„ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ” - Интерпретация
Книгата на Захари Стоянов се появява в сложен период от българския обществен и културен живот. Въодушевлението то свободата бързо е отминало и хората са се изправили пред нови проблеми и грижи. В какво по-конкретно се състои сложността на живота и как се отнася творбата към нея?
Както изтъкнахме по-горе, една от големите не само литературни болки е разпадането на едни и създаването на нови форми на обществен живот. Те утвърждават фигурата на практичния, прагматичния човек, за когото личният интерес е в основата на поведението. Тази прекомерна съсредоточеност върху личното води до сериозен разрив с обществените идеали и цели, така както са ги формулирали някои от водещите дейци на Българското възраждане. Политическите борби и безогледното преследване на егоистичните интереси тъкмо това правят – те налагат усещането за дълбока криза в обществения морал. От едната страна застават светлите примери на истинските поборници за свобода и справедливост, от другата са оцелелите поборници за „гечинмека” (печалбата, изгодата), както се изразява Захари Стоянов.
Сблъсъкът обаче няма само личностни измерения, не е проблем за поведението на отделни хора. В по-общ план става дума за съдбата на националния идеал. Големият залог и успех на Възраждането е именно този идеал – неговото формулиране, утвърждаване на ценността му, изпълването му с високи символични значения. Човекът пожелава да си „найде гробът”, защото вярва, че съществуването има някакви по-висши проекции и смисли, простиращи се отвъд хоризонта на собствения му живот. Националният идеал задължително включва и пантеона – онези заслужили за каузата на общността личности, които спояват нейния исторически образ и служат за формулиране на значимите национални цели. Не бива да си представяме пантеона като някаква сбирка на „велики сенки”, пред които се изпълняват култовите ритуали на почитанието. Напротив, пантеонът е действен, мотивиращ, призоваващ не само към вяра, но към дела и размисъл. Казано съвсем ясно – пантеонът е нравствен ориентир и коректив на общността, той извисява, но и предупреждава. Именно затова пантеонът изисква да бъде пазен и почитан. Памет и почит са ключови думи за всеки национален идеал, те са думи на връзката, на пренасянето през времето.
Захари Стоянов тръгва тъкмо от тази точка – от проблематичната съдба на българския национален идеал. Той много добре знае, така поне му подсказва собственият житейски опит, че чужденците са основната опасност за този идеал. Коварните и почти демонизирани образи на чужденци, които са очертани така ярко и жлъчно в предисловието, са продукт именно на подобно разбиране. Користните чужденци пътеписци крадат от бедната кесия на българската държава, но според летописеца още по-страшното е, че те крадат от паметта на народа. Те са повърхностни наблюдатели, манипулатори, крадци на памет, които лишават българите от историческо самосъзнание.
Но ако мотивите на чужденците могат да бъдат разбрани и обяснени с прагматичните цели на пътуващите търговци, то поведението на българите трудно може да бъде осмислено и прието. Захари Стоянов точно това се мъчи да направи – да разбере, да проумее поведението на своите сънародници. Отвъд чертата на Освобождението той е станал свидетел на един тип поведение, който няма нищо общо с прагматичния устрем на делника. В кървавото празненство на въстанието българският дух се е извисил до неимоверност и днешното превиване пред нищожни цели и жалки хора изглежда безумно, нелепо и неразбираемо. Кой е истинският български човек – тревожат се „Записките” – този ли, който лееше кръвта си и гореше в запалените черкви или политическият шарлатанин, скрит зад големите думи и угрижен единствено за джоба си?
Можем вече по-ясно да формулираме тезата – предателството на идеала мотивира писмовното дело на Захари Стоянов. Хората са забравили истинските герои, отказали са да ги почитат и така са застрашили самите устои на общността. Забравянето, безпаметството носят огромни беди, изпълнени са с трагични последици – още древните митологии ревниво предупреждават за тях. Предупреждава и летописецът Захари Стоянов. Той обявява, че стои на страната на правдата, за да може тя да върне изтънялата памет, да събуди заспалите нравствени сетива. Изправени до примера на героите, до саможертвените им жестове, хората на делника трябва да се замислят, да се съизмерят с великото. Сходна смислова посока, както знаем, споделя и Вазовата „Епопея на забравените”, другата велика българска книга, угрижена за раните на паметта. Тук изобщо не става дума за идеализиране на миналото или за подценяване проблемите на настоящето. Става дума за опазване на „пантеона” от застрашително настъпващата безпаметност. Затова и основната роля на „пантеона” в книгата на Захари Стоянов е да предупреждава – какво може да стане с българския свят, ако позволи на историческата амнезия напълно да го превземе и да го повали.
Не на последно място – въпреки охотното позоваване на сполитащите разочарования „Записки по българските въстания” не е песимистична книга. Тя е книга на вярата. Ако си позволим по-широки асоциации, ще дочуем, че дълбоко в нея се носи познатият ни литературен вик „Не ще загине!”. Не ще загине народът, който вече е изкачил своята Голгота. Не ще загине народът, който е съградил своя висок пантеон. Не ще загине народът, който има летописци – хора, надвесени с перо над следите на времето, разчитащи знаците на паметта.
Не ще загине! Но трябва да помни!
@bgmateriali.com
