Някогашното патриархално и монолитно художествено съзнание, което преобладава в литературата на Българското възраждане и на първото десетилетие след Освобождението, е преодоляно от творците, обединени около списание „Мисъл" (1892-1907). Тази първа в България обединена литературна група, която внася в културния живот на страната ни нови възгледи и представи за същността и смисъла на изкуството, нови естетически търсения и изисквания към творците, е ръководена от крупната фигура на мислителя, поета, публициста и демократа Пенчо Славейков. Кръгът „Мисъл" включва също активното присъствие на един от най-големите поети на България - П. К. Яворов, критика с модерни естетически разбирания д-р Кръстьо Кръстев, който е и главен редактор на списание „Мисъл", и талантливия белетрист и драматург Петко Тодоров. Така наречената „велика четворка" обединява около списанието и редица по-млади автори, които споделят новата естетика, утвърждаваща като най-важни духовните проблеми на творческата личност.

Творческата програма на кръга „Мисъл" всъщност е един мащабен проект за нова индивидуалистична култура, която поставя в центъра на художествения свят отделната човешка личност. Апологетите на индивидуализма обявяват за остарял и безвъзвратно отминал традиционния период от развитието на националната ни култура, тясно свързан със социални и идеологически задачи.

Какви са основните естетически възгледи на кръга „Мисъл", които създават основите на българския модернизъм?

На първо място те са свързани с борбата за европеизация на националното изкуство и култура, за издигане и реализиране на принципите, утвърждаващи не само националната, но и универсалната човешка проблематика и духовните богатства, скрити във вътрешния свят на личността. Писателите от Кръга „Мисъл" предпочитат психологическия анализ пред социалния и фактологическия. Те издигат в култ познанието на западната модерна естетика, философията на Фридрих Ницше и неговите последователи, споделят идеите на Артур Шопенхауер и Дмитрий С. Мережковски; спорят с Вазовия „опълченски реализъм", както и със социалистите и марксистите от левия печат (като списание „Ново време").

И четиримата от кръга разбират изкуството не като „отражение на живота", а като сътворяващо друг свят - духовния и емоционален свят на творческата личност; космос, изпълнен с вечни и универсални човешки идеи и с философски внушения за неограничените възможности на образования и надарен с божествена дарба творец (наречен от Фр. Ницше „свръхчовек"). И за четиримата от кръга „Мисъл" най-важна задача е издигането на българската литература, изкуство и култура на най-високо световно равнище. Творците от „великата четворка" искат да тласнат напред развитието на българската естетическа мисъл и категорично поставят високи естетически критерии пред творческата личност. Техните новаторски концепции по основни национални въпроси: философско-етични и културно-обществени, са най-близко свързани с основната им патриотична задача на народни духовни водачи - да възпитават българското общество, да облагородяват чувствата и художествения вкус на читателите, да увеличават познанията им, да ги въвличат в една значително по-висока сфера на задълбочени размисли и преживявания върху смисъла на човешката
екзистенция. От Края на XIX и началото на XX век идеите на групата около Пенчо Славейков са най-напредничавите за епохата.

Културата, изкуството и литературата, която наричаме индивидуалистична, създават началото на българския модернизъм, който продължава развитието си чрез символизма и авангардизма - основни художествени течения от времето преди войните и след Първата световна война. Понятието модернизъм, в различните му етапи и варианти, се свързва с идеята за особената природа на творческата душа, с психиката на творящата изкуство личност, с „душата на художника” (по думите на Пенчо Славейков). Става дума за тайнствените сили в душата на истински надарения творец, за нейната сложна същност, която трябва да се разкрие и задълбочено да се тълкува и обяснява.

Редакторите на списание „Мисъл” се стремят главно към издигане и усъвършенстване на духовния живот в България и към създаване на модерни течения в националното ни изкуство, по образец, но не и по подражание, на западноевропейските. Четиримата нови литературни авторитети обявяват писатели като Иван Вазов и Константин Величков за остарели традиционалисти, за отминал етап в българската литература; отричат битовизма, провинциализма, политическата тенденциозност, „микроскопическия реализъм" (така д-р Кръстев нарича реалистичния начин на писане на Махалки Георгиев), „опълченския реализъм" (така Пенчо Славейков нарича реализма на Иван Вазов).

Новата естетика на модернистите от кръга „Мисъл" налага психологизма вместо битовия реализъм, европеизацията вместо ограничената домашна проблематика. И четиримата се борят за чисто от социалност и политичност изкуство. Пенчо Славейков, който постепенно се налага като водеща и централна фигура в литературния кръг, иска националното ни изкуство да се издигне до модерните европейски мислители и творци, а не до европейските класици, които са кумири на Иван Вазов, за когото най-важни са патриотичните и възпитателните задачи на литературата.

Пенчо Славейков е не само модерен поет, той е дълбок мислител, философски вглъбен творец; идеолог на българския модернизъм, истински духовен водач на нацията след Освобождението. Възпитаник на немската романтична школа, той е привърженик на Гьоте, Шилер, Хайне... Най-великите личности за него са героите на духа. Самият той е неуморим борец за висока култура; изпълнен е с благородно творческо вдъхновение и стремеж към душевна хармония. Поезията му е повече мисловна, отколкото чувстваща. Творчеството му, както и цялостната му дейност на философ и естет, е резултат от системен, упорит и вдъхновен труд, от натрупани огромни познания в областта на световната философска и естетическа мисъл.

Като творец и идеолог на модерното изкуство, Славейков се изгражда под влияние на немската европейска съвременна философско-критична мисъл, особено под влияние на естетиката на Фолкелт. Тази естетика разглежда изкуството като дейност на духовен аристократизъм.

Културната програма на кръга „Мисъл” съдържа ново разбиране за ролята на изкуството като основен фактор за култивиране и одухотворяване на личността. Социалната роля на изкуството не се отрича, но за доминираща се провъзгласява чисто художествената му функция. Затова модернистите са убедени, че само високо художествената творба може да осъществи и социална функция, да въздейства благоприятно на обществото. В списание „Мисъл” често се пише, че изкуството може да изпълнява обществените си задачи главно чрез своята художественост.

Привържениците на литературния кръг „Мисъл" имат специално отношение към литературната традиция. Те признават героичния и културен патос на възрожденската епоха; смятат го за изцяло положителен, но съзнават, че новото време изисква ново изкуство с дълбок психологизъм и интерес към отделната личност и с културно-пророчески патос.

В естетиката на кръга „Мисъл" основна роля играе и отношението към фолклора като подхранващ въображението и мисленето на творците. На фолклора писателите-индивидуалисти вече не гледат само като на познание за миналото и характера на българина, а като източник на художествени ценности. Тях не ги задоволява само събираческата дейност на народни приказки, песни, поговорки и т. н. Те изискват и извършват обработки на народното творчество със зрели и модерни концепции. Най-талантливият между четиримата от кръга - П. К. Яворов, естетизира и стилизира фолклора, подчинявайки мотивите и образите му на своите индивидуалистични идеи и на личните си драматични преживявания. Модернистичното отношение към художествените ценности на четиримата от кръга „Мисъл" към фолклора и към неговото творческо претворяване е актуално и до днес, когато естетиката се актуализира с постмодерен подход към традицията.

Благодарение на модернизма, българската литература бързо излиза от ограничената „домашна проблематика", от чисто националните проблеми, от описанията на патриархалния бит, от морализаторството и тенденциозността. Главна особеност на модернистичната естетика на кръга „Мисъл" е новото отношение на твореца към света и новото разбиране за значението на отделната личност, на неповторимата, разкрепостена човешка индивидуалност. Писателят-модернист преодолява традиционното патриархално убеждение, че българинът е част от народностната общност, сред която неизбежно загубва суверенните си права на независима личност.

Модернистичното художествено мислене утвърждава героя, който има самочувствие и кураж да се отдели от масата и да поеме по своя личен път на развитие. Героят на писателите модернисти не зависи от решенията на семейството, рода, задругата..., а сам решава съдбата си и сам носи цялата отговорност за деянията си. Индивидуалистичните идеи на Пенчо Славейков и „бляновете на модерния поет" откриваме и в поезията, и в драмата, и в художествената проза на четиримата от кръга „Мисъл". Петко Тодоров, например, се проявява като модернист и в драмите, и в разказите си. Неговите идилии („Несретник", „Гусларева майка", „Мечкар"...) утвърждават неоромантичната концепция на Пенчо Славейков, П. К. Яворов, д-р Кръстев за значимостта на индивидуалните качества на силната личност, на „свръхчовека".

Петко Тодоров, в духа на философските възгледи на Фридрих Ницше, основно преосмисля култа към старината, към някогашния чист патриархален морал на българина, както и култа към фолклора и към природата на България. Той, подобно на западноевропейските модернисти, подлага на преоценка ценностите на народната общност от позициите на трагично разкъсаната личност между старото и новото мислене и светоусещане, между патриархалното и индивидуалистичното съзнание. Това конкретно означава, че героите му се раздвояват в привързаността си към рода, семейството, бащината къща и желанието си да се реализират напълно самостоятелно като свободни личности, без да се подчиняват на чужда воля. Това раздвоение у героите на Петко Тодоров засилва стремена на личността към близост с природата, с фолклора и към задълбочен и откровен диалог със самия себе си. В българската литература (почти едновременно в белетристиката, поезията и драмата) се утвърждават формулите на европейския модернизъм, в основата, на който е внушението, че личността е по-значителна от колективните решения и действия. Петко Тодоров в драмата си „Зидари" и в идилиите си изразява дълбоките промени в душата на българина след Освобождението, когато духовната свобода изисква и политическа, и социална свобода за личността.

Копнежите на модерната душа на българския интелектуалец от края на 90-те години на XIX век и началото на XX век изпълват героите на П. К. Яворов, Пенчо Славейков, Елин Пелин (например в повестта „Гераците"), Антон Страшимиров и други български модернисти, последователи на естетиката на кръга „Мисъл".

Ускореното развитие на цялата следосвобожденска българска култура е особено очевидно при различните етапи на българския модернизъм, създаден от кръга „Мисъл" и видоизменен при символистите (като Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Теодор Траянов и др.) и при творците от по-късния период между двете световни войни (Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Светослав Минков и др.).

Интелектуалното развитие на нацията ни протича по-динамично при модернистите, отколкото при традиционалистите. Стремежът към модерното и модернистичното изразяване в стихове и в проза е обосновано от дълбоко осъзнатата и трагично преживяната българска историческа изостаналост поради вековното турско робство.

Модернизмът спасява българската литература и култура от повтаряне на пропуснати литературни течения, от връщане назад към отминали в европейската култура епохи на барока, на класицизма, на сантиментализма. Модернизмът спасява българския културен живот и от дословно приемане на чужди влияния от каквото и да било подражателство на европейски образци. Българският модернизъм, създаден от Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Петко Тодоров и д-р Кръстев, както и от редица техни последователи, е оригинален, български по съдържание и форма и е на високо европейско ниво.

Културата на новоосвободена България се включва естествено и пряко в тогавашния съвременен европейски литературен контекст. Причините за този невероятен духовен скок се крият в същността на неповторимия български модернизъм, минал през три етапа: на кръга „Мисъл", на символистите и на авангардистите след Първата световна война.

Диалогът между самобитния национален модел на литературата ни и европейския модел, продължава и днес в постмодернистичните художествени изяви на съвременната ни литература и култура.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave