В живота хората се срещат с много трудности. Те могат да се справят с тях единствено чрез силен дух и мисъл за победа. Това е и основната тема на Вазовата повест, която разкрива тежкия живот на българските хъшове в Румъния.

 Във втора глава на повестта писателят показва мъката на хъшовете, породена от раздялата с родината България, жаждата за борба и невъзможността за нея, както и унижението, на което са подложени от крайна бедност.

Чрез повторенията и наслагването на знаците за бедност, в пряката авторова оценка се реализира идеята за тежкия и нерадостен живот: “Сънят успокояваше поне навреме тия измъчени от бедността същества; тия хлътнали от бдения и невъздържане очи; тия недояли кореми, тия отслабнали и обелени от скитане крака.”.

Липсата на вяра в утрешния ден, който за тях е начало на “нови борби с живота”, рязко контрастира на “богатството и великолепието”: “Утрешният ден беше начало на нови нужди, на нови борби с живота за тия бедни и пренебрегнати сега поборници”.

Риторичните въпроси в началото на втора глава разкриват мъката, която изпитват хъшовете, когато са далеч от родината: “Докога ще продължава това съществувание? Какво ще правят в тая чужда земя?”. Възклицанието : “О, Българио!” показва възхищението и преклонението пред бащиното огнище. Българските емигранти жадуват да са отново сред познати улици и къщи, защото силата на родовите корени е чудодейна.

Липсата на родината звучи още по – силно в лирическото отклонение: “Румъния им даваше гостоприемство, но гостоприемство, което дава пустият морски бряг на изхвърлените от бурите мореходци, разломени и съсипани. Бяха сред обществото, но бяха сред пустиня...”. В него е концентрирана и съпричастността на Вазов към съдбата на хъшовете, за които обществото е като пустиня, в която гладът и бедността простират “отвсякъде ръце към тия нещастници.”.

И да искат, хъшовете не могат да се втурнат в България с някоя чета, за да се избавят от неприятностите в Румъния, и затова единственото, което им остава, за да не умрат от глад, е кражбата. Въпреки че знаят какво унижение е това, героите сега са “кокошкари”. Страдалческият живот, който водят, мизерията и нищетата, ги принуждават да изкарват прехраната си по нечестен път: “Или да се втурнат с оръжие в България и да умрат в Стара планина или на въжето, или да крадат.”.

Носталгията по родината намира израз и в честото застояване на брега на Дунава и вглеждането в “зелените хълми на България”. Родината е олицетворена като близко същество и това е израз на патриотични чувства.

Във втора глава на повестта Вазов подробно описва съня на Бръчков и това е художествен похват за разкриване на същинското в личността. В съня борбата е страховита, но и романтична. Чрез съня на Бръчков най – точно се разкриват неговите мечти и чувства, защото човек е най – искрен в съня си и може да изживее изключителното: “После дим, после облаци и всичката чета става на духове и хвърчи, хвърчи из небето и всичко изчезва...”.

Утрото е начало на нови страдания. Отхвърлянето на феса от страна на Бръчков е символичен жест за неприемането им. Но разговорите, които започват с новините от България, разкриват заинтересоваността на хъшовете за родината, а това е знак за извисяване и да непрекършен дух.

Животът на хъшовете в спомените и мечтите за величави дела и в настоящето им на жалки, отхвърлени от обществото същества, доказва, трагичното и славното могат да съжителстват в един човек, а посланието, отправено от Вазов към нашето поколение, е затова хората да живеят в хармония и свобода.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave