ЗНАНИЕТО И ГЛУПОСТТА В БИТОВИТЕ ПРИКАЗКИ 
„УЧЕНИЯТ СИН И НЕУЧЕНИЯТ ТАТКО“ И „НЕРОДЕН ПЕТКО“

 

Със своята проблематика, с реализма и с безспорния си дух на жизнелюбие битовите народни приказки са достъпни за читатели и за слушатели. За разлика от вълшебните, в тях няма фантастични елементи, предмети или герои. Те възпроизвеждат бита и нравите на народа, разкривайки правдиво човешките взаимоотношения. В тези приказки съжителстват и си противодействат най-ценените от народния разказвач добродетели - честност, скромност, трудолюбие и мъдрост, и най-осъдителните пороци - лъжа, мързел, глупост и леност. Изобличени са човешките недъзи, поощрени са положителните качества, утвърдени са поуки и мъдрости. Битовите народни приказки отразяват физическите и моралните трудности, които човек трябва да преодолява, за да покаже отношението си към доброто и злото. Техни герои са различни типове хора - бедни и богати, умни и глупави, мързеливи и трудолюбиви. При тяхното изображение редовно се използва хиперболизацията, т.е. преувеличаването на най-важната черта от поведението на героя, за да се разкрие по-успешно основната идея. Нерядко се използва и сатирата, чрез която се изобличават пороците и се внушава пречистващата сила и неизменната вяра в тържеството на доброто. Контрастното изображение, използвано най-вече при противопоставянето на пороците и добродетелите, утвърждава определени човешки качества и тип поведение.

В битовите народни приказки сравнително често се разработват темите за отношенията между родители и деца, за родителската обич и синовния дълг, за доброто и злото, за знанието и глупостта, за бедността и богатството. В приказката „Ученият син и неученият татко" се разкриват взаимоотношенията в семейството, като се утвърждава народната мъдрост, находчивост, природен ум и се изобличава надменността и неблагодарността. Бащата, който не знае да чете и който „страдал, като гледал, че имало други, които знаят", решава да даде на сина си възможност да се изучи, да получи знание и самочувствие. Затова, когато момчето отрасва, той „с радост го завел при учителя да се учи на книга... " А след „селското школо“ „го пратил на друго място, където имало по-добри учители, за да се научи на по-дълбока книга".

Тази приказка разкрива едно от най-ценните качества на българина - жаждата му за знания и желанието на всяка цена да образова децата си. За да осъществи тази своя мечта, родителят е готов на лишения и дава последните си спестени пари. Понякога обаче получените знания стават причина младите хора да се възгордеят и да забравят жертвата и обичта на родителите си, осигурили им добро бъдеще. Завърналият се учен син не само че не е благодарен на баща си и майка си, но и непрекъснато намира поводи да им се подиграва, да ги обижда и да се самоизтъква колко много знае и какво е постигнал: „Ей, вие не знаете нищо, не е така, както казвате, вие не сте учили, а аз знам, аз съм учил, вие сте прости, селяни." Със своята надменност, горделивост и самонадеяност синът наранява родителите си и помрачава радостта им. Получавайки знания, човек трябва и да по- мъдрее, да се научи на обноски, да възпита у себе си добродетели, а не да се самоизтъква и да обижда другите, възгордявайки се от постигнатото.

Народният разказвач противопоставя на самозабравилия се син мъдростта и житейския опит на по-възрастните хора. Бащата решава да го постави на място сина си, да го изпита и да прекрати обидите. Той поръчва на жена си да омеси баница и след като сядат на трапезата, изпитва ума му: „- Синко, ти винаги казваш, че ние не сме били учени, та не сме знаели нищо, а ти, учен, всичко си знаел. (...) Щом си толкова учен и знаеш всичко, ще те питам да ми кажеш: откъде е завита кората на баницата, та докъде е довита, къде й са краищата?“ След като синът признава, че не може да отговори, бащата възкликва разочарован: „Повече да не се хвалиш пред по-стар човек, че си знаел повече от него." Народният разказвач внушава, че наученото трябва да се прилага на практика, а не да служи само като повод за самохвалство. Думите на бащата: „-Язък, жено, че толкова харчихме, толкова се мъчихме и толкова се надявахме на учения наш син!", звучат като присъда над неблагодарния син. Бащата не омаловажава знанията на сина си, но иска да му даде урок, че човек никога не трябва да се възгордява, а да се стреми да се усъвършенства постоянно, дори да помага и на другите да се научат.

Доказателство, че българинът високо цени остроумието и находчивостта, откриваме и в приказката „Нероден Петко". Чрез контраста в поведението на умните, досетливите и находчивите хора, и това на глупавите и наивните, в тази приказка се изобличават често срещани човешки недостатъци. Глупостта и простотията винаги са будели съжаление и присмех. Затова прекалено наивната невеста, очакваща раждането на нероден Петко, както и още по-глупавата й свекърва, са осмени и изобличени. Те спират ежедневната си работа, за да оплакват още нероденото дете, защото съществувала малка вероятност теслата, окачена на полицата, да падне върху люлката и да го убие. Не им идва наум обаче да преместят теслата, а и да съобразят, че има предостатъчно време да сторят това до раждането на детето. А може би те са и достатъчно мързеливи, та просто търсят повод да прекъснат работата си! На тях е противопоставен свекърът, който е изплашен от простотията им и решава да тръгне по света, за да провери дали има по-глупави от двете жени. Народният разказвач го среща обаче с още по-глупави хора, поставяйки ги в пет различни ситуации: при хора, събиращи на една нива орехи с вили вместо с лопати; селяни, които се опитват да качат магарето си на покрива на къщата, за да опасе тревата; сватбари, умуващи откъде да подкъсят булката, за да влезе през ниската врата в църквата; хора, които искат да отрежат главата на телето, за да я извадят от делвата; и накрая - в срещата с жена, която украсява свинята с наниз жълтици, за да я прати като кума на брат си. И в петте случая бъдещият дядо на нероден Петко се намесва и със своята мъдрост, находчивост и остроумие помага на глупавите хора да разрешат проблемите си. След като се сблъсква с толкова много глупост, старият човек „се върнал утешен у дома си, защото намерил хора, по-глупави от неговите жени".

При пресъздаването на комичните ситуации важна роля играе хиперболизацията, съзнателното преувеличаване на качествата или пък на недостатъците на героите. Постъпките им изпъкват по-ярко, а думите им звучат по- смешно, когато видимо са преувеличени. Именно с помощта на хиперболата глупостта и недосетливостта са осмени и заклеймени най-ефикасно. Изключително важен е и диалогът, защото служи като речева характеристика на героите и придвижва развитието на действието напред. Неговата изразителност се увеличава от въвеждането на подходящи пословици и поговорки. Езикът на приказките се отличава с естественост и простота, с живост и изразителност, което допринася за непосредствеността на разказа и за прав-дивостта на изображението.

Битовите народни приказки никога няма да престанат да бъдат интересни за хората, защото не само възкресяват един вече по-забравен бит, но и носят непреходна във времето поука как човек трябва да се отнася към общочовешките ценности и добродетели.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave