Повестта „Крадецът на праскови” разкрива психологичните умения на Емилиян Станев да създава пластични художествени образи, изявяващи ярко, но ненатрапващо се женската душевност. Стиховете на Елисавета Багряна: „Аз ще живея с тези мънички минути / тъй дълго чакани и минали тъй скоро...", са сякаш изповед на Емилиян-Станевата героиня Елисавета, преживяла невъзможна, но красива любов. Тя е жена с изтънчена душевност. Макар и „преминала първата си младост", Елисавета е съхранила красотата си. Не получила ласки и съпружеска нежност, все още красивата, повече зряла жена търси в самотното уединение на душата си смисъл за съществуването си. Но тъгата от неизживяно щастие се засилва. Младостта отминава, а животът й е все така равен, монотонен и пуст. Бракът й с полковника носи сигурност, но не и щастие и радост. Пленница на скуката и безперспективността се оказва Елисавета. Ръцете й сякаш несъзнателно са се протегнали, за да бъдат заключени в белезниците на еднообразието, а сърцето й, пълно с любов, е оковано в решетките на песимизма и апатията. Една жена, която бързо и доброволно се е примирила с настъпващата старост. Затова „кражбата" на „глътка" любов няма да се окаже престъпление, а жадуван празник за душата й.
Както неочаквано Елисавета е станала пленница на скуката и житейската инерция, така „неочаквано тя чу, че скритият в чучелото звънец издрънча". Този звънец е празничната камбана в нейния живот. Отиващият си следобед ще бъде огласен от „издрънчалия" звънец, както душата ще бъде „огласена" от светлия „глас" на голямата любов. Иво Обретенович сякаш откъсва „забранения плод" на мечтана потайна любов и го подарява на Елисавета. Тя е изкушена от интимното знание за чувствения „рай" на душата си. Той е красив, а героинята прелива от щастие.
Тя е „в тънка резедава рокля, която стигаше до коленете й. Косата й отражаваше силното слънце като златен шлем." Красотата на Елисавета покорява, очарова „крадеца на праскови": „.... той гледаше... учудено, сякаш нямаше сили да отмести погледа си от нея."
Военнопленник, учителят от Белградската гимназия попада отново в плен – този път на красотата и очарованието на непознатата жена. И двамата сякаш цял живот са чакали момента на „кражбата" - жадувана несъзнателно. Но не на узрелите и грижливо пазени плодове, а на миговете щастие и любов.
Иво Обретенович „беше върнал откраднатото", но той никога не би „върнал" любовта и споделените мигове щастие, „откраднати" случайно, но оставили спомен за цял живот. Защото, ако за Елисавета любовта е най-доброто средство да задържи далеч старостта, то за Иво тя е начин да понася по-лесно унизителното пленничество. Но и двамата герои успяват чрез вълненията на завладялото ги чувство да заглушат тътена на войната.
Всяка среща между тях е неистово желание за превръщане на мига любов във вечност, а всяка раздяла е болезнено преживяване. Елисавета тъкмо сега се чувства жива и млада, пълноценна и щастлива. Онова, което е намирала в книгите, прогонващи скуката, сега е самата реалност... Сърцето е развълнувано, погледът блести, душата е „натежала"'от любов, а тялото - „от желание", Елисавета е щастлива, че е вкусила от „забранения плод" на щастието.
Когато Иво не е до нея, Елисавета отива при безмълвния свидетел на срещата им - липата, която вижда и чува всяка ласка, всеки шепот и смях.
Лиза тогава живее със спомена за отминалите вълнуващи срещи. Липата, ревниво пазеща споделената тайна, е виталният израз на поривите за щастие.
Тя „говори" с езика на сърцето за живота на героинята - преди и след „кражбата". От една страна, е свидетел на щастливото настояще на влюбената жена, а от друга, напомня нерадостното й минало: „Понякога, траурният силует на дървото я разтъжаваше, като че в него виждаше някогашната Елисавета с нейната пропиляна младост..." Така авторът определя миналото й - „пропиляно", защото отегчителните и безрадостни „следобеди" в живота й са повече с ведрите й „утрини". А младостта е пълноценно изживяна, когато усмивката, топлият жест и милата дума карат сърцето да превръща в празник всеки делничен ден. Но Емилиян-Станевата героиня е била лишена от това. Ето защо тя, макар и изпитваща драматична душевна борба, се отдава на предоставения й от живота щастлив миг.
Влюбената жена придобива сила и смелост, открива у себе си неподозирани възможности, готова е да полети, защото сърцето й е свободно да почувства любов. Старата слугиня забелязва преобразената жена и сама констатира: „Трябва да ви е леко на сърцето. Човек се подмладява , когато душата му е свободна." Наистина е леко на сърцето й, то ликува. Сега преживява непреживяното, но разумът й натежава от десетки въпроси - редно ли е греховно ли е да обичаш, какво ще последва след тази лудост? Елисавета е строг съдник на поведението си. Но по-силно от разума се оказва сърцето и нито полковникът, нито ординарецът, нито страхът и душевните терзания могат да угасят запаления огън на чувствата й. Лиза вече обитава нови пространства, мислите й летят към нови хоризонти. Елисавета чувства, че няма право да се върне назад, защото тя е като роб, който за един ден е живял на свобода и връщането в робство е немислимо. Тогава робът или бяга далеч от пленническото място, или е готов да умре, но не и да протегне ръцете си отново към белезниците на миналото унижение. Елисавета, скъсала с пленничеството, не би се примирила с предишния си начин на скучно съществуване. Някогашната жена, чакаща примирено старостта, е част от миналото. Тя е чужда на героинята. Сегашната Елисавета е покорила жадувания връх - преодоляла е самата себе си, готова е да даде най-голямата жертва, но да не напусне никога щастливото пространство на любовта.
„ Чу се тихо подсвирване. Съвсем тихичко се повтори мотив от някаква мелодия. Тя прозвуча меко, зовящо и завърши с дълго легато. Изсвирването напомняше птича песничка... "- последната празнична камбана в новия живот на двамата влюбени. Финалният зов на Иво е като любовта му - мека, зовяща, но завършва с „дълго легато". Зловещият изстрел прекъсва полета на две души, устремили се една към друга.
Казват, че има птици, които пробождат гръдта си с трън, запеят ли любовната си песен. Така постъпват и героите на Емилиян Станев от повестта „Крадецът на праскови”. Приемайки смъртта, Елисавета и Иво Обретенович превръщат във вечност мига на любовно щастие. Душите им са свободни, а животът има смисъл, преживян истински и докрай.
Емилиян Станев завършва повестта си по най-логичния начин - след изстрела, отнел живота на Иво, идва смъртта на Елисавета. Прекъсната е красивата „мелодия" на любовта, но Лиза тръгва след нейния последен „звук", гаснещ в съзнанието й. Песента я „зове" да последва любимия.
@bgmateriali.com
