Дебелянов загива млад и приживе не познава радостта от появата на своя стихосбирка. Първото излизане на негова книга е четири години след смъртта му под редакцията на Д. Подвързачов, Н. Лилиев и К. Константинов.
Д. Дебелянов е автор предимно на лирика, но е писал и хумор и сатира, публицистика и есеистика. Добър познавач на френския език и литература, Дебелянов е и превеждал: стихове на Жан Мореас, Пиер Луис и др. Опитвал се е дори в областта на рецензията (печатал е отзив върху "Под гърма на победите" на Иван Вазов). Съставител е заедно с Д. Подвързачов на "Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам" (1910). Тук той включва девет свои стихотворения, между които "Черна песен", "Станси", "Nevermore", "Кръстопът", "Грижа". Явно е смятал, че това са едни от най-характерните му творби. Л. Стоянов твърди, че "Черна песен" показва поетовото трогателно усилие да преодолее собствената вътрешна раздвоеност, да примири у себе си практичния, земния свят и другия, висшия - на идеите, мечтите, съновиденията.
Стихотворенията на Димчо Дебелянов "Скрити вопли" ("Да се завърнеш...") и "Помниш ли..." са по-късни по време и са измежду най-популярните му творби. Считани са за емблематични по отношение на лириката му изобщо, в която преобладават миньорно-елегичните тонове и настроения. Иначе казано, елегията (след П. Р. Славейков, Ботев, Яворов, Пенчо Славейков и успоредно с тази на Т. Траянов, Дим. Бояджиев, Ем. Попдимитров) чрез Дебелянов постига своя най-голям блясък, разнообразие и изразно съвършенство.
"Да се завърнеш..."
Типична елегия, това Дебеляново стихотворение, макар отривисто, късо, откъртено като болезнен стон, събира и сгъстява много опит и мъка, резултат е на един тежко извървян път, на живеене прозрение. Прозрението можем да приемем и в съвсем пряк смисъл. Според близки на поета последното му пребиваване в родния дом е непосредствено преди Балканската война, лятото на 1912 г. Повече той там наистина не се завръща. Това предчувствие видимо усилва носталгията, вътрешната напрегнатост и същата тази постоянна Дебелянова мъка от невъзможността да свърже желаното с действителността, да намери душевен мир и "ясен заник". "Да се завърнеш..." е публикувано за първи път през същата година под заглавие "Скрити вопли".
Централен образ в стихотворението е майката - сякаш скулптирана пред прага на дома, символ на обич, любвеобилност и магична способност да отнема болката и страданието. Както у Ботев ("Майце си"), поетът копнее да се отпусне в прегръдката й, да изчезне в нейната "усмивка блага". Докато Вазов прочувствено слива, изравнява образите на майката и родината ("Българио, майко мила..."), у Дебелянов двата образа са паралелни и равнопоставени ("напразно спомнил майка и родина") и така - изведени като най-високи и съкровени опори за личността, за човека.
Тръпно е в "Да се завърнеш..." Димчо-Дебеляновото съзнание, че това завръщане фактически е невъзможно. Напразен е - съзнава поетът - този спомен за майка, за бащина къща, за двора и белосаната стая с иконата. Напразен блян и самоизмама е надеждата, че тихата нощ е като приласкаваща пазва, че отпускането по детски - безметежно и доверчиво - може да се повтори, че може да се върне онзи предишен живот на закриленост и сигурност. Стожерите, които сърцето е спотаило и копнежът осветява, уютът и топлината са илюзорни. Разкъсани са вече родовите връзки и зависимости. Коренът е пресечен, идеята е била и е отминала, птицата е излетяла от гнездото и връщане назад няма. Зрелият безпощаден живот е отровил, откъснал, променил личността. Времето е положило своите дамги и рани и живелият човек ще ги носи докрай. Подтекстът на стихотворението подсказва, че дори и физическото, практическото завръщане да се реализира, истинско ново и пълно приземяване в оазиса на "малкото отечество" не е осъществимо. Поради това поетовата мъка се усеща като биене на болна кръв, като спазъм и стон.
"Помниш ли..."
Дълбоко интимно, това стихотворение всъщност варира, доразгръща предишния мотив - пак самота и потиснатост, чувство за наказаност ("аз съм заключеник в мрачен затвор"), съзнание за излишност на възпоминанията и надеждите за завръщане към корена, към огнището, към родното, към святото начало ("тихия двор с белоцветните вишни"). Пак болка, мъка, блян, носталгия по "дните предишни" (на детството и ранната младост, на съзряването в условията на домашна интимност и взаимопомощ, на съкровени, крилати тогава мечти за добро, успех и щастие). "Помниш ли..." като че има по-отгадаеми конкретни основания и житейски предпоставки за здраченост и униние в непосредствено преживяното от поета. Публикувано е две години по-късно (1914). Тежи една обща покруса след края на Балканската война: загубени са идеали, победи, земи, човешки животи. Делничното Дебеляново съществуване продължава да е несретно и безпарично. Мизерната дребна чиновническа служба, която упражнява, мъчително противоречи на високите духовни състояния, в които се движат съзнанието, мисленето и поезията му. Макар че започва със запитвания (и ги повтаря!), сякаш насреща си има конкретен събеседник, изповедник, близък и любим човек, стихотворението е повече монолог, разговор на поета със себе си, търсене вътре в страдащата душа на отговори, изясняване и опори.
Обикновено се смята, че "Помниш ли..." също е свързано със спомена по бащината къща като обемен символ на нещо безкрайно скъпо и вече невъзвратимо. Има обаче и версия, която ситуира спомена и мечтата на поета съвсем другаде. Така се променят и нашите тълкувания на конкретната поетова тъга, на възпоминанията и чувствата му, като неотменимо остава елегичното начало. Някои изследователи обвързват стихотворението с живота на Дебелянов в софийска квартира и с любовта му към една от дъщерите на семейството - собственик на дома. Било е времето на поетовата кратка младост, на неговата склонност към безнадеждни, тъжни любовни увлечения и мечтания. Тъжни, мъчителни, но все пак светли, чисти и пролетни, контрастиращи на безпаричието, чиновническата сивота и общата безнадеждност след разрухата на войната. Имало е младо красиво момиче в този дом и нацъфтели в бяло вишни на двора, и драма в семейството - достатъчно основания за мечтателния поет за излив на чувства, вълнения, спомени, сравнения и романтични пориви.
Самотата, изстрадването на бездомността и съответно - жаждата по завръщане в естествеността и верността на родното като символ и реална защита, са наистина жива част от биографията, от съкровената същност на поета. "Бездомен и самин" броди той в големия град, чужд на околната тъмнина и студенина ("Спи градът"), но и ярък представител, отчетлива конкретна единица от едно младо поколение, натоварено с бърза, нагнетена зрелост и умора, с национални драми, с кръстопътни въпроси и непроницаемо, непредвидимо бъдеще. Откъснато от рода и семейството, разобщено, с рухнали чувства и идеали и с осквернени образци, то се чувства излишно, все по-далеч от обществото, от големия свят на човещината, на нравствената и духовната извисеност.
@bgmateriali.com
