Човек сам избира как да прекара живота си: дали да живее пълноценно, оставяйки следа зад себе си, или да предпочете спокойствието, леността и безгрижието, без да си поставя високи цели. Чорбаджи Нено и жена му - Неновица, герои от повестта на Любен Каравелов „Маминото детенце", избират втория начин на живот. Той е лишен от възвишени нравствени идеали, от духовни стремежи и от каквито и да било полезни действия. Животът им протича далеч от проблемите на епохата. Чорбаджийското семейство е  потънало в безвремие, в което определящи са тишината и спокойствието.

Житейските възгледи, които водят и до житейския избор на Нено и Неновица, са разкрити в първа и втора глава на повестта. За главните герои съдим от портретните им описания, от речта им и от биографичните подробности, дадени в ретроспективен план. За двата персонажа е характерно еднообразното, спокойно и бездуховно съществуване. Безделието е тяхно ежедневие, начинът им на живот — паразитен, интересува ги само личното им благоденствие. В техния ограничен свят главното е богатството, осигуряващо им тишина и спокойствие. Двамата съпрузи дори не са в състояние да отгледат и правилно да възпитат собствения си син, което го довежда до нравствено падение.

Още в самото начало на повестта читателят се среща с главата на чорбаджийското семейство - чорбаджи Нено. При описанието на външния му вид авторът си служи с ирония и сарказъм, като гротескно представя тялото му, съставено от „две лебеници". Деформираната му външност се допълва и от контраста между неговото „мазно тяло" и дрехите му: „копринена риза, ленени гащи, бяло копринено с червени пръчици елеченце и бял фес". Облеклото на чорбаджията може и да показва неговото благосъстояние, но то е крайно неподходящо за усилния трудов делник, когато всички са на полето. Само един мързелив човек, който живее от труда на другите, може да лежи под сянката, облечен в празнични дрехи. От друга страна, умалителното съществително „елеченце”- подчертава още повече хиперболизираните му размери. Външното описание на Нено говори много и за неговата човешка същност. Както тялото му е загубило формата си, така и представите му за света са деформирани.

Достойната половинка на Нено - Неновица, също е обект на внимание от
страна на автора. Още с първата си поява, подобно на съпруга си, и тя предизвиква насмешка у читателя. Анализирайки „Неновата половин душа", Каравелов акцентира най-напред на очебийно затлъстялото й тяло - сигурен белег за лакомията и безделието й. Тя е „...нещо, което имало голямо сходство с ония двоеноги животни, които от своя страна имат сходство с други едни животни, които се отгояват за Коледа, е била  чорбаджийката...".

Освен чрез портретните детайли, белетристът представя чорбаджи Нено и чрез речта му. Основните теми за разговор между него, слугата Иван и жена му са парите, гюловата ракия и сянката под кестена: „А ракията изстуди ли се?", „Баща ти те вика да ти даде ново гроше...", „...иди я донеси..." Речта на Нено е накъсана и в няколко негови думи се вплитат различни теми, тъй като той постоянно забравя мисълта си: „Кажи на чорбаджийката. ..",набери малко череши...", „ иди намери детето..." Но Любен Каравелов си служи с най-голяма ирония, когато предава разговора на чорбаджията с Неновица. Техните „дискусии" се състоят само от конкретни въпроси и отговори,
свързани пряко с ежедневието им или с трупането на пари: „Горещо ли ти е? -
Горещо ми е."; „А защо ти не кажеш да пресечат големия кестен? Десет кола дърва ще да натовариме.
"От техните разговори талантливият белетрист допълва представата на читателя за житейската философия на двамата герои.

Още в началото на първа глава Любен Каравелов разкрива безделието на чорбаджийското семейство чрез двете контрастни картини: на гюловата градина на Нено и на дома му.

 В гюловата градина се усеща радост от труда и прекрасното майско слънце: момичетата, които берат розите, пеят, подскачат, смеят се, радват се и изпълват въздуха с различни възклицания... Абсолютно противоположна на тази картина е домашната градина с дебелата сянка, под която се е разположило чорбаджийското семейство. Там царят „тишината и спокойствието". От двете полюсни описания читателят безпогрешно се ориентира за безделието, леността и мързела на чорбаджиите. Техният дом е своеобразно огледало на житейската им позиция.

И чорбаджи Нено, и Неновица са обсебени от невероятно чувство за превъзходство над другите - особено ако тези други са бедни и имат нещастието да са сред техните слуги. За тях този, който няма пари, не е човек! Затова в многократно повтаряните и несвързани заповеди на чорбаджи Нено към слугата Иван Нищото се чувства и пренебрежение, и презрение, и скрито задоволство: колкото пъти си искам, толкова пъти ще те връщам. Още по-очебийно това е изразено в недоволството на Нено, че слугата си е позволил нещо нечувано-позволил си е да мисли! Най-ясно проличават отношението и възгледите на Нено спрямо по-низше стоящите в репликата му: „ Ти мислиш!... Хиляди пъти ти съм казвал да ми не отговаряш така. И във Филибе те водих, и в Захара те пращах - не можа да станеш човек!"

Следващото общо „качество" на двамата богати съпрузи е трупането на пари, което се е превърнало в единствена цел на живота им. За това говорят трите жизнени начала на Неновица: „да не излазя из къщата им онова, което би могло да остане в нея, да не се дават 28 пари, като могат да се дадат 27, да се не доплаща или съвсем да се не плаща на ония, които не могат да ни накарат насила да им платимо..." Нейните желания и мечти се простират само до битовите й проблеми, погледнати през призмата на необикновената й алчност: да намери сто хиляди гроша, или сто гроша, или поне пръстен. „Духовните" й интереси, както и тези на съпруга й, са еднотипни, въпреки че неговите жизнени начала не са пряко описани в повестта, но се внушават достатъчно убедително чрез действията му.

При възпитанието на едно дете най-добре проличава житейската позиция на неговите родители. С криворазбраната си родителска обич и сляпо следвания принцип, че чорбаджиите винаги са непогрешни, Нено и Неновица влияят пагубно на Николчо. Когато чорбаджийският син захапва ръката на Иван Нищото, родителите - макар и да не му вярват безусловно, демонстративно подчертават невинността на отрочето си. Те са сигурни, че детето им, дори и да лъже, както и те самите го правят, винаги трябва да бъде оневинявано. Нали затова са чорбаджии...

Както всяко дете е длъжно да ходи на училище, така идва и редът на Никола да започне да се „образова". В повестта ретроспективно е представена сцената, когато той
навършва седем години и тръгва на училище. Още от първия си учебен ден обаче,
разбира, че и там ще бъде привилегирован, както и у дома си. Родителите му заповядват на „знаменития казанлъшки педагог" даскал Славе да има специално отношение към сина им: „Не бийте го, даскале! Той е един у майка. Не карайте му се яко-яко. "Те бързо се успокояват, след като даскал Славе им отвръща „с достойнство", че бие само „цървулановците". От този диалог още веднъж проличават не само житейската позиция на Нено и Неновица, но и нравствеността на казанлъшкия възпитател:   „Чорбаджийското дете се не бие... Кукувицата не е още изпила умът и на даскалите.” Със своите житейски разбирания и със своя повече от отрицателен личен пример, Нено и Неновица допринасят в най-голяма степен за постепенното покваряване на своя син. Техните представи за възпитание и образование са много далеч от реалността, както и всичко останало у тях.

Иронична и саркастична, повестта „Маминото детенце" на Любен Каравелов отразява като в криво огледало как не бива да живее човек. Талантливият белетрист осъжда хората-нищо като Нено, Неновица, Николчо, Иван Нищото и даскал Славе, които остават чужди за проблемите на своето време. Паразитният начин на живот на това българско чорбаджийско семейство от епохата преди Освобождението е причина то да не отгледа и да не възпита здраво поколение. А това е една от най-страшните последици от избора, който човек прави - да живее живот-дрямка или да предпочете живот-съзидание.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave