патриотично охранителната и критичната тенденция може да засегне едно от най-светите понятия във Базовата художествена система-понятието „народ". От образа на множеството, което съпровожда Караджата в последния му път, текстът извлича две противоположни представи - за освирепялата сган, "долу"в подножието на бесилката, и за народа, високо над погледа на умиращия. Този народ - „ към небесата", "под небосвода", по-скоро от бъдещето, отколкото от настоящето, чува последните думи на великия си син, за да продължи по неговия и своя си път. Одата смесва и разделя, противопоставя и разединява „родово единни и разномащабни, съизмерими и несъвместими понятия -явления, намерили все пак мястото си във възлови понятия, като „борба", "бунт", "епоха", "народ", "революция". "България", "1876". "Епопеята" не крие тежестите, които носи, и тъкмо затова се радва на победата си над тях.
Не случайно след дъното на срама - „Волов", идва най-убедителната и възторжена прослава. Тържественият финал „Опълченците на Шипка" е окончателната дума на цикъла в защита на българския народ, последната крачка по пътя на Паисий.
Единствена тази ода си позволява да „цитира" антибългарските обвинения за дарената свобода. И още в началото да загатне - чрез хладнокръвието с което ги изрежда, че знае как да им отговори. Композиционното разделение между уводната част и същинския разказ за битката срязва и времето на творбата на обвиненията, които се чуват „сега", и на подвига, извършен неотдавна. Героичното „недавно" е всъщност безкрайно разтегнат миг, съдържащ в себе си тридневните сражения. Епизодите - призивът на главнокомандващия, хвърлянето на телата, пристигането на помощта - се вписват и в хронологическия си ред, и в една фиксираща ги вечност. Мястото на действието има взаимоизключващи се имена. "Чутовният връх" от началото е наречен и „заветен хълм". Той може да е безнадеждно далеч от очакваните подкрепления и все пак достатъчно близо „България цяла „да съзре, ако бойците напуснат поста си. Времевите категории също се разколебаят. "И днес нощ" от финала трудно се съгласува с началното „недавно", възпяваното събитие е и „ново", и „антично". Историята и Балканът не боравят с нашите категории, събитията не „влизат" във времето - те го моделират, приспособяват го към себе си, - от „вечната му власт" над тях не остава нищо.
Така с влизането си в Пантеона и в читателското съзнание на върховете на новата ни истории придобиват правото да променят и преобразуват непоклатими на пръв поглед човешки категории -скъпо струваща творческа свобода, затова пък достатъчна и на себе си, и на поколенията след себе си. "Епопеята" е изпълнила задачата си - потърсила е основанията си за народностно самочувствие и ги е намерила. И с това е утвърдила ролята си на „документ за нравствена самоличност" на българския народ.
@bgmateriali.com
