Иван Вазов
Епопея на забравените

Левски

   Манастирът тесен за мойта душа е.
   Кога човек дойде тук да се покае,
   трябва да забрави греховния мир,
   да бяга съблазни и да търси мир.
   Мойта съвест инак днеска ми говори.
   Това расо черно, що нося отгоре,
   не ме помирява с тия небеса
   и когато в храма дигна си гласа
   химн да пея богу, да получа раят,
   мисля, че той слуша тия, що ридаят
   в тоя дол плачевни, живот нестърпим.
   И мойта молитва се губи кат дим,
   и господ сърдит си затуля ухото
   на светата песен и херувикото*.
   [* Църковна песен.]

   Мисля, че вратата на небесний рай
   на къде изглеждат никой ги не знай,
   че не таз килия извожда нататък,
   че из света шумен пътят е по-кратък,
   че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
   че потът почтенний на простий орач,
   че благата дума, че правото дело,
   че светата правда, изказана смело,
   че ръката братска, без гордост, без вик
   подадена скришно на някой клетник,
   са много по-мили на господа вишни
   от всичките химни и тропари* лишни.