„ЗАТОЧЕНИЦИ“ – БОЛЕЗНЕНОТО СБОГУВАНЕ С РОДНОТО ПРОСТРАНСТВО
Тази Яворова елегия е създадена по конкретен повод и се опира на действителен факт – заточаването на 40 македонски революционери в Мала Азия, които, оковани във вериги, пеели Ботевата песен „Жив е той, жив е“. Но тръгвайки от конкретното, от единичното, поетът изгражда въздействащо художествено обобщение на мъката и носталгията на изгнаниците, принудени да се сбогуват с родината.
Стихотворението започва с изображение на притихналите морски вълни, озарени от залязващото слънце. Необятната водна шир е успокоена и тихо почива след бурното вълнение. Този вечерен пейзаж чрез подтекста си изгражда представа за стихналата, уталожена вече ярост на пленените борци. Носещият се по вълните кораб ги отдалечава все повече и все по-безвъзвратно от отечеството. Противопоставянето „яростни вълни“ - „уморени“ (вълни) предизвиква усещането за сила и безпомощност, за борба и поражение. Така началната картина внушава тягостно чувство, което откроява напрежението на фона на прехода между деня и нощта. Обръщението към родните брегове в края на първата строфа акцентира върху носталгията на изгнаниците, върху болезнената раздяла с всичко, което обичат.
Стихотворението е оформено като изповед, като своеобразен разговор с родината, а лирическият говорител се слива с героите изгнаници и дава израз на тъжните им размисли в първо лице, множествено число. Съзнанието за вечната раздяла с отечеството превръща мъката на заточениците в отчаяние, а живота им – в измама, в нещо неистинско, лишено от стойност. Сънят се свързва с представата за границата между реалността и илюзията. В творбата сънят е знак на трагичната обреченост на героите, на усещането за отнетия смисъл на тяхното съществуване. Бъдещето време също разкрива идеята за закритата перспектива пред изгнаниците, които болезнено осъзнават, че животът им ще бъде една безкрайна агония далеч от отечеството. Носталгията превръща и конкретните географски контури на родната земя („А Вардар, Дунав и Марица, / Балкана, Странджа и Пирин“) в мираж, в горчив и заедно с това жадуван спомен. Единствено светлината на родното пространство ще грее в душите на изгнаниците, за да освети една безкрайна болка.
Композиционен и смислов център на стихотворението е неговата трета строфа, издържана в минало време и разгръщаща причините за настоящата драма. Първият и третият стих представят нравствената характеристика на борците за свобода, изпълняващи синовния си дълг към отечеството. Вторият и четвъртият стих изобличават предателството на справедливата кауза и поругаването й от враговете. И четирите начални стиха от това централно осмостишие завършват с епитети, поставени след съществителното име, което определят, и така акцентират върху святото дело на борците, които сега са оковани, и върху моралното обезличаване на предателите и жестокостта на поробителите. Много въздействаща е и втората половина на строфата, която представя обръщението на лирическия герой, слял гледната си точка с тази на своите събратя. Това обръщение отново е адресирано към родината и в условно наклонение разкрива болката на изгнаниците, че не могат да довършат свещената си освободителна мисия:
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой - съдба завидна! –
край твоя свят олтар.
Последният стих насочва отново вниманието към родната земя, съизмерена този път с най-свещеното за християнина място – олтара, пред който той отправя молитвите си и дава израз на своята вяра. Така централната строфа изгражда образа на едно друго пространство – обичаното отечество, и на едно друго време – героичното, изпълнено със смисъл минало на борба и саможертва в името на свободата.
Финалните две строфи на стихотворението са в сегашно време и насочват художествения обектив отново към реалността, към горчивото и задавящо гърлата „сега“ на изгнаниците. Корабът все повече ги отдалечава от отечеството и болката от раздялата е представена образно чрез глагола „лети“. Времето неумолимо следва своя ход. Вечерта неусетно преминава в нощ и очертанията на родните брегове стават все по-трудно различими. Това прави сбогуването с всичко свое и родно още по-мъчително. Чувството за безвъзвратната загуба на отечеството и за вечното страдание в чужбина обръща отчаяните погледи на заточениците за последен път назад, за да съхранят поне в паметта си картината на своя „изгубен рай“. Подтекстът на изразите „сълзи накипели“, „сетен път“, „угаснал взор“, „горчива скръб сърца ни трови“ откроява скръбта, отчаянието, обречеността, смъртта. Макар и физически живи, лирическите герои са вече духовно мъртви. Невъзможността да се бият и жертват за свободата на отечеството слага край на смисленото им съществуване.
Двата финални стиха са един тъжен заключителен акорд на тази емоционална изповед за носталгията на осъдените, мъчително осъзнали, че завинаги са изгубили своята родина. Те са последен вик на кървящите им от болка сърца, на трагична раздяла с живота.
@bgmateriali.com
