ЕПОХАТА НА РЕНЕСАНСА
ЩО Е РЕНЕСАНС?
Думата „ренесанс“ буквално означава ново раждане. Значението, което я превръща в име на цяла една велика епоха в европейската култура, е свързано с новото раждане на античния дух, на интереса към човека, заглушен през Средновековието, на античната цялост на човешкото мислене, знание и умения.
Ренесансът като епоха от развитието на европейската култура обхваща времето от 14. До началото на 17. в. Той започва в Италия и там придобива най-завършените си, образцови черти във всички аспекти на мисленето и творчеството. В началото стоят научните занимания на италианските книжовници и поети с шедьоврите на Античността. С тяхното откриване и проучване се занимават творци като Франческо Петрарка (1303 - 1373) и Джовани Бокачо (1313 - 1375), авторът на „Декамерон“. В сърцевината на Италианския ренесанс стои хуманизмът — философско направление, което поставя човека в центъра на света и нещо повече – съзира божествената природа на човека в способността му сам да твори и изгражда себе си.
Постепенно идеите на Италианския ренесанс си пробиват път на север – те се развиват и във Франция, Испания, Англия, Холандия, Германия, където раждат следващи шедьоври на литературата и изкуството и следващи етапи на европейската мисъл.
ИСТОРИЧЕСКИ ПАРАМЕТРИ НА ЕПОХАТА
Ренесансът е епоха, която се отнася само за западноевропейската култура. В средата на 15. в. Константинопол пада под османска власт и това е краят на историческия живот на Византия. В това време обаче италианските градове републики преживяват икономически разцвет чрез средиземноморската търговия, особено Флоренция, известна като „люлка на Ренесанса“. Ренесансът в Испания и Англия е свързан с политически, икономически и културни обстоятелства, известни като „златен век“ – Испания, обединена след отвоюването на териториите си от арабите, и Англия под управлението на кралица Елизабет I. Наред с това са налице събития, явления и открития, които променят из основи европейския свят:
– Преходът от занаятите и манифактурата към капитализма;
– Великите географски открития, откриването на Америка и пътя към Индия и началото на световната търговия;
– Нарастването на публичността на политическото и художественото слово чрез откритието на Иохан Гутенберг – книгопечатането;
– Разрушаването на монопола на Католическата църква в Западна Европа – идеите на
Мартин Лутер в Германия и Реформацията, довела до появата на протестантската християнска религия; Лутеровият превод на Библията на говорим немски език, отпечатан през 1534 г., и т.н.
Тези явления раждат характеристики и тенденции, които са по-дълбоки от конкретните граници на епохата Ренесанс и се отнасят въобще до Новото време. Затова и някои учени смятат, че Ренесансът не е отделна епоха, а е по принцип вписан в началото на Новото време в европейската история и е преход от Средновековието към Новото време. Но в историята на културата, изкуствата и литературата Ренесансът се смята за действително отделна епоха, чиито образци остават ненадминати и носят духа на неговото време.
СВЕТОГЛЕД И ИДЕИ НА РЕНЕСАНСА
Светогледът на Ренесанса е богат, идеите му са разностранни, а някои от тях съдържат и противоположни тенденции в мисленето на епохата. В опростен вид някои от най-важните от тях може да се предадат по следния начин:
■ Образец за ренесансовата култура е Античността – от нея идва възобновеният интерес към човека, към преодоляването на противоположността между тяло и дух, зададена от Средновековието. Но това не означава отказ на Ренесанса от християнството. Напротив –
„Атинската школа“ на Рафаел е поръчана за Апостолическия дворец на папите във Ватикана. Сред величествените триизмерни тела по античен образец в ренесансовата живопис и скулптура са и великолепните изображения на Мадоната, Исус и могъщите библейски сюжети
от Стария и Новия завет.
От една страна, ренесансовите творци наследяват средновековното мислене, според което природата и човекът са знак на Божия промисъл; от друга страна обаче, за тях самата природа е бог – „Природата е бог в нещата“ казва Джордано Бруно, а за Леонардо да Винчи живописта е „законна дъщеря на природата, защото е създадена от природата“. Но пък хуманистът Марсилио Фичино (1433 - 1499) например изцяло споделя християнското философско разбиране на красотата, и то в коментарите си към творба на античния философ Платон: „...душата в един миг възприема цялата грамада на тялото по духовен път и в безплътен образ... Това, което се харесва, е приятно на всеки, а онова, което е приятно, то е и прекрасно; от това следва, че любовта е насочена към нещо безплътно и че самата красота е по-скоро някакво безплътно изображение на нещото, отколкото телесен образ“.
■ Завръщането на тялото и радостта от живота. След средновековното аскетично отношение към тялото като към убежище на греха и тленността, което стои неизмеримо по-ниско от човешкия дух и добродетелта, светогледът на Ренесанса връща тялото и всичко, свързано с него, сред важните неща и ценностите. Жизнелюбието и радостта от живота, удоволствието и смехът, стремежът към щастие и благоденствие съвсем не са чужди на ренесансовия човек. Тази черта от светогледа виждаме най-ясно в „Декамерон“ на италианеца Джовани Бокачо (1313 - 1375), в един от шедьоврите на Френския ренесанс - „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Франсоа Рабле (1463 - 1494), в образа на Санчо Панса от великия „Дон Кихот“ на испанеца Мигел де Сервантес (1547 - 1616) и др.
■ Човекът в културата на Ренесанса е едновременно универсален и индивидуален. Италианските хуманисти поставят човека в центъра на света – нещо повече, те твърдят, че именно Бог го е поставил там и му е отредил сам да изгради себе си по силата на своя собствен избор. Ето редове от знаменитата „Реч за достойнството на човека“ на хуманиста Джовани Пико дела Мирандола (1486):
Тогава Бог приел човека като творение с неопределен образ и като го поставил в центъра на света, казал: „Не ти даваме, о, Адаме, нито определено място, нито собствен образ, нито особено задължение, за да имаш и място, и лице, и задължение по собствено желание съгласно твоята воля и твоето решение. Образът на останалите творения е определен в пределите на установените от нас закони. Но ти, неограничен от никакви предели, ще определиш своя образ по свое решение, във властта на което те предоставям. Поставям те в центъра на света, за да ти бъде по-удобно да обглеждаш оттам всичко, което е в света. Не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да се формираш ти сам, свободен и славен майстор, в образ, който ти ще предпочетеш... О, виеше и възхитително щастие на човека, комуто е дадено да владее това, което пожелае, и да бъде това, което иска!
Затова и не е случайно, че тъкмо Италианският ренесанс открива индивидуалността на човека за разлика от традиционната култура преди това. Хората в градовете са обитавали тясно общо пространство, където всяка от важните дейности на човека в обществото е била публична, развивала се е пред очите на другите в динамични и променящи се исторически обстоятелства. Оттук и силата на собствения избор, изобретяването на собствения живот – явление, заради което в средата на 19. в. швейцарецът Якоб Буркхарт в монументалния си труд „Култура и изкуство на Ренесанса в Италия“ нарича гражданина на ренесансова Флоренция или Венеция „първородният син на днешна Европа“.
■ Науката се отделя от средновековния религиозен светоглед. В епохата на Ренесанса се осъществяват революциите в астрономията и физиката – откритията на Николай Коперник (1473 - 1543) и Галилео Галилей (1564 - 1642) променят представата за Вселената и света, поддържана от Църквата. Вместо готовите истини и църковните догми англичанинът
Франсис Бейкън (1561 - 1626) извежда на преден план метода на опита, експеримента и наблюдението в науката, движението от частното явление към общия принцип – норми на изследването, които науката следва и до днес. Философията също ражда съвсем ново мислене за света и Вселената — достатъчно е да споменем дори само идеите на Николай Кузански (1401 - 1464) за безкрайността и на Джордано Бруно (1548 - 1600) за безкрайната Вселена.
В епохата на Ренесанса се появяват и зародишите на това, което днес наричаме науки за човека, а техните корени също са наследство от Античността – история, реторика (ораторско
майсторство), граматика, поезия, чието изучаване е било цел на хуманистите.
ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВАТА В ЕПОХАТА НА РЕНЕСАНСА
енесансът е епоха на гении, чиито разностранни таланти в различни области на изкуството и науката предизвикват ненадминатия разцвет на ренесансовата култура. Ренесансовите творци наследяват нещо от целостта и неделимостта на знанието, характерни за Античността. Микеланджело Буонароти (1475 - 1564) е скулптор, архитект, живописец и поет с изключителни постижения във всички тези области. Или геният на Леонардо да Винчи (1452 - 1519), който съчетава инженерни умения (проекти на машини) с архитектура, живопис, скулптура и др. Ето как Джорджо Базари (1511 - 1574), автор на „Жизнеописания на най-известните художници, ваятели и архитекти“, описва разностранните таланти на Леонардо:
Безкрайно много са даровете, били те естествени или свръхестествени, които виждаме да валят по волята на небесата към хората и често да струпват до немай-къде в една-единствена личност красота, изящност и талант, та каквото и да стори такъв човек, всяко негово действие да е тъй божествено, че оставяйки зад себе си всички други хора, да се открои като щедро дадено му от Бога, а не придобито по човешка заслуга. Това видяха хората у Леонардо да Винчи...
...голям бил и талантът му, а душата му и нейните прояви били царствени и великодушни, поради което известността на името му била толкова широка, че бил ценен не само по свое време, но и дълго след смъртта си от потомците.
По времето на Ренесанса архитектът Брунелески открива линейната перспектива и прави невероятния по своята сложност купол на катедралата във Флоренция. В архитектурата на Ренесанса особено внимание се отдава на геометричните пропорции, на хармонията, защото се вярвало, че геометричните пропорции отразяват хармонията на Вселената. Изключителен паметник на архитектурата на Ренесанса е базиликата „Свети Петър“ във Ватикана, Рим. Развива се и полифоничната музика - едни от най-известните композитори на епохата са Жоскен де Пре и Джовани Палестрина.
Като че ли Ренесансът винаги се е смятал преди всичко за велика епоха на изобразителните изкуства. Освен флорентинските майстори шедьоври създават и творците от Венецианската школа – Джорджоне, Джовани Белини, Тициан, също и от Фламандската школа – Ян ван Ейк, Питер Брьогел, Петер Паул Рубенс, майсторът на испанската ренесансова живопис Ел Греко и др. Най-видният представител на живописта и гравюрата в Германия е Албрехт Дюрер, който съчетава северната готика с живописния стил на Ренесанса.
Не по-малко значима е литературата на Ренесанса: Данте Алигиери (чиято велика „Божествена комедия“ е предтеча на Ренесанса), Франческо Петрарка и Джовани Бокачо в Италия; Пиер дьо Ронсар и Франсоа Рабле във Франция; Еразъм Ротердамски в Холандия; Лопе де Вета и Мигел де Сервантес в Испания; Томас Мор, Кристофър Марлоу, Джон Дън, Бен Джонсън и Уилям Шекспир в Англия. Творбите им завинаги остават в европейската литературна съкровищница. С някои от тях ще се срещнем на следващите страници.
@bgmateriali.com
