„Лека ръка“ и „девет черни кърпи“: анализ на трудовите народни песни „Зажни, Ружо, тебе лека ръка“ и „Яно, море, Яно!“
Зареждане на оценките…
ТРУДОВИ НАРОДНИ ПЕСНИ
„ЗАЖНИ, РУЖО, ТЕБЕ ЛЕКА РЪКА “
„ЯНО МОРЕ, ЯНО“
Трудовите народни песни възникват в древни времена и са свързани с ежедневието на хората, с техния бит и поминък. В тях е отразена любовта на българина към труда, който носи радост, щастие и надежда за благоденствие, стига да не е принудителен и грубо ограбван. Трудовите песни са лирически, защото пресъздадените в тях чувства винаги преобладават над описанието на самата трудова дейност, която ги поражда. В мига, когато започва жътвата и възторжените чувства преливат в душата на земеделеца, най-работната и пъргава мома или невеста отрязва с остър сърп първите житни класове и запява волна песен. Най-често се понасят жизнерадостните звуци на песента „Зажни, Ружо, тебе лека ръка":
Зажни, Ружо, тебе лека ръка,
лека ръка и весела снага,
леко зажни, да е леко лето,
леко лето като леко перо...
Според поверието, ако пръв започне жътвата човек, който има „лека ръка", то непременно реколтата ще бъде благополучно прибрана, а работата - спорна и приятна. Благословената от Бога „блага" душа най-често е добра и обичлива мома или невяста, която има „весела" снага. Въплътила представата на народния певец за красотата на българката, девойката в песента „Зажни, Ружо, тебе лека ръка" носи името на нежното цвете ружа. Нейната песен, която „далеком се чуе“, изпълва с безгранично щастие и доволство жетварите. Радостта и лъчезарното й излъчване достига до „косач из ливади“, „овчар из рудини “ и до „здравец из горица ". Възхвалата на труда е постигната чрез алегория - народният певец олицетворява цветята ружа и здравец. Чрез похвата „песен в песента" зазвучават едновременно гласът на девойката и надпяването между ружата и здравеца. Горското цвете е вечнозелено, с неповторимо ухание, също както е безсмъртна и неувяхваща красотата на живота. Когато овчар изпрати на любимата си девойка здравец, който е „ергенско цвеке“, той иска да й разкрие съкровените си чувства. Ружата пък е цвете за „моми и невести". Те я свиват на китка и я носят на празник, за да се подсили тържествената атмосфера и да се изпълни душата със светло чувство.
Песента за Ружа доказва любовта на българина към труда и към живота, стремежа му да опоетизира трудовия процес и да го представи като едно възторжено изживяване, извор на доброто, ценното и красивото.
Народният певец е сътворил и други трудови народни песни, в които пресъздава тежкия труд на моми и момци, тръгнали в годините на робството на жътва по далечни краища. Нелеката им съдба е разкрита в народната песен „Яна жали девет братя жътвари" („Яно море, Яно!"). Това е една тъжна елегична песен, която представя покъртителната история на девойката Яна. Митичните „два рога ковани и два нековани“ създават подходящ за случая музикален фон. Гласовете им сякаш усилват и правят още по-непоносима мъката на Яна, внушена чрез лирическото възклицание: „Яно, море, Яно!“
Двете девойки, тръгнали на „романя“, са въведени чрез специфичен художествен похват - отрицателно сравнение:
Та неми са били
два рога ковани,
току ми са били
две моми загорки -
По този начин още в началото на песента отрицателното сравнение подготвя читателя за изненада. Загорките разказват с любов и с нежна привързаност за родното си село Загоре. Красиво и плодородно, то ги дарява с изобилни плодове. Лирическото обръщение, пропито с нежност и топлота, е израз на дълбоката обич на двете девойки към родния край:
- Загоре, Загоре,
мило наше село,
лично, та обично,
яко хлебородно!
Хиперболизираната картина на плодородието символизира любовта и привързаността им към родното място, към което природата е била толкова щедра:
По дваж на година
жнеме и вършеме,
жнеме и вършеме,
косиме, береме;
по триж на година
бял трендафил цъфти,
по триж на година
пчелите се роят!
Народният певец използва и друг художествен похват, чрез който постига силата на емоционалното въздействие - градацията: „по дваж на година“, „по триж на година".
В контраст с тази ведра и оптимистична картина на родното Загоре е описанието на чуждата „Руманѝя", където Яна е била принудена да отиде заедно с деветимата си братя. Това злокобно място отнема живота на осем от тях, а деветият остава болен да лежи „горе в планината “:
А ти, Руманѝя,
пуста останала,
пуста останала,
равна се сравнила!
Народният певец създава всъщност обобщен образ на далечния и чужд край като причина за злини и нещастия. Затова закономерно звучи повторената два пъти клетва „пуста останала". Душата на Яна е дълбоко наранена. Ужасяващата равносметка поражда у нея чувство за вина. Умората от непоносимата жътва не е покосила Яна, но мъката й, причинена от тежката загуба на братята й, е непреодолима. В този трагичен момент тя мисли как трябва да съобщи за случилото се непоправимо нещастие на майка си. Диалогът, който си представя, е изпълнен с вътрешно напрежение. Яна се колебае, измъчва. Мислите й за предстоящата среща разкъсват страдащата й душа:
Как ще дома д 'ида,
как ще майци кажа!
За да не бъде казана истината на майката директно, народният певец използва похват, познат от народно-песенната традиция: смъртта е представена като женитба за „черната земя“. Още с първите си думи „Мале, мила мале, / вси се изжениха.“, Яна всъщност подготвя майка си за трагичната участ на братята си. В следващия момент тя ще съобщи за получените дарове - „девет черни кърпи“, които са дарове не за сватба, а за смърт. По този начин майката на Яна ще узнае за голямото нещастие и за тежкия удар на съдбата, разразил се като безпощадна буря в техния дом. Надмогнала собствената си мъка, Яна се превръща в единствена и незаменима опора на покрусената си майка.
Песента „Яно море, Яно!" поражда размисъл за силата и твърдостта на българката, когато трябва да преодолява болката и да посреща трудностите. Трудът - радост и вдъхновение, често е извор и на непоносима болка. Въпреки всичко, той дарява жизнени сили на народа, зарежда духа му с бодрост и енергия и му помага да оцелее през вековете.
Свързани материали
„Леко лето като леко перо“: анализ на българските трудови народни песни по „Зажни, Ружо, тебе лека ръка“ и „Яно, море, Яно“
Кога песента се ражда от самото движение на ръцете? Разработката тръгва от най-старинния пласт на българската народна поезия, от песните, възникнали в самия процес на труда. В началото е обяснено защо тези творби се пеят по време на работа: как ритъмът уеднаквява движенията на колектива при сеченето на дърва и вдигането на тежести и защо в най-ранните образци съдържанието се свежда до звукоподражания и ободрителни възгласи. Проследено е как с общественото и културното развитие текстът се обогатява и започва да носи мислите и чувствата на самите работещи. Следва преглед на разпространението им в песенния фолклор: колко широк е кръгът на поминъците, за които народът е създал песни, и къде минава съществената граница между творбите за свободния и за тежкия наемен труд. Обособени са отделните цикли, сред тях жетварският, овчарският, седенкарският и гурбетчийският, както и формите на непосилния труд през турското владичество: ангария, ратайство, гурбетчийство и румана. Самостоятелен акцент е поставен върху две песни. Първата, „Зажни, Ружо, тебе лека ръка“, е разгледана през диалога между момата и здравеца, през картините на зимата и лятото и през празничното настроение на надпяването. Втората, „Яно, море, Яно!“, е проследена като разказ за загорските моми по жътва в Тракия и Добруджа, с въображаемия диалог между дъщерята и майката и с образите символи, чрез които се съобщава най-тежката вест, без думата да бъде изречена. Разработката е подходяща за урок и преговор върху трудовите народни песни, за характеристика на отношението към труда в българския фолклор, за анализ на художествените средства в народната песен и за подготовка на устен отговор или писмено съчинение по темата.
Черни дарове вместо сватбени: трудовите народни песни и анализ на „Яна жали девет братя жътвари“
Песен, която се лее над полето по време на жътва, а носи вест за смърт. Разработката представя трудовите народни песни като огледало на бита и на отношенията в патриархалното българско семейство и обяснява защо тъгата в тях никога не остава сама. След краткото въведение изложението се съсредоточава върху една конкретна творба, трудовата народна песен „Яна жали девет братя жътвари“, и проследява как в нея е вплетен мотивът за смъртта в най-тежкия му за човешкото съзнание вариант. Разгледани са началното обръщение към героинята и ролята му за съпричастието на народния певец, отрицателното сравнение и елементът на изненада, който то внася, както и противопоставянето между родния край и далечната чужбина. Отделно внимание е отделено на срещата между майката и дъщерята: как е изградено напрежението в диалога, защо страшната вест не може да бъде изречена наведнъж, какво означава символиката на цвета в даровете и какви поетични средства правят този откъс върхов момент на песента. В края е обобщен образът на Яна и мястото му в народната представа за прекрасното. Текстът е подходящ за урок и преговор върху фолклора, за домашна работа и за подготовка по темата за народните песни.
Два бора над крехката ела и върбата в Недините двори: анализ на битовите народни песни „Два са бора ред поредом расли“ и „У Недини слънце грее“
Пътеводител през два от най-обичаните образци на битовата ни лирика, събрани в един разбор. Началото очертава почвата, от която израстват тези песни: хорото, седянката, сватбата, лазаруването и коледуването, и обяснява защо мотивите им остават разбираеми за всяка епоха. Първата половина е посветена на песента „Два са бора ред поредом расли“. Проследени са двете ѝ части, природната и битовата картина, разчетено е защо певецът избира точно бора и елата и как отрицателното сравнение прехвърля моста между дърветата и хората. Отделно внимание е отделено на звуковата и смисловата връзка между името на сестрата и растението, което я представя, както и на въпроса какво остава от девойката, когато братята ѝ не са до нея. Втората половина разглежда „У Недини слънце грее“ и следи образа на Неда в развитие: безгрижното моминство в бащината къща и живота след сватбата. Показано е как огледалната композиция и контрастът работят една срещу друг, как двойните епитети рисуват хубостта на девойката и как същите тези епитети по-късно я показват променена. Разгледани са и двата съвета, които песента отправя, единият към девойките, другият към момците. Финалът обобщава какво утвърждават битовите песни за човешките взаимоотношения и подкрепя наблюденията с мнението на Пенчо Славейков за народната песен. Разборът е подходящ за подготовка за изпитване и класна работа върху българския фолклор, за съчинение върху образа на българката и за преговор на изразните средства в народната песен: отрицателно сравнение, постоянен и двоен епитет, символ.
Творческа история, жанр и композиция на „До моето първо либе“ от Христо Ботев
Отпечатано за първи път на 22 юни 1871 г. в първия брой на вестник „Дума на българските емигранти“ и включено с езикови редакции в „Песни и стихотворения на Ботйова и Стамболова“ през 1875 г., „До моето първо либе“ повече не е поправяно от поета. Разработката тръгва от тази творческа история и разчита заглавието: архаичната дума „либе“ вместо „любима“ насочва към народната традиция и назовава адресата на изповедта. Проследени са жанровата природа на творбата, в която интимното обръщение прераства в изповед и клетва, и композицията, изградена върху движението от отказа от любовната песен към песента на гората и бурята. Систематизирани са опорните точки, които ученикът трябва да познава: публикациите, адресатът, строежът на текста и мястото на творбата в Ботевата лирика. Кратка и точна справка за подготовка по литература.
„Полето празнуваше тъжен празник“: трудът като радост и като жертвоприношение в разказа „По жътва“ от Елин Пелин, анализ
Разказът, в който най-плодородната година свършва с най-тежката загуба, е разгледан тук през едно-единствено понятие: труда. Началото поставя творбата в света на Елин Пелин, при селския живот с неговите делници и празници, и формулира двойствената природа на труда: кога той е радост и кога се превръща в мъка. Същинската част върви по хода на самия разказ. Първо е разгледана картината на богатата година и признателността на жътварите, чиито възгласи огласят полето; след това е анализирана песента като израз на радостта от плодовитата жътва и е обяснено защо тя звучи така въпреки страшната жега над равното Софийско поле. Отделно място е отредено на сърдечните трепети между Никола и Пенка и на песента, в която се изливат най-нежните пориви на едната душа. Оттам разработката проследява прелома: предчувствието за надвиснала беда, накъсаните възклицателни изречения, с които разказвачът постига трагизъм, и смисълът, който придобива смъртта на девойката. Обяснено е как оттук се ражда представата за труда като жертвоприношение и защо радостта и мъката се оказват части от един и същ естествен ход. Финалната част тълкува картината на опустялото поле на другия ден и съпричастността на селяните, за да стигне до извода за духовните добродетели, които българският селянин запазва през десетилетията. Анализът е изграден върху точни цитати от текста, което го прави удобен и като извор на подкрепящ материал: подходящ е за отговор на литературен въпрос, за съчинение върху „По жътва“ и за подготовка по темата за труда и човешката съдба у Елин Пелин.
„Глава си давам, Яна не давам“: анализ на историческите народни песни „Овчар си гора питаше“ и „Даваш ли, даваш, балканджи Йово“
Две песни и две различни лица на едно и също робство: в едната страда самата гора, в другата един човек отказва да отстъпи. Разработката ги разглежда поотделно и после ги събира в общ извод. Първата част е посветена на „Овчар си гора питаше“ и на по-лиричната тоналност, с която там е разработен мотивът за робството. Проследени са ролята на гората като основен участник и като символ на българския народ, композиционният похват на диалога между гората и младия момък, възходящата градация и трите състояния на гората, откроени с точни цитати. Отделно внимание е отделено на преплитането на двата разказа, на гората и на „трите синджира роби“, и на това какво оплакват поотделно девойките, невестите и юнаците. Втората част тръгва от „Даваш ли, даваш, балканджи Йово“ и от драматичния диалог между турския войвода и Йово. Разгледано е защо потурчването е най-тежкото унижение, как поробителите се стремят да склонят, а не просто да отведат, и каква цена определя за себе си героят. Тълкувани са физическото унищожение на Йово, преувеличението, чрез което народният певец изразява преклонението си, и раздялата с хубава Яна, която не прекъсва духовната връзка между брата и сестрата. Финалът обобщава какво разкриват историческите народни песни за душевността на българина. Самото заключение е формулирано в текста и не е преразказано тук. Разработката е подходяща за анализ на фолклорна песен, за съпоставка между двете творби, за теза върху робството и народностната устойчивост и за отговор на литературен въпрос в час.