Когато трите камбани занемяха: „Занемелите камбани“ от Елин Пелин, пълният текст на разказа
Зареждане на оценките…
Елин Пелин
Занемелите камбани
На другия ден беше Успение Богородично, храмовият празник на Жрелинския манастир, прочут по чудотворната икона на светата майка и по трите сладкогласни камбани, чийто ек благославяше цялата плодородна котловина, над която манастирът господствуваше с бялата си ограда горе в планината.
По стар обичай тия камбани се биеха само на Успение и на Великден и първият удар се даваше от ръката на самия игумен. Тогава техният меден ек се разнасяше от камбанарията звучен, сладък и тържествен, сякаш слизаше от небето, разстилаше се на широки вълни, падаше над селата, подемаше душите към бога и обръщаше очите към неговите селения — небесата.
И богомолците от деветте села на широката котловина и от по-далеко прииждаха да се черкуват в стария манастир, да се покланят на чудотворната икона, да поднесат дар и да искат изцеление на душата и на тялото си.
Старият игумен отец Йоаким погледна слънцето, което беше вече паднало зад големия манастирски орех, видя, че сянката на дългия чардак е покрила половина черквичката, и плаха тревога сви душата му. Наближава вечерня, трябва да удари камбаните.
Готов ли е?
Той погледна ръцете си да види чисти ли са, погледна изметения двор и хората, които на купчини стоеха пред камбанарията и гледаха нагоре. После се качи, мина по широкия и дълъг чардак на зданието, дето бяха килиите на калугерите, слезе пак с бързи крачки по високите дъсчени стъпала и се изгуби някъде из двора. От два деня тоя добър старец не си е почивал. Той искаше да бъде готов за тържествения празник. Всичко да бъде чисто, изправно. Да свети. Ще дойдат всякакви хора, и прости, и знатни. И владиката може да дойде. Всяка паяжинка в черквицата беше изметена, всяко кътче — прегледано. Каменните плочи бяха измити, лъснати. Особено се радваше игуменът на златния ореол, с който един богат човек от далечно място дойде и украси главата на чудотворната света майка. Той постави и скъпа лилава копринена завеска на иконостаса пред нея.
Много пъти отец Йоаким идва пред иконата, поправя гънките на тая завеса и се радва на тоя ореол от чисто злато.
Всичко бе готово. Наближаваше тържественият час. Братята бяха вече по килиите си и се приготовляваха за вечернята.
Но игуменът искаше още веднъж да провери. Може би е забравил нещо. И той отново влезе в черквичката. Малка, ниска стара черквица, градена кой знае в кои години, запомнила старите царе, преживяла робството и благословила новото царство. Вътре вече бе влязъл вечерният мрак и се молеше пред запалените кандилца, чиито малки пламъчета се губеха пред благите усмивки на светиите. Те бяха умилително тържествени пред деня на големия празник.
Дядо игумен спря учудено на прага, защото видя пред светата икона тъмния силует на жена с дете в ръка. Старецът се ядоса. — На днешната вечерня не се влизаше в черква, преди да ударят тържествено камбаните. Така беше обичаят.
Той пристъпи тихо към влязлата и я изгледа. Тя беше дрипава, мръсна, забрадена с нечиста кърпа, така че само очите й се показваха. Тя бе стъпила на плочите с боси, изцапани крака, които бяха отпечатали стъпките си по пода, и това ядоса повече чистия старец. Жената не го усети. Тя се молеше високо, с плач, и поднасяше пред стъпите на светата майка своето болно дете, бледо, извехнало, като ланско цвете. То бе склопило очичките си, дишаше тежко и болезнено стенеше.
— Запази ми го и го спаси, майко Богородичке, едничко ми е — шепнеше жената и се навеждаше ниско, като дърво под силата на вятъра. Сълзите й капеха по студените плочи, както капеше восъкът от горящите свещи.
Жената извади от пазухата на ризата си малка игличка със синьо топченце на края и я забоде на новото копринено перде.
— Приеми това от мене, света майко. Нямам нищо друго!
— Защо си влязла тук? — каза сърдито старецът. — Камбаните още не са били. Не знаеш ли обичая?
— Не знам, отче — каза объркано жената.
— Излез сега. После, после ела!
Жената покорно се обърна, стисна детенцето в прегръдките и тръгна. Отец Йоаким я проследи с поглед. И когато тя мина през светлината на вратата, още един път забеляза колко е дрипава и нечиста.
Игуменът видя, че по плочата, на която стоеше жената, бяха останали кални петна. Той видя върху завесата простата игличка със синята топчица накрая. Тая топчица личеше като дървеница върху хубавата завеска и я грозеше. Отец Йоаким я извади и я захвърли в ъгъла. След това се прекръсти пред иконата, оправи хубаво завеската и излезе.
Без тая случка всичко друго беше в ред. Но неговото добро сърце забрави това, като видя, че дворът бе изпълнен с богомолци, които държеха свещи и чакаха да ударят камбаните, за да влязат в черквата. Братята също бяха готови. Те бяха слезли долу и разговаряха с народа за предстоящия празник.
Събралите се стъписаха, като видяха игумена. Мъжете се поклониха, а жените се наредиха, за да му целуват ръка. Празничното дойде. Душата на стареца омекна и той гласно благослови всички.
Слънцето падаше към ниското и слаб ветрец слизаше от балкана, пътьом клатеше леко листата на ореха и отиваше долу в котловината даа поиграе с реката.
Старецът си уми ръцете на чешмата. Млад прислужник му подаде пешкир, та се избърса, след това се прекръсти и се покачи на камбанарията. Братята застанаха пред черковната врата, а народът се натрупа зад тях със смирено ожидание. Всички очи се устремиха към върха на камбанарията, дето игуменът се изправи да изпълни свещения обичай.
Той се прекръсти и дръпна въжето, което люлееше отведнъж трите езика на камбаните. И плеснаха силно тия три железни езика по медните уста на тежките камбани. Веднъж, дваж, триж.
Но камбаните мълчеха и не издаваха никакъв звук. Тия бронзови майки, обременени от звукове, бяха занемяли.
Страшно беше да се гледа как железните тежки езици бият по чистия метал, а той стои безгласен… Имаше нещо мъчително в тая работа. Трите камбани се люлееха и се напъваха ужасени, като глухонеми, които искаха да обадят за някой страшен пожар и не можеха.
Старецът задърпа с всички сили въжето, като се навеждаше и изправяше. Ала камбаните упорито мълчеха.
Ужас обзе монаха. Дъхът му се спря и притъмня пред очите му. Той изпусна въжето и се строполи на дъсчения малък под пред камбаните.
Хората, изумени, стоеха на двора, кръстеха се и никой не смееше да продума. Вцепениха се душите. Братята се качиха на камбанарията да свестяват стареца. Те го свалиха долу. Той се крепеше на ръцете им, бледен като мъртвец, съкрушен, наказан от това велико чудо, и едвам произнасяше:
— Поличба божия! Молете се, братя християни, голям грях е сторено.
Въведоха го в черквата. А след него нахлу народът. И всички паднаха на колене, кръстеха се и шепнеха молитви. Жените плачеха с глас. Децата изплашени пищяха.
Отец Йоаким падна на колене пред чудотворната икона, смазан, изумен и отчаян. Той удари челото си о студените плочи и дълго остана така. Старото му лице се измокри от сълзи.
Той съзнаваше, че е станало нещо страшно, че бог е разгневен, че голям грях тежи и обременява земята. И не знаеше какво е това, и не можеше да намери думи за молитвата си.
И безпомощен, той вдигна очи към светата майка, чийто образ, обкован в злато, кротко гледаше между двете лилави крилца на копринената завеса.
Игуменът стана, закръсти се, поправи с несъзнателно движение завеската и замаян, защуря поглед по иконите, по троновете, по пода. В ъгъла под иконостаса той видя синята главичка на иглата, която бе захвърлил, наведе се, взе я като сънен и я забоде на завесата.
И отведнъж навън екна славословещият бога ек на камбаните, разнесе се тържествено и нахлу живо в черквата.
Богомолците бързо излязоха навън, излязоха всички на двора, и братята, и игуменът, и паднаха с поклон на земята, поразени от новото чудо, което видяха.
На камбанарията нямаше никой, а тежките камбани се люлееха силно, свободно, леко и биеха самички.
Свързани материали
Калните петна по чистата плоча: „Занемелите камбани“ от Елин Пелин. Литературноинтерпретативно съчинение за греха и опрощението
Един кален отпечатък върху чистата плоча на храма се оказва по-важен от целия празничен блясък. Съчинението разглежда „Занемелите камбани“ на Елин Пелин като средищна творба в сборника „Под манастирската лоза“ и обяснява защо мястото ѝ в композицията не е случайно. Началото очертава характера на целия цикъл: колко разказа събира, в какъв период са писани, към кои жанрове се придържат, кой разказва историите и кои повтарящи се мотиви на Елин Пелин ги свързват. След това вниманието се съсредоточава върху самия разказ. Разгледан е оксиморонът в заглавието, огледалната сцена между жената с болното дете и Богородица с младенеца, както и опозицията между чистотата на храма и външния вид на молещата се. Проследено е как чрез малки детайли се изгражда представата за душевна и за физическа чистота. Отделно е разгледан образът на игумена: какво означава името Йоаким, какво го занимава повече от молитвата и защо постъпката му към бедната дарителка е представена като грях. Тълкуването на калните петна е дадено като ключ към идеята на творбата. Следващата част се спира на чудото с камбаните и на двойната му роля в разказа, а финалната част формулира какво носи светлият звън накрая и как темата за духовната слепота свързва разказа с целия цикъл. Текстът върши работа като образец за литературноинтерпретативно съчинение, за подготовка на устен отговор и за преговор върху „Под манастирската лоза“.
„Аферим, бабо, машаллах!“: пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов
Пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов, поднесен в оригиналния му вид, заедно с подзаглавието „Исторически епизод“ и с народния епиграф, който стои преди първия ред. Повествованието започва с точна дата и с ясно очертан исторически фон, следобеда на деня, в който Ботевата чета е разбита, и оттам въвежда в едно съвсем обикновено ежедневие край брега на Искър, където жени чакат ладията, а заптиетата решават кой да мине. Оттук нататък разказът следва пътя на една възрастна селянка от Челопек, тръгнала към Черепишкия манастир с болното си внуче на ръце. По този път тя се изправя пред няколко избора и всеки следващ иска от нея повече от предишния, а текстът ги подрежда в шест части със самостоятелни сцени. Читателят ще намери тук цялата поредица от епизоди, около които обикновено се води разговорът в час: молбата пред заптието на брега, среднощното хлопане по манастирската порта и разговорът със сърдития калугер, срещата в церовата гора и утрото, в което потерята излиза срещу селото. Финалът, в който се решава съдбата и на детето, и на момъка от гората, Вазов е оставил за последните редове и той остава да бъде прочетен в самия текст. Изданието е удобно за подготовка на преразказ, за точно цитиране при съчинение или анализ, за проверка на конкретна реплика и за четене на творбата наведнъж, без съкращения и прескачане.
„Нощес ще играят гергьовските огньове“: лирични разкази от Ангел Каралийчев, пълни текстове за четене („Гергьовски огньове“, „Земята на българите“, „Змей“, „Пролет“, „Ръж“)
Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.
Мълчанието вместо празничния звън: анализ на мотивите за любовта, греха и изкуплението в „Занемелите камбани“ от Елин Пелин
Заглавие, което носи противоречие в себе си: камбаните са направени да звънят, а в разказа на Елин Пелин мълчат. От този оксиморон тръгва разработката върху „Занемелите камбани“. Началото поставя творбата в контекста на сборника „Под манастирската лоза“ и обяснява с какво нейният проблем се отличава от останалите разкази на автора, както и защо текстът се определя като нравоучителен и с легендарно звучене. Същинската част разглежда конфликта, скрит в заглавието, ключовите за текста притча и легенда и мотива за чистотата, който се появява многократно чрез синоними. Проследени са поведението на отец Йоаким, срещата му с бедната жена и детето и смисълът на скромния дар, оставен пред иконата. Самостоятелен акцент е поставен върху разграничението между истински и мним грях и върху библейската аналогия, чрез която земното и небесното се свързват, а после биват разделени. Обяснено е и как безгласието на камбаните се превръща едновременно в наказание и в път към изкуплението. Финалът се спира на реакцията на хората в града, на състоянието на монаха и на жеста, с който той се опитва да поправи стореното. Разработката е подходяща за подготовка по темата за любовта, греха и изкуплението у Елин Пелин, за съчинение върху „Занемелите камбани“ и за работа върху символиката на заглавието.
Цветята, песните и кладата: пълният текст на разказа „Веселият монах“ от Елин Пелин
Разказът „Веселият монах“ на Елин Пелин е даден тук изцяло, без съкращения и без съпътстващ разбор. Творбата започва с описание на запустелия планински манастир „Света Троица“ и на мъртвилото наоколо, а веднага след това с поляната в падината, където бликат живи извори, зверовете пият вода един до друг, без да се нападат, и цветята цъфтят от първите пролетни теменужки до есенния минзухар. Там е гробът, при който хората идат да търсят изцеление, макар в него да не почива светец, записан в календара. Оттам нататък е разказана историята на онзи, който лежи под камъка. Проследени са детството на осиротялото момче, дадено за прислужник в манастира, годините му на пастир, разбирателството му с птиците и зверовете и уплахата на монасите, когато го виждат да се прибира между два вълка. Следва частта за спора в манастира: обвинението, че цветята и песните са светско увлечение, отговорът на младия монах какво са според него цветята и песните и вечерта на скалите, когато до него сяда лукавият и му задава въпроса за чие спасение всъщност се грижат отшелниците. Разговорът между двамата е даден изцяло, а последиците от него се разиграват пред очите на цялото братство. Втората половина е за слизането при хората. Текстът разказва как монахът влиза в първото село, как децата го замерят с камъни, как жените го смятат за магьосник и как мегданът се превръща в хоро. Показано е и какво се променя в целия беден край, докато той върви от село на село с китка цветя и с пастирска свирка. Финалната част е за завистта, за клеветата и за присъдата над него. Какво се случва пред кладата и защо на гроба му всяка пролет никнат всички планински цветя, остава да се прочете в самия текст. Удобен за четене на творбата в оригинал, за точно цитиране в интерпретативно съчинение или в отговор на литературен въпрос, за подготовка на преразказ и за характеристика на героя, тъй като целият текст е събран на едно място.
„Не за една, за две мелници има вятър в главите им“: пълният текст на разказа „Ветрената мелница“ от Елин Пелин
Изоставеният скелет на върха на баирчето над селото е първото, което вижда читателят, и последното, което ще разбере. Тук творбата на Елин Пелин е поместена като текст за четене, без анализ и без бележки. Началото описва пущинака на Лазаровата ветрена мелница така, както го вижда селото десет години по-късно, и оттам се връща назад към годината на страшната суша: пресъхналите извори и кладенци, измрелия за вода добитък и деня, в който воденичните камъни замлъкват. Оттам нататък разказът въвежда двамата си главни герои: винаги веселия Лазар Дъбака, известен с шегите и с изоставените си начинания, и седемдесетгодишния дядо Корчан, шеговит, малко глух и малко куц, който дялка нещо под ореха и тананика. Разговорите им дават тона на цялата творба. Следва самото начинание: сметките и планът, изкараният материал, забитият дирек с кръст и венец, каменната основа и седмиците труд под палещото слънце, докато селото се трупа на баирчето и се шегува с двамата майстори. В този градеж се появява и въпросът, който дядо Корчан задава между два удара с теслата, а именно докога човек ще хаби младостта си по ветрени мелници. Последната част от разказа пренася действието при народното веселие, гайдата и ръченицата, където се появява прочутата игралица Христина и се стига до предизвикателството и облога пред цялото село. Как завършва надиграването и какво става с мелницата, читателят вижда в самия текст. Публикацията е удобна за четене в час, за цитиране в анализ, преразказ или съчинение и за подготовка по творчеството на Елин Пелин.