ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ”
МРАЧНА ПРИКАЗКА ЗА ЕДИН ОТ КРЪГОВЕТЕ НА СОЦИАЛНИЯ АД
На прага на две художествени епохи в развитието на българската литература, когато символистичната поезия вече не е в състояние да удовлетвори търсенията на човека, поставен в едно напрегнато и убиващо индивидуалността му време, символът все повече губи своята смислопораждаща сила. Конкретната историческа действителност налага по-реалистично вглеждане в човека и в това, което го заобикаля. Именно в преломното в обществен и в естетически аспект време след Първата световна война се появява творчеството на Христо Смирненски. Използвайки най-рационално елементи от символистичната поетика, той утвърждава едно ново модерно мислене, виждащо общността като основна движеща сила на промяната. Неговата поезия е адекватен израз на социалните неправди, последвани от стихийната и опожаряваща революционна идея за съграждане на един по-човечен и по-справедлив свят. Погледът на твореца към реалния свят и художественото му отражение в поезията са завладени от утопичната представа за едно бленувано хармонично битие. Във визията на Смирненски то би могло да бъде постигнато единствено чрез революцията на масите. В същото време младият поет, подобно на хилядите свои бедни и изстрадали събратя, е потресен от отчайващата действителност, от обезличаването и погубването на човека сред пустотата на враждебния към него град, изпълнен със социални противоречия. Човекът като жертва на града в поезията на Смирненски е своеобразно продължение на мотива за обезличаващия град, познат ни от стиховете на Димчо Дебелянов. При Смирненски обаче внушенията в тази насока придобиват много по-конкретни, реалистични измерения. В стихотворенията си „Цветарка", „Уличната жена", „Братчетата на Гаврош", „Старият музикант" той създава покъртителни картини на човешкото страдание. Пренасяйки мотиви и образи от тези творби, поетът създава едно от най-мрачните художествени описания на последиците от социалното зло - поемата си „Зимни вечери".
Със своята многопластовост на внушенията, обединяващи в едно детайли от конкретната социална действителност с по-обобщената универсално-човешка проблематика, тази творба е вярна и разтърсваща художествена интерпретация на жестоката реалност. Много са ужасяващите проявления на социалната мизерия, но чрез нейните жертви - изстрадалите обитатели на бедните предградия в големия град, Смирненски успява да им придаде изключително експресивна художествена плътност.
Още на паратекстово равнище творбата загатва основните смислови значения. Словосъчетанието „зимни вечери" носи усещането за песимизъм и безотказно внушава на читателя драматизма, облъхващ целия лирически цикъл. Зимата символизира замирането на природата, смъртта - вледе-няването, а вечерта се асоциира с края на човешкия живот. Това тъмно диаболично начало е подчертано още в първия стих на поемата. Сравнението на града с „черна гробница" подсказва отчаянието, пустотата и безизходицата, владеещи в това мрачно и потискащо пространство. Природната картина напълно съответства на описаните в следващите части на поемата човешки съдби. Призрачна образност на потискащия пейзаж придават звуковите {„отекват", „хрупка", „вопъл") и цветовите („черна", „жълти") детайли:
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.
Смразяващата действителност носи усещането за липса на какъвто и да било живот или човешко присъствие. Градът-гробница е сякаш обитаван единствено от безплътни призраци -сенки на изстрадалите и изнемогващи в мизерията човешки души. Незнайният път на младата луна е смислово продължен в следващите картини на общото за бедните обитатели страдание, достигащо до най-трагичните проявления на социалната неправда. По своята структура и семантична натовареност първата част на поемата е уводна. Тя събира и обединява детайли от останалите части на творбата, предначертава развитието на художественото действие до момента, когато то достига до тотална разруха на хармонията в човешкото битие.
Поемата е изградена под формата на своеобразен поетичен репортаж, в който лирическият говорител не само е безпристрастен свидетел на множеството проявления на социалната мизерия, а един от страдалците, за които пише. Това проличава съвсем явно във възклицанието: „Братя мои, бедни мои братя", в употребата на глаголите от първо лице, единствено число: „Вървя край смълчаните хижи", които засилват представата за достоверност и дори автобиографичност на лирическия изказ, споделящ страданията на бедните, онеправдани хора:
Братя мои, бедни мои братя-
пленници на орис вечна, зла-
ледно тегне и души мъглата-
на живота сивата мъгла...
Житейската трагедия на пияния баща във втората част е допълнително подсилена от контраста между сивото му, безцелно съществуване и „неземните сребристи цветя", които зимата е начертала с „ледния си дъх" по стъклата на неговата бедна къщица. Пиянството му е горчив изблик на невъзможността да води пълноценен живот, на своеобразен начин за бягство от суровата, убиваща всеки жизнен порив реалност. И той, както и другите образи в поемата „Зимни вечери", живеят в омагьосания кръг на своята обреченост. Разколебан е самият смисъл на човешкото съществуване - „живот непотребен", което неизменно поставя въпросите за неспособността човек да се справи със заобикалящото го зло, за безизходицата, в която е поставен. Детайлите от битовия реалистичен свят („завесата мръсна продрана", „стаята") засилват драматизма на обезсмисления човешки живот:
Завесата мръсна, продрана,
и едър мъглив силует
размахва ръцете в закана,
от помисли странни обзет.
Чрез плавен преход третата част визуализира човешката мъка, представена чрез символиката на плача, на зимния сън и на „скрита тъга". Динамиката в художествения сюжет, предадена чрез образите на старите цигани, не контрастира на опустялото откъм радост човешко битие. Напротив-присъствието на циганите, внушаващо на пръв поглед веселост и виталност, тук е натоварено с представата за вечната борба за оцеляване, която убива всеки жизнен дух и всеки порив за промяна. Те сякаш не въртят сечивата си, за да изкарат само своя хляб, но и за да изковат една по-добра съдба, убягвала им в дотогавашния живот: Синкави, жълти и алени
снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени,
черни ковачи коват.
Цветовите характеристики от следващата картина, когато слепият старец и детето се завръщат от просия, са съвсем различни. В нея преобладават багри като „злокобно сив", „черен мрак", „жълтопепелява", потвърждаващи пагубната затвореност и демоничност на пространството. То сякаш е наситено със смърт, а неговите обитатели са „незнайни силуети", лишени от плът, от индивидуалност и „потопени в хаоса намръщен", в който бавно се разтапят. В този мрачен и погубващ свят човекът е лишен от сакралните си духовни опори. Мизерията му отнема правото да живее -той дори не присъства, а само се „разтапя" в „на живота сивата мъгла". Самозагубването в безкрайното страдание градира в описанието на мъртвото момиче и на плачещата „старуха" в шестата част на поемата. Тя показва може би в най-покъртителния му вид разрушаването на микрокосмоса на човека, загубил всяка искрица надежда за установяване на ред и хармония в личното му пространство. Смъртта отнася не само живота на девойката, чието лице лирическият Аз вижда в „дъсченото, черно ложе"на ковчега, но и живота на стотици други нейни посестрими. Затова тази част от поемата завършва с един обобщаващ символно-метафоричен образ, визиращ множеството погубени човешки съдби:
В прозореца свещите бледни
целуват ледени цветя
и в свойта кратка красота
цветята се топят безследно...
Както е невъзможно човешкото пълноценно съществуване в условията на социалната мизерия, така става и невъзможно съществуването на красотата в един свят без духовност и без светлина. Последната част от цикъла затваря кръга на човешките страдания в тяхната всевечна цикличност: „ И пак край смълчаните хижи..." Кулминацията на човешките нещастия е изразена чрез скръбта в детските очи. Децата - най-светлото и чисто творение на този свят, са обречени на отчаяние, бедност и обезличаване в една действителност, в която красотата, щастието и детската лъчезарност нямат място. В нея хората са „силуети", бродещи в мъглата на своето страдание, обречени да останат без бъдеще и без посока в живота. Разбитите човешки съдби, изгубили надеждата и възможността за по-добър живот, се самоунищожават сред мъртвилото на черния град и убиващата ги мизерия. Човекът в тази обстановка е лишен не само от индивидуалност, но и от правото сам да твори битието си. Потискан от социалните неправди, той губи присъщия си порив за надмогване на страданието и му се подчинява, превръщайки се в поредния „силует".
Поемата „Зимни вечери" е лишена от типичния за Смирненски революционен огнен порив и е израз на едно много по-различно, сякаш надраснало наивния оптимизъм настроение. „Зимни вечери" е тъжна приказка за човешките страдания, причинени от бедността, за изгубените души, за разрушения свят на хиляди хора и за всевластната смърт; приказка, впечатляваща с реалните си и за жалост сякаш вечно актуални измерения, в които човешкият живот е видян единствено като низ от страдания и безнадеждност.
@bgmateriali.com
