„Зажни, Ружо, тебе лека ръка“ , „Яно, море, Яно!“ – Трудови народни песни

ТРУДОВИ НАРОДНИ ПЕСНИ
„ЗАЖНИ, РУЖО, ТЕБЕ ЛЕКА РЪКА “ 
„ЯНО МОРЕ, ЯНО“

 

Трудовите народни песни възникват в древни времена и са свързани с ежедневието на хората, с техния бит и поминък. В тях е отразена любовта на българина към труда, който носи радост, щастие и надежда за благоденствие, стига да не е принудителен и грубо ограбван. Трудовите песни са лирически, защото пресъздадените в тях чувства винаги преобладават над описанието на самата трудова дейност, която ги поражда. В мига, когато започва жътвата и възторжените чувства преливат в душата на земеделеца, най-работната и пъргава мома или невеста отрязва с остър сърп първите житни класове и запява волна песен. Най-често се понасят жизнерадостните звуци на песента „Зажни, Ружо, тебе лека ръка":

Зажни, Ружо, тебе лека ръка, 
лека ръка и весела снага,
леко зажни, да е леко лето, 
леко лето като леко перо...

Според поверието, ако пръв започне жътвата човек, който има „лека ръка", то непременно реколтата ще бъде благополучно прибрана, а работата - спорна и приятна. Благословената от Бога „блага" душа най-често е добра и обичлива мома или невяста, която има „весела" снага. Въплътила представата на народния певец за красотата на българката, девойката в песента „Зажни, Ружо, тебе лека ръка" носи името на нежното цвете ружа. Нейната песен, която „далеком се чуе“, изпълва с безгранично щастие и доволство жетварите. Радостта и лъчезарното й излъчване достига до „косач из ливади“, „овчар из рудини “ и до „здравец из горица ". Възхвалата на труда е постигната чрез алегория - народният певец олицетворява цветята ружа и здравец. Чрез похвата „песен в песента" зазвучават едновременно гласът на девойката и надпяването между ружата и здравеца. Горското цвете е вечнозелено, с неповторимо ухание, също както е безсмъртна и неувяхваща красотата на живота. Когато овчар изпрати на любимата си девойка здравец, който е „ергенско цвеке“, той иска да й разкрие съкровените си чувства. Ружата пък е цвете за „моми и невести". Те я свиват на китка и я носят на празник, за да се подсили тържествената атмосфера и да се изпълни душата със светло чувство.

Песента за Ружа доказва любовта на българина към труда и към живота, стремежа му да опоетизира трудовия процес и да го представи като едно възторжено изживяване, извор на доброто, ценното и красивото.

Народният певец е сътворил и други трудови народни песни, в които пресъздава тежкия труд на моми и момци, тръгнали в годините на робството на жътва по далечни краища. Нелеката им съдба е разкрита в народната песен „Яна жали девет братя жътвари" („Яно море, Яно!"). Това е една тъжна елегична песен, която представя покъртителната история на девойката Яна. Митичните „два рога ковани и два нековани“ създават подходящ за случая музикален фон. Гласовете им сякаш усилват и правят още по-непоносима мъката на Яна, внушена чрез лирическото възклицание: „Яно, море, Яно!“

Двете девойки, тръгнали на „романя“, са въведени чрез специфичен художествен похват - отрицателно сравнение:

Та неми са били 
два рога ковани, 
току ми са били 
две моми загорки -

По този начин още в началото на песента отрицателното сравнение подготвя читателя за изненада. Загорките разказват с любов и с нежна привързаност за родното си село Загоре. Красиво и плодородно, то ги дарява с изобилни плодове. Лирическото обръщение, пропито с нежност и топлота, е израз на дълбоката обич на двете девойки към родния край:

- Загоре, Загоре, 
мило наше село, 
лично, та обично, 
яко хлебородно!

Хиперболизираната картина на плодородието символизира любовта и привързаността им към родното място, към което природата е била толкова щедра:

По дваж на година 
жнеме и вършеме, 
жнеме и вършеме, 
косиме, береме; 
по триж на година 
бял трендафил цъфти, 
по триж на година 
пчелите се роят!

Народният певец използва и друг художествен похват, чрез който постига силата на емоционалното въздействие - градацията: „по дваж на година“, „по триж на година".

В контраст с тази ведра и оптимистична картина на родното Загоре е описанието на чуждата „Руманѝя", където Яна е била принудена да отиде заедно с деветимата си братя. Това злокобно място отнема живота на осем от тях, а деветият остава болен да лежи „горе в планината “:

А ти, Руманѝя, 
пуста останала, 
пуста останала, 
равна се сравнила!

Народният певец създава всъщност обобщен образ на далечния и чужд край като причина за злини и нещастия. Затова закономерно звучи повторената два пъти клетва „пуста останала". Душата на Яна е дълбоко наранена. Ужасяващата равносметка поражда у нея чувство за вина. Умората от непоносимата жътва не е покосила Яна, но мъката й, причинена от тежката загуба на братята й, е непреодолима. В този трагичен момент тя мисли как трябва да съобщи за случилото се непоправимо нещастие на майка си. Диалогът, който си представя, е изпълнен с вътрешно напрежение. Яна се колебае, измъчва. Мислите й за предстоящата среща разкъсват страдащата й душа:

Как ще дома д 'ида, 
как ще майци кажа!

За да не бъде казана истината на майката директно, народният певец използва похват, познат от народно-песенната традиция: смъртта е представена като женитба за „черната земя“. Още с първите си думи „Мале, мила мале, / вси се изжениха.“, Яна всъщност подготвя майка си за трагичната участ на братята си. В следващия момент тя ще съобщи за получените дарове - „девет черни кърпи“, които са дарове не за сватба, а за смърт. По този начин майката на Яна ще узнае за голямото нещастие и за тежкия удар на съдбата, разразил се като безпощадна буря в техния дом. Надмогнала собствената си мъка, Яна се превръща в единствена и незаменима опора на покрусената си майка.

Песента „Яно море, Яно!" поражда размисъл за силата и твърдостта на българката, когато трябва да преодолява болката и да посреща трудностите. Трудът - радост и вдъхновение, често е извор и на непоносима болка. Въпреки всичко, той дарява жизнени сили на народа, зарежда духа му с бодрост и енергия и му помага да оцелее през вековете.