ИВАН ВАЗОВ
БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК
(Анализ)
■ ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ
Стихотворението „Българският език“ е написано, когато от Освобождението са минали само пет години. Но вече се чуват обвинения към българите, че били получили даром свободата си, че нямат свои ярки герои и изявени творци, че речта им е груба и негодна за създаване на литературни произведения. Тези безпочвени укори подхранват родолюбието на
поета, стимулират го да изобличи позорните и неоснователни нападки. За създаването на творбата авторът уточнява, че е написана в отговор на „единодушните почти твърдения за грубост и немузикалност на нашия език“, давани от чужденци, но за съжаление, повтаряни и от „самите българи“, и то съвсем скоро след като държавата е отвоювала своята национална независимост.
Произведението е включено в стихосбирката „Поля и гори“ (1884), отпечатана през така наречения пловдивски период – най-плодотворния в творчеството на Вазов. Още първото стихотворение от книгата – „Отечество любезно, как хубаво си ти!“, подсказва основната й насоченост: възхищение и ревностна защита на всичко родно. Сам поетът споделя, че по това време бил „упоен от красотите на България“. Затова патриотичното чувство е основно емоционално настроение в творбите от стихосбирката. Но за Вазов патриотизмът не се изчерпва само с обич към българското; той се проявява и в страстната му защита във времена, когато някой дръзне да уязвява националното достойнство.
■ ЖАНРЪТ
Стихотворението „Българският език“ е ода. Предпочитанието към този жанр се определя от целта на автора: да възпее богатите изразни възможности на родната реч и да превърне самата нея – речта, в художествено оръжие срещу ругателите на българското слово.
Жанровите белези на одата могат да се проследят в цялата творба. В нея се преплитат две крайно противоположни чувства: от една страна, неприкрито възхищение от красотата и мощта на българския език, а от друга - гневно отрицание на всички опити за неговото охулване. При това в рамките на стихотворението двете чувства непрестанно градират, за да се утвърди в края му вярата, че българското слово ще пребъде. Лесно могат да се разпознаят и други художествени специфики на жанра ода. Основните изразни средства в поетическия език са антитезите (свещен – охулен; груб брътвеж – реч звънлива), инверсиите (език прекрасен, речта гъвкава, хули гадки, думи кални). Срещат се реторични въпроси (Вслушал ли се е някой досега...;, Разбра ли някой) и възклицателни изрази (Туй слушам се́, откак съм на света!). Тези похвати помагат на поета да открои двете контрастни помежду си оценки. Те подтикват и самия читател да изгради своя позиция за българската реч.
■ ТЕМИТЕ
Тема на одата „Българският език“ е защитата на националната идея – водеща в цялото творчество на Вазов. Тя е постигната чрез възхвала на родния език и богатите му изразни възможности, но същевременно и чрез злъчното изобличение на недостойните му хулители.
Свързана със защитата на националната идея е и още една тема – за чуждопоклонството. Авторът я разбира като родоотстъпничество, като измяна на българските ценности.
Творбата е построена като директно обръщение към езика. Този тип лирически изказ придава изповеден характер на произведението. Интимното звучене обаче се допълва и от тържествена приповдигнатост на чувството, защото защитата на българското слово е национална кауза (общо дело). Тя е синовен морален дълг на всеки българин, готов да отстоява самостойността на родината и правото й да се гордее със собствената си култура пред света.
■ КОМПОЗИЦИЯТА
Одата „Българският език“ е изградена от осем четиристишни строфи.
В постройката се обособяват два идейни центъра. Първите четири строфи отхвърлят несправедливите обвинения чрез майсторска характеристика на красотата и богатството на родната реч. Вторите четири строфи имат друга задача – те също опровергават злостните нападки, но аргументите произтичат от възможността на българския език да бъде градиво за творчество, да предаде създаньята на творческата мисъл. Поетическият изказ вече преминава към глаголните форми на първо лице (слушам, ще взема, ще предам, ще обриша), за да приобщи и самия лирически говорител към истинските ценители и познавачи на творческата мощ на нашето слово. Между двете части се наблюдава смислово и емоционално противопоставяне.
■ ГЕРОИТЕ
Основен герой в творбата е българският език. Той е представен като определител на българската народностна принадлежност. Езикът е богатство, което не е преходно във времето, не е „мода“. Той има вековна история в миналото, жив е в настоящето, ще пребъде и занапред като притежание на идните поколения. Затова да се отречеш от него, значи да се отречеш от самата си същност, от корена си. Метафората език на мъки, стонове вековни напомня, че езикът е попил в себе си всички тежки страдания на българите и сякаш се е закалил в тях, станал е по-устойчив. Определението свещен има и още едно основание – наследен е от най-близкия човек. Метонимията тая, дето ни роди и изразът всичко мило нам и родно съизмерват съкровената любов към езика с най-святото чувство – с обичта към майката и към родината. Натрупаните епитети (прекрасен, сладки, гъвкава, звънлива, руйна, жива, чистий), редицата от съществителни (мелодията, хубост, мощ, разкош, изразитост, блясък) създават у читателя представа за езика като богатство, което трябва да се пази и почита. Така ценността на езика ни е определена от три страни: той създава най-здравите и нерушими връзки между българите, изключително красив и изразителен е и има пряка връзка с живота на народа.
В стихотворението предателите и хулителите са събирателен образ на духовните слепци, лишени от сетива за красотата на българската реч. Като всички бездарници те имат за оръжие хулите гадни и думите кални. Силата им не е в съзиданието, а в отрицанието: отрекоха те, о, език страдални! Реторичните въпроси Вслушал ли се е някой досега / в мелодьята на твойте звуци сладки?, Разбра ли някой колко хубост, мощ / се крий в речта ти гъвкава, звънлива? изобличават дълбокото невежество на ругателите. Те не знаят, но петнят; не са се опитвали да открият истинската стойност на езика, но хулят с примитивната злъч на непросветените. Смисловата антитеза на свещен е низката клевета, която повтарят и чуждите, и нашите във хор. Поетът не скрива болката от позорните им дела, защото ги възприема като морално посегателство над националното достойнство. Аргументите на хулителите са предадени в преизказни глаголни форми, което свидетелства за неприкритата ирония (насмешка), дори за презрението на автора към доводите им. Вазов спори, но не влиза в диалог с тях – налице е пряко обръщение към езика, но липсва пряко обръщение към неговите отрицатели. Авторът като че ли смята злословниците за недостойни противници. На тях отговор ще им даде бъдещето, самата история ще докаже колко несъстоятелни са укорите им. Така поетът сякаш противопоставя не две гледни точки, а два типа ценности: вечните и преходните. Основанията на едните са вековни, основанията на другите са модни. Първите са издържали проверката на времето, вторите са нетрайни и бъдещето ще ги забрави.
Лирическият говорител в стихотворението е обобщен образ на творческата личност. Той по-добре от всички познава възможността на родния език да въздейства с художествени образи върху човека и приема като своя лична мисия задачата да бъде негов бранител. Подобно на магьосник лирическият говорител използва мощта на българското слово, за да предизвика активната позиция и на читателя.
Пламенният отпор на ругателите е израз на неговия граждански и творчески дълг. Той се изразява в това да превърне черния срам във вдъхновенье, да покаже истинския облик на българския език, да осигури приемственост, завещавайки го на бъдещото бодро поколение.
Затова финалът на стихотворението звучи като свещен обет: творецът се врича да отмие езика от всички клевети и да го предаде на потомците в най-чистия му вид. Последните две строфи придобиват форма на тържествена клетва. Художественото слово създава най-трайните и нерушими връзки между поколенията. То е послание от миналото през съвременността към идното. А възвърнатата слава на езика ще бъде най-силното наказание за неговите хулители: с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа.
Опиянен от скоро извоюваната свобода, българският народ има нужда да подхрани своето самочувствие. Езикът е най-красноречивият белег на народността. Той е емблема на българщината. За автора няма по-убедителен начин да стимулира националното достойнство на сънародниците си от това да отвори очите им за красотата и мощта на тяхното слово, да предизвика гнева им срещу жалките ругатели.
Неслучайно първият стих определя езика с епитета „свещен“ и с метонимията „на моите деди“. Двете художествени средства приписват на езика библейска значимост: той е праначалото на всичко родно и носи древни послания. Самата дълговековна история на словото е гаранция за неговата вечност. То е било хранилище на живата традиция през столетията, пренесло е духовното богатство на народа във времето.
@bgmateriali.com
