Защитата на родното слово - (Иван Вазов - „Българският език” )

Нападките срещу родното слово са реален повод за Вазов в творческа полемика да защити българския език. Годината е 1883 - време, когато България се стреми да опази своите морални и духовни ценности, търсейки мястото си в Европа и света. Затова не е случаен фактът, че в същата година поетът пише стихотворението „Българският език” и одата „Опълченците на Шипка”. Покореният пулс на епохата намира своя вдъхновен говорител - Вазов воюва чрез силата на словото за всичко българско - слава и чест, добродетели и национални ценности. Словото се превръща в негов най-силен аргумент - то влиза в свещен двубой с „ругателите" и „хулителите”, изявявайки изразителната сила чрез стиха на поета, доказателство за безсмъртието на българския дух.

В стихотворението „Българският език” Вазов изгражда великолепен образ на родното слово. Минало, настояще и бъдеще влизат в художествено единство. Стихотворението творчески пресъздава схемата на „похвалното слово” - патетичен увод, кратък лири­чеки преход, същинска част, представяща истинската същност на „светеца” (език), тържествен обет в името на прославата му. Така борбата се превръща в свята защита, в апология на българския дух, оцелял чрез силата на словото. Сама по себе си тя е и възхвала на изразните възможности на народния поет.

Патетичният увод е най-съкровената характеристика за правото на дос­тойно съществуване на българския език, извисил чрез страданието нрав­ственото величие на нацията. Анафоричното обръщение към езика, към неговото духовно битие:

Език свещен на моите деди,

език на мъки, стонове вековни...,

емоционално извежда мотивите на ли­рическия говорител да се превърне в за­щитник (апологет) на родното слово. За да бъде по-силно внушението за тържествено преклонение, изказът на първа строфа е плавен, съсредоточен, вглъбе­но сериозен. Лирическият глас се ста­рае да не пропусне нито едно доказателство за достойнствата на езика, да открие неговата значимост за род и родина. Енергичната смяна на формите на изказ: „моите", „тая", „ни", „те", доказателство за родова принадлежност, влизат в пряк диалог с недос­тойния за назоваване противник: „кой", „някой". Авторът прибягва към местоименните назовавания, които доста­тъчно красноречиво подсказват само­чувствието и скромността на творе­ца и патриота пред светостта на род­ното слово, както и възмущението му към отрицателите на неговите достойнства.

Неслучайно в уводната част на творбата езикът е определен като „свещен", което поражда представа за дълговечност и изначалност на българското сло­во като божествен дар, дал познание на човека за доброто и красивото. Катего­ричността на лирическия говорител за съвършенството на езика е постигната­, чрез използването на стилистична­та фигура „инверсия”, която поставя смислов акцент върху възможно най-високото определение на българския език. Трикратно повтореното емоционално обръщение:

Език свещен на моите деди,

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди...,

е израз на религиозна почит и благого­вение пред родното слово, чрез което се осъществява духовна връзка със света на предците, пренесена от него през ве­ковете.

Следващият стих сякаш е най-лако­ничната „история” на българската реч: „език на мъки, стонове вековни". Поругаването на словото означава отрица­ние на историческото битие на българина, изпълнено с тежки страдания и мъжествена скръб. Народът ни е пресътворил вековните мъки в песни, оне­зи „стонове вековни", които пренасят през превратностите на времето тра­гичната и героична съдба на майка Бъл­гария. Свещен е този език, защото той е гласът на Родината:

език на тая, дето ни роди

за радост не — за ядове отровни.

Отъждествяването на родината с майка - похват, познат от възрожден­ската традиция, в контекста на твор­бата прераства в свята връзка между род, нация и език, осъдени от история­та на не едно изпитание и огорчение. Антитезата: „за радост не - за ядове отровни", която внася драматична ин­тонация в стиха, загатва за противо­речивия емоционален свят на творба­та, който ще се разгърне със средства­та на реториката. Първата строфа из­нася на висота ролята на езика, за да може полемиката с клеветниците да отекне по-силно.

Във втората и третата строфа ли­рическият говорител изразява възхи­щението си от родното слово не само като нравствена, но и като естетичес­ка ценност. Отново чрез средствата на инверсията епитетът „прекрасен" разгръща богати ореолни значения, из­раз на патриотична гордост и възхи­щение. Синовното чувство прераства в емоционален възторг, съчетан със страстното слово на апологета. Рето­ричният въпрос: „Вслушал ли се е ня­кой досега / в мелодьята на твоите зву­ци сладки?", директно е отправен към тези, които сипят ругатни и „хули гадки" към лишените от сетива за магия­та на българската тоналност.

Особен поетичен похват са ретори­чните въпроси. Питайки, емоционални­ят глас изразява едновременно с възму­щението си от духовната глухота и сле­пота на ругателите и възхищението си пред естетическите достойнства на езика ни. С помощта на тези ретори­чни въпроси е постигната блестяща ха­рактеристика на родния език. Те въвличат читателя в полемиката на сти­хотворението и същевременно непряко изискват от него да определи позиция­та си спрямо отстояваната кауза. За­щото този, който не може да чуе музи­ката на Словото, ако е лишен от сети­ва за красотата на словесната оркестрация, нека поне с разума си да я раз­бере:

Разбрали някой колко хубост, мощ

се крий в речта ти гъвкава,

звънлива –

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива?

Експресивно подбраните епитети и съществителни имена - вълшебна пле­теница от слова, които градирано из­веждат определението „жива", засил­ват представата за песенно великоле­пие и естетическа сила. Във вълшебст­вото на подбора на думите и в енергич­ната смяна на ритъма са заложени мажорно-лирични тонове, които задейст­ват асоциации и пораждат сложни емоционално-естетически внушения. Но най-силно въздейства звукописът на думите - повторения на звукосъчетания от звучни съгласни, сонорни и гласни, доказващи с мелодичността си поетичната „звънливост" на словото. Редуването на думи с отворена и затворена сричка - закономерност, заложена и при организацията на римата: ударно-мажорна или протяжнонапевна, създава усещането за гъвкавост и изразителност. Инверсията, съпътст­вана от спираловидното повторение: „какъв разкош/какъв размах", и вписа­ната в стиха анаграма „гъвкава - ка­къв" (игра на поетическото въображение), естетически доказват тезата на автора за „хубост" и„мощ" и засилват усещането за вълшебството на българ­ската песенна лирика. Родното слово се самодоказва чрез силата на поетичес­кото си въздействие. Спорът с хулителите преминава в апотеоз на живата сила на речта.

Остро негодувание и възмущение из­питват и българинът, и поетът. Тези чувства антитезисно са изразени във втората част на творбата. Опетнен и несправедливо охулен е родният език. Драматичният изблик на състрадание, болка и гняв е предаден чрез промяната на изразните средства. Реторичните въпроси са заменени с възклицателни изречения, породени от противоречиви чувства:

Не, ти падна под общия позор,

охулен, опетнен със думи кални:

и чуждите, и нашите, във хор,

отрекоха те, о, език страдални!

Чрез одухотворения образ на поругаването, разкрит със средствата на ме­тафоричното внушение, е постигната представа за всеобемащото страдание, извечно присъщо на народа - носител на езика. Сега то е по-осезаемо, защото е обща и лична обида към твореца и към българина патриот, наранен не толко­ва от „чуждите", а от предателство­то на „своите". „Общият позор" е едно измерение на поредица от предател­ства и народностно отричане. Затова накипелият гняв се излива с убийстве­на ирония към ограничения интелект на всички, които не могат да оценят доказаните от културната история на народа ни творчески възможности на българския език:

Не си можал да въплътиш във теб

създаньята на творческата

мисъл!

И не за песен геният ти слеп –

за груб брътвеж те само бил

орисал!

В охулването на езика поетът вижда не само една от проявите на национал­ното обругаване - не само родната реч, а всичко, свързано с българщината, е опетнено поради липса на самочувствие и достойнство:

... се тоя отзив, низка клевета,

що слетя всичко мило нам и родно.

Защитата на езика прераства в за­щита на националното достойнство. Чрез струпване на сродни по смисъл епитети: „ужасно", „модно”, „низка" и скритите сравнения: „ругателство", "отзив", "клевета", продължава страстната полемика против твърдението за естетическа немощ на езика. Тази преходна оценка иронично е отхвърлена чрез средствата на речта - най-голямата ни национална ценност. Словото отново се самодоказва чрез смесването на разнородна лексика и съзнателно огрубяване на поетическия стил. В полемичен двубой влизат смисловите антитези: „вековни" - „модно"; „свещен" - „низко"; „песен" - „ругателство", както и антонимичните рими: „гадай - сладки", „света — клевета ", „модно - родно", „калта - красота", които отразяват драматизма на утвърждаването и отрицанието.

Последните две строфи, изградени с помощта на експресивната анафора „ох", са оптимистичното доказател­ство за възможността чрез силата и красотата на словото да бъде снет „позорът ". С апостолска всеотдайност ли­рическият АЗ, убеден в съвършенство­то и могъществото на езика, дава тържествен обет да възкреси славата на българския език. Постига го чрез цвето­вия контрастен сблъсък на светлина и мрак като свещена борба между добро­то и злото, грозното и красивото: „чер­ния ти срам" „кал" -„светли звукове", „чистий блеск". Пресътворяването на красотата на българския език е „удар", наказание за хулителите.

Мисията на поета е внушена чрез градацията на трикратното повторе­ние на АЗ-овата форма и синтактич­ния паралелизъм. с помощта на който е изведено вричането: „аз ще взема чер­ния ти срам", „аз ще те обриша от кал­та", „аз хулниците твои ще накажа".Защитавайки родното слово, лирически­ят АЗ утвърждава творчеството като извисяване на българската духовност. Доказателство за безсмъртието на езика са темпоралните (времеви) гра­ници, в които е разгърната тезата за неговото съвършенство - от древност­та („език свещен на моите деди "), до момента на защитата („Вслушал ли се е някой досега... "), с проекция към необоз­римото бъдеще на неговото тържество („и в светли звукове ще те предам / на бъдещото бодро поколение").

Написано по конкретен повод, сти­хотворението „Българският език" се превръща в патетична прослава на си­лата, възможностите и красотата на българското слово. Творбата е тържествен обет, едно своеобразно прозре­ние за мисията на поета и неговия дълг към неумиращия български дух, който Вазов с патриотичен порив защитава чрез цялостното си творчество, отредило му достойно славата на Патри­арх на българската литература.