ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ”
/анализ/
Със своето идейно-тематично и стилово своеобразие поезията на Христо Смирненски влива нова струя в развитието на българската литература. Тя отговаря на потребностите на своето време - годините след Първата световна война, когато се раздвижват социалните пластове у нас и по цял свят.
Смирненски е един от първите урбанистични поети в нашата литература. Именно градът е онази социално-битова сцена, на която се разиграват различните случки в поемата „Зимни вечери". Каменният град е сравнен с „гробница". Той е враждебен, мрачен, пуст, застинал в тишината и безнадеждността на сивата мъгла. Неговите сгради са персонифицирани като страшни, гигантски живи същества, които гледат „зловещо" с „жълти стъклени очи", а тополата е превърната в призрак. Човешкото присъствие не стопля атмосферата на потиснатост, страх и заплаха, която цари наоколо, а сякаш още повече увеличава напрежението. Стъпките отекват и се стопяват в тъмата самотно и отчуждено, а пък снегът под тях „хрупка с вопъл зъл и глух".
Изпитал бедността на собствения си гръб и сам дете на крайните градски квартали, Смирненски има особено отношение към тях. Той не се страхува да надникне в „зимните вечери" на хората от социалното дъно. В „смълчаните хижи", зад „мътните стъкла", сред голите стени и продраните завеси цари „бедност и грижа", мизерия и отчаяние, породени от „безхлебието на бащата". „Безхлебие", което деформира неговото съзнание и го тласка да излее своя гняв, озлобление и безсилие пред смазващия го живот върху жена си и децата си. Писъкът на децата и плачът на жената, която, омаломощена от болката, „проридава едва", очертават кръга на семейната трагедия, породена от социалния конфликт. Причините за страданието все още не са осъзнати от героите, макар че бащата вече е „от помисли странни обзет" и „размахва ръце в закана". Съчувствието на поета към страдащото семейство се връща като ехо към тях заедно със звъна на „цигулката разплакана" и с тъжните песни на циганите-ковачи.
В ярък контраст с картината, пресъздаваща съдбата на нещастното семейство, е следващата, в която под ударите на чуковете в силните ковашки ръце блика живот и пламък: в началото „разкъсан и блед", за да се развие и разгори миг след това в мощен огън от „жълти и алени снопчета ". Богатството на цветовата символика усилва още повече интензивността на победното чувство заедно със звъна на ритмичните удари на тежките чукове, които сякаш смазват стоманата -символ на злото. Тя „съска, пълзи", но победена отстъпва, пръскайки наоколо „златни сълзи". Безпомощни пред силата на човешкия дух са и тънките „змийки от лед". Метафората на победената „стомана елмазена" от „черните ковачи" в „огнен блясък запалени", е символ не на заканата, а на настъпващите разгорели се пламъци на социалното недоволство, което ще помете злото, хвърлило в отчаяние хората от социалните низини.
В противовес на тази метафорично предадена борба между доброто и злото, в следващата част от поемата отново централно място ще заеме глухата, безжизнена статичност на „гъстата мъгла", поемаща отново ролята на главен „герой". Мъглата като метафора-символ на безпросветното мъченическо съществуване на границата на живота и смъртта, която присъства в цялата поема, е пресъздадена в една емоционално смислова градация, сменяйки съответно три пъти своята цветова гама. Веднъж тя тегне със своя „злокобно-сив плащ", втори път е представена като „жьлто-пепелява", навявайки алюзия за смъртта със своето „зловещо празненство". И трети път, вече на равнището на една кулминация, „на живота сивата мъгла"е хванала като в клещи хората, превръщайки ги в свои пленници на зла орис, която „ледно тегне" над тях и ги „души". Смело можем да кажем, че в тази поема най-ярко се разкрива художественият маниер на Смирненски да прави своите поетични обобщения чрез символи-обобщения.
На фона на „завесата от черен мрак"' хората се появяват и чезнат като призрачни „незнайни силуети". Такова „задгробно призрачно същество"е силуетът на „слепия старик", придружен от детето, преди сенките им отново да се разтопят в мъглата. Призрачността и демоничността, които лъхат от тези иначе трогателни фигури, изкристализират в следващата част на по-друго ниво. Това е смъртта на девойката, пресъздадена с покъртителния детайл за „моминското лице в ковчега", със синекдохата „жълти скръстени ръце", с „бледножълти петна", с „плача на жената"... Отново улавяме почти недоловимия повей на топло съчувствие от страна на поета, изразено с художествения похват на образния паралелизъм. Неповторима нежност се усеща в целувката на свещите по заскрежените стъкла, които стопяват ледените цветя в тяхната „кратка красота", както смъртта е стопила краткия момински живот...
Неслучайно Смирненски оставя образите на двете деца на града накрая, в последната част на поемата, за да послужат за поанта. Няма по-силно страдание от страданието на невинните деца, както и няма по-категорично обвинение срещу несправедливостта и жестокостта, на които те са подхвърлени от социално поляризираното общество. Децата, бъдещето на една нация, са изхвърлени вън от параметрите на обществото и са захвърлени някъде на дъното му. Детски невинното им съзнание не може да схване още логиката на проявената към тях социална несправедливост. В „четящата се в очите им скръб" обаче, в треперещите от студ телца, когато снемат за отдих чувалчетата от гърба си, се долавя не само мъката, с която трябва да изкарат кората хляб, но и тъгата, заради едно детство без смях и игри, така необходими, за да израснат здрави и жизнени. И все пак, не всичко е попарено и прекършено в техните души. Те са все още отворени за красотата и игривостта, което ги кара да се наслаждават на чудно въртящите се край тях снежинки. От една страна, те улавят тази красота в „някаква смътна почуда", свикнали само с мъката в безрадостното си детство. От друга страна, поетът отново, чрез похвата на образния паралелизъм, ни внушава, че нежността и чистотата на душите им е сходна с тази на снежинките. И както белите „снежинки сребристи" падат „ в локвите и стават кал ", така се налага и алюзията, че същата съдба на безрадостното принизяване на човешкото съществуване в социалните низини ще сполети и децата.
Позицията на лирическия герой е позиция на състраданието, която обгръща емоционално героите от целия цикъл. Нещо повече, той сам е един от тях, защото не само е познал мизерията в собствения си живот, но и защото твърде рано е посетен от възпятата от него Жълта гостенка. Затова се обръща към всички унизени и онеправдани с обръщението „Братя мои". Той го прави не само поради личната си съпричастност към тях, но и с чувството за колективно социално братство на хората, споделящи еднаква жестока и трагична участ. Лирическият герой живее с надеждата, че хората в това колективно братство ще се сплотят и заедно ще се борят за един социален порядък, който ще бъде еднакво справедлив за всички, в който няма да има унизени и оскърбени, няма да има деперсонализация на личността.
И все пак, да се откаже човек от принципите на социалната справедливост, на любовта към човека е равносилно на отказ от своето собствено достойнство, от своята човешка същност!
@bgmateriali.com
