ЕСХИЛ – „ПРИКОВАНИЯТ ПРОМЕТЕЙ“
ПРОМЕТЕЙ КАТО ОБРАЗ СИМВОЛ НА СПРАВЕДЛИВОСТТА И ХУМАНИЗМА
„Прикованият Прометей“ е едно от най-прочутите произведения на древногръцкия драматург Есхил, наричан с основание „баща на трагедията“. По всяка вероятност тази драматургична творба е част от трилогия, в която са включени още „Прометей Огненосец“ и „Освободеният Прометей“, но те, за съжаление, не са достигнали до нашето съвремие. Напълно в духа на старогръцката културна традиция Есхиловата трагедия, посветена на титана Прометей, е написана с определено предназначение и съдържа идеи с дълбока смислова насоченост. Водеща ценност в човешкия и в космическия ред според старогръцкия трагик Есхил е справедливостта. Тя се явява като присъща необходимост, като неотменима предпоставка за хармония. Човекът трябва да се стреми към нея, като прави задължително своя избор между доброто и злото със свободата на моралните си възгледи и като отстоява с достойнство своята позиция.
Митът за Прометей е доста стар и е разработван и от други старогръцки творци като Хезиод например, който представя открадването на огъня от титана само с цел Прометей да се противопостави на Зевс и да се надсмее над върховния бог. Есхил обаче доразвива хуманистичното начало в образа на Промислителя (Прометей означава този, който предвижда; прозорлив) и създава възвишен образ, надарен с високи нравствени добродетели и качества като личност. Героят съзнава, че е изпълнил своята мисия — да спаси и опази човешкия род от многобройни злини. С достойнство превъзмогва страданията и остава непреклонен в желанието си да закриля докрай хората, въпреки че си дава ясна сметка за трагичната си участ. Независимо че сам е бог, Прометей не може да избегне гнева на Зевс, тъй като това е предопределено от съдбата. Трагизмът на героя е не толкова в страданието и ужасните мъки, на които е подложен, а в това, че осъзнава ясно своята правота и нравствено превъзходство над противника си. За разлика от върховния бог, който се готви да унищожи смъртните като несъвършени същества, титанът е убеден, че трябва да се даде възможност на хората да се усъвършенстват. Именно несправедливото и жестоко решение на Зевс амбицира Прометей да извърши дръзката постъпка — да открадне огъня от Олимп и да го даде на „еднодневките“: „Единствен аз оспорих тези планове./ Аз само дръзнах. Аз избавих смъртните.“ Подбудите да извърши своя подвиг са косвено обвинение срещу властта на Зевс, срещу нарушаването на традицията, както и срещу потъпкването на добродетелите, заради които някога Прометей го е подкрепил в борбата за престола на Олимп: „Защото днес нови царе/държат Олимп. Властва днес/ безбожно Зевс с новия свой/ закон. Той стъпка всичко,/ което преди бе свято.“
Най-значителният мотив обаче е любовта към човешкия род, състраданието и желанието да го защити в неговата безпомощност пред волята на олимпийския самодържец. Прометей дарява огъня на хората и той става символ на ново начало, което ще им помогне да се усъвършенстват. Воден от най-хуманни чувства, титанът разкрива за тях изкуството и науката за буквите и цифрите. Великият благодетел на човечеството духовно оформя човека, като го насочва как да пулсира мисълта му, да има творчески кипеж в душата му, който да поддържа живота пълноценно. Хората започват да осмислят неща, които преди не са забелязвали, да се обръщат към красотата и природната неповторимост. Чрез Прометеевите открития хората вече търсят и извайват удивителни форми на красивото; научават се да строят, да лекуват или да пророкуват: „Но ти ще се учудиш още повече,/ щом чуеш за изкуствата, създадени/от мен. Когато болен някой лягаше,/ не знаеха ни цяр, ни здраво ядене,/ ни питие, ни мазила. Топяха се/ от липса на лекарства. И научих ги/да смесват изцелителните цярове,/ с които да отблъскват всички болести.“
Всъщност човеколюбието на Прометей представлява духовна свобода за човека, която обгръща сътворения отново живот. Макар че за всичко, сторено като благодеяние, титанът заплаща с кръвта от тялото си, с мъки, които го изтощават физически, неговият огнен дар раздвижва мисълта и осветява закърнелите човешки сърца. Това му влива сила и титанът понася гордо страданията си. Хуманизмът на Прометей се проявява и чрез състраданието, съчувствието и жертвоготовността му. Доказателство за това е срещата с Ио, която се обръща към него с „велики благодетелю на смъртните“, но и „злочести Прометее“, удивена от вида на титана, „окован в железа върху бурния връх". Не само общият мъчител и взаимното състрадание сближават Прометей и Ио. Между тях — бога и смъртната, равенство слага хуманното начало. Прометей е благороден мъченик, който сам намира сили да успокои страдащия. Той не отпраща Ио, без да я изслуша. Дори прави за нея нещо повече — дава й надеждата за справедливо възмездие над виновника за ужасните й страдания, като предсказва бъдещето: „Това е моят знак, че виждам повече,/ отколкото е дадено на другите.“
Може би не е случайно, че именно от човешки род, рода на Ио, ще произлезе този, който ще освободи прикования към скалата титан: „От този род ще произлезе смелият/ юнак с прославен лък. И той от злото ми/ ще ме спаси...“
Прометей е символ на несломимата личност, която се въздига над несправедливостта, надмогва унижението и болката с увереността в правотата на хуманното си дело. Всичко това се изявява в един дълбоко драматичен конфликт, създаден от две непримирими позиции — човеколюбието и справедливостта срещу тиранията и грубото отрицание на всяко хуманно начало. Заедно с това се откроява и индивидуалността, която се стреми към възвишеното и доброто срещу бездушното и жестоко налагане на канони и ограничения над личността. Така всъщност обект на несправедливо назидание става този, който стои на справедлива позиция само защото тиранинът е по-силният в този конфликт. Въпреки че е прикован. въпреки статичното положение на Прометей, личи неговата непреклонност, неизчерпаема воля и енергия на духовно смел титан. Неизбежният ход на събитията, усещането за необятност на времето и страшната разпра между богове поражда и едносилно осезаемо напрежение в драмата на Есхил „Прикованият Прометей“.
Въпреки че Прометей е взел съзнателно решение за своите действия и че целта му е осъществена, то честта и авторитетът на титана са прицел на злорадстващи за бедата му очи. Противникът на окования защитник на човешкия род — всемогъщият владетел Зевс, не присъства в трагедията, но един невидим негов поглед сякаш присъства и дебне всяка дума и жест. Може би затова би могло да се приеме почти като дързост поведението на всички, които критикуват Зевс. Впечатлява, че сред тях са дори послушните подчинени на могъщия владетел. Хорът Океаниди го окачествява като „жесток“, „със сърце неумолимо“, „дух непреклонен“, а властването му — „безбожно“. „Няма да се спре, доде не се насити/ или додето не бъде отнето/ с тежък бой властта му!“
Явява се въпросът дали това не е израз на свободна воля, макар и плахо изразена? Може би това е по-скоро подтик към отмъщение, но то да бъде извършено от друг, от някой, който поема тежкия дял, защото страхливите не могат да понесат жребия на бореца. Те могат само да наблюдават отстрани, да дават уклончиво мнение, без да се ангажират с пряко действие. Така Хорът Океаниди слуша със състрадание, но и не престава да упреква:
Как тъй? Какво очакваш? Та не виждаш ли,
че си сгрешил? А как — да не приказваме —
нерадост е за мен, за теб — страдание.
В противовес на това звучат уверените думи на Прометей, които изразяват неговата ярка индивидуалност като борбена личност, следваща пътя на справедливостта:
Аз знаех всичко предварително.
Да, чуйте: исках, исках и така сгреших!
Пострадах сам, помагайки на хората.
Силно впечатлява гордото самочувствие и дълбоко заложеното чувство за достойнство. Не може такава личност да се сдържа, да мълчи или бездейства, както съветва „благонамереният“ Океан:
Виж кой си, промени си и характера —
да стане нов, защото нов е властникът.
Съзнателната гордост на Прометей сразява с презрително спокойствие лицемерната мъдрост, като я характеризира така: „Безсмислен труд и празно добродушие.“ По този начин всъщност титанът отхвърля примамливите примки на властта и личното благоденствие, за да се устреми непримирим среоу несправедливостта на тирана. Макар и сразен бог, прикован безпомощно над бездната, Прометей разобличава верните слуги на Зевс, нищожните лакеи, нагодили се към новата власт безкритично. Според Хермес прикованият титан е само „една поразена от лудост глава“. Може би затова той не може да проумее непреклонното упорство: „Защото гордостта на неразумния/ сама е по-безсилна и от нищото“. Явно това е житейската философия на слугата, който съди за другите според своя изменчив морал. Единствен Прометей съхранява своята позиция да следва неотклонния нравствен кодекс, въпреки превратностите на съдбата. С тази позиция той неотменно привлича към себе си Зевсовия гняв. Макар и чрез думи, борбата тук всъщност има вселенски мащаби, тя е между божествения замисъл и неокованата душа. Трагичната вина на Прометей засилва противопоставянето между духовната сила и висшата несправедливост; между необходимостта от справедливост, подкрепена от законите на доброто, от една страна, и от друга страна — произвола. В средата на това противопоставяне е страданието, ужасяващо с размерите си, защото е отредено за бог, но заедно с това страданието е измерено чрез преживяното почти по човешки. Това изразяват думите на Прометей към Ио: „Току-що спрях да плача над теглата си.“ Страданието на титана обаче често се примесва със сарказъм, който, макар и отдалеч, уязвява върховния бог. А неговата уязвимост личи и в разказа за нещастията на самата Ио. Зевс е едновременно и жесток, и несправедлив, и жалък в чисто човешките си слабости, каквото е похотливото му пожелаване на девойката. След като сам нарушава нравствените норми, Зевс не би могъл да бъде едновременно и несправедлив от върха на своята власт, и пазител на законите, но в античните представи това е възможно. Божествената върховна власт е първопричината за бъдещите нови отношения между Зевс и Прометей, както сам предвещава Промислителят: „...суровият гняв/ ще притихне, и той ще подири съюз/ и приятелство с мен,/ и желан при желан ще се върне.“
Такъв съюз би разрешил острото противоречие между титана и владетеля на Олимп. Той ще укрепи авторитета на единия и властта на другия. Това потвърждават и думите на Хора към Прометей: „...и вярвам аз, /че някога, избавен от оковите,/ със Зевса ще се мериш по могъщество“. Засега обаче защитникът на хората, огненосецът, стои прикован в адски мъки. Силната му личност продължава да устоява на страданието, като черпи сила от убедеността в превъзходството на своята хуманна кауза. Само свободомислещият човек е способен да се противопостави на едноличната власт, погазила основните ценности във Вселената. Прометей влиза в конфликт със Зевс, воден не от желание за слава, а за да утвърди нова истина в сътворения вече свят. Със закрилата на титана човечеството проглежда от мрака на невежеството. Огънят на Прометей е огънят на просветлението и спасението. Той сам отклонява смъртоносния удар, предназначен за хората. Мащабите на неговата саможертва проличават в разказа му за всички знания и умения, в които посвещава безпомощните „еднодневки“, както презрително ги нарича Зевс. Разкрива за тях познания, достъпни преди това само за божествата на Олимп. Открива им великия смисъл на заобикалящата ги Природа. В този разказ се чувства висша радост от стореното от него добро. Прометей въздига вярата в доброто, в развитието на заложбите, в природните закони, които са свързани единствено със свободната воля и разум. Хуманизмът на Прометей е едновременно сила и свобода. Обновлението на човешката същност ще възвърне жадувания ред и справедливото възмездие, ще сътвори отново жадуваната истинска хармония. Проявеното на дело човеколюбив открива нови хоризонти за свободата на духа, който завинаги ще остане безсмъртен.
ЛИДИЯ БОЙКОВА
@bgmateriali.com