Характерна особеност на художествения поглед на следосвобожденските автори е вглеждането в образа на България, в неговите същностни измерения, отразили новите ценности на обществената действителност. Социалният хаос от забравени или подменени национални стойности, низки целеустремености и униние е реален повод творците да търсят „параметрите” на българското в новите условия за живот. В литературата присъстват множество изследвания на закономерностите, по които се развива независимото общество, както и различни интерпретации на неговите цели. Българските автори безспорно приемат ролята на „строители" на националното самосъзнание, създавайки предпоставки за развитие на идеята за родното. В това „съграждане" на духовност могат да се открият два творчески подхода, определени от гледните точки на Иван Вазов и Алеко Константинов към националното. Очертават се опозициите: позитивно - негативно, похвала - укор, минало - настояще. Двамата автори избират противоположни подходи за художествено интерпретиране на българската нравственост в стремежа си да създадат новите критерии за моралност и духовност в следосвобожденска България.

Като мяра за родното Вазов често използва емоционално въздействащия образ на природата. В нея той открива онова безспорно доказателство за стойността на националното, което единствено е необходимо на българина да обича всичко родно. Природата е величие, спокойствие и красота. Тя е рамка на българското, поетичен ореол на националното самочувствие:

Любя твоите Балкани,

твоите реки и гори,

твоите весели поляни,

де Бог всичко наспори;

(„Де е България?”)

Вазов черпи творческо вдъхновение от природата, вярва, че нейната красота ще възроди националния дух. В нея той намира онази животворна сила, необходима на „новороденото” общество да заяви своята духовна, а не само териториална независимост. Творецът превръща природната красота на родината в духовна константа на българското. За да създаде усет у сънародниците си за стойността на родното, Вазов се уповава на несъмнено прекрасното. Подобно на своята майка, поетът учи народа си на родолюбие, изповядвайки любовта си към българското, без да търси сравнение с чуждото.

Това съизмерване на българското с необходимостта от възкресяване на националния идеал се наблюдава и в отношението му към нашето историческо минало:

От днеска нататък българският род
история има и става народ!

Нека той познае от мойто писанье,
че голям е той бил и
пак ще стане...

(„Паисий”)

Вазов представя историята ни като необятен извор на национална гордост. За него миналите български победи и постижения са необходимият стимул за развитие на съвременното общество, в което живее. Чрез творчеството си поетът създава своеобразен художествен епос на националния героизъм. Новоосвободените българи обръщат взор към славното минало и историческите ценности на „златните векове". Авторът отказва да съизмерва българското със забравата и възкресява националната памет.

У Вазов се наблюдава възрожденската нагласа да отразява в творчеството си не това, което е, а това, което трябва да бъде. Той се позовава на фундаментални доказателства за превъзходството на българското - природата и миналото, за да създаде представа за неговите реални измерения в съзнанието на съвременниците си. Вазов рядко отрича националните ценности. Той е автор - творец на гордостта ни. Използва впечатляващите достойнства на родното с цел да покаже на своя народ правото му на просперитет, без да се срамува от своята националност, да
изпитва гордост от миналото си и да бъде уверен в бъдещето си. Авторът осъзнава необходимостта от промяна в ценностите и на новото българско общество. Сам поема отговорността за променените стойности на родното, които утвърждават националното самочувствие. Той разбира разколебаните ценности на българското самосъзнание и със забележителни усилия начертава пътя за развитие на националните идеали. Творчеството на Вазов е енциклопедия на българските символи, основа за националното духовно развитие.

Алеко Константинов разглежда от противоположна позиция проблемите на националното в творчеството си. Сатиричният му поглед улавя съвременния, следосвобожденски облик на българското, неговата грозна деформация и упадък. Алеко не споделя стремежа на Вазов за духовна, национална промяна на своя народ. Той гради представа за духовен просперитет чрез ироничния контраст между съществуващи национални стойности и моралната низост на създадените от него образи на грозното и бездуховното в действителността. Писателят критикува, обвинява, за да провокира развитие, пише за кризата на националната идеология, десакрализира издигнатите от Вазов символи.

В поредицата си от фейлетони „Разни хора, разни идеали” Алеко Константинов изследва лишаването на родното пространство от моралност и ценности: „Вярвай бога, никой път не съм бил опозиция... Зорът ми е да изтикам регистратора. Бре, анонимни записали не щеш, бре доноси ли не щеш, бре заплашвания ли не щеш..."

Не само критерият за българското, но и за човешкото е нравствено извисен в представата на Алеко за съвремието му. Той е искрено възмутен от реалната девалвация на националните стойности. Примерът на отминали героични времена не е достатъчен, за да отклони вниманието на твореца от краха на патриотичната идея в следосвобожденското общество. Националният идеал е фиктивен, няма оценка на българското. Авторът се отдалечава от идеята за криза на националното самочувствие и се насочва към творческата интерпретация на кризата на човешкото в света на родното, съизмерима с поведението на неговите литературни герои. Алеко не търси символите на Вазов в художествените измерения на национално-патриотичното. Възприятията на писателя се докосват единствено до реалиите на действителността, която носи разочарование и огорчение.
Белег на българското е низостта.

В нейното изобличение Алеко Константинов достига до нетипичната за Вазов опозиция родно - чуждо, като родното е с негативни стойности. Най-ясно това противопоставяне е описано в „Бай Ганьо тръгна по Европа”. Преодоляването на дистанцията и навлизането в чуждото пространство е постигнато чрез символично преобличане на героя, но неговите действия ясно ще се противопоставят на идеята за цивилизация и идеал. Бай Ганьо е негативен носител на българската култура. Поведението му е в разрез с обществените порядки в Западна Европа и злепоставя родното. Алеко Константинов не е способен да търси безусловен патриотизъм, защото именно съпоставката с непознато чуждото носи негативно изобличение на родовия свят. За автора несравнимостта на българското с чуждото е превъзмогнато състояние и в книгата „Бай Ганьо” той осмива всички представи за националното, създадени от Вазов. Героят на Алеко е своеобразна пародия на българската целеустременост към духовна и национална свобода. Когато всички погледи са насочени към Бай Ганьо, той защитава родното по свой своеобразен начин, гордо идентифицирайки се: „Булгар! Булга-а-р!” Алеко дори прави недопустимия за Вазов паралел българи - турци, изолирайки двата народа в Източна Европа, на границата с Азия и нейната култура. Авторът превръща творбата си в „пътуване", което отдалечава Ганьо Балкански от родното, и от Европа. Той принадлежи на един друг, чужд и непознат на българина свят.

Противоположни са творческите виждания на Иван Вазов и Алеко Константинов за художествените измерения на българското. Въпреки контраста при интерпретиране идеята за родното, и двамата автори защитават националните стойности на българската духовност.

@bgmateriali.com