Така възвеличаването на неоценената природа се превръща в творбата в основен елемент на Вазовата патриотична стратегия – да изгради чрез художественото познание за българската земя патриотично съзнание у своите читатели. В това отношение Вазов се отъждествява със своя герой дядо Йоцо – единственият българин в следосвобожденските му разкази, който носи духовно зрение за високите стойности на придобитата свобода. В това одико-сатирично стихотворение поетът задава модела на едно идеално, необходимо отношение към Отечеството: съвременниците трябва да отворят сетивата си за красотите на родната природа и да я превърнат в извор на национална гордост. (Изграждането на Родината като географско пространство с точни координати – Дунав, Вардар, Марица – преследва и политическа цел, защото поетът твори във време на борби за признаване на териториалната цялост на разкъсаната от Великите сили България.)
Героите на разказите му са морални емблеми на епохата, типизиращи различните проявления на социалния морал. Неговото изобличение Вазов постига чрез два основни типа персонажи. Към първата категория, по-малобройната, принадлежат позитивните герои на времето, които успяват да пренесат и съхранят в новата епоха идеалите на миналото. Това са архетипните и маргиналните персонажи – дядото, бабата, слепецът, слабоумният. Синтез на двете характеристики е образът на слепеца дядо Йоцо. Чрез присъствието на този герой в новата епоха авторът съживява идеалния възрожденски дух на миналото в настоящето. Патриотичните емоции на дядо Йоцо разкриват моралния парадокс на епохата: щастлив и празничен в следосвобожденска България е само слепецът, т.е. само архетипът-маргинал се оказва способен да изживее това, което другите не виждат и не осъзнават – растежа на освободена България. Клиничната слепота на героя се оказва защитната му броня срещу разочарованието от битовата проза на следосвобожденския живот. В контраста между слепия щастливец и зрящите нещастни Йоцовата слепота се оказва знак за мъдрост, защото само той единствен успява да съзре сред всеобщата непразничност, че преобразованията в България са велик момент от нейното битие. Срещите на дядо Йоцо с новото българско – околийския началник, войника и движещия се влак по новопостроената линия символизират съответно: новата административна уредба (“български паша”), военната мощ на страната, изграждането на комуникативната мрежа на България. Чрез дядо Йоцо, макар и в горчиво-иронична форма, разказът утвърждава Вазовата вяра в бъдещето на велико-българското. Творбата изобличава липсата на духовно зрение в следосвобожденското общество, неспособно да оцени мащаба на позитивната промяна, и утвърждава правото на съществуване на национален оптимизъм.
Показателно е, че са със статут на архитипни и маргинални герои – дядовци, баби, слепци, слабоумни или хора, избиращи гладното съществуване пред моралния позор. Приложима върху тях е Вазовата характеристика “тъмни герои” (“Дядо Йоцо гледа”, “Иде ли?”, “Вълко на война”, “Павле Фертигът”, “Тъмен герой”). Втора е категорията на социалните жертви на безпощадния обществен морал (“Василица”, “Пейзаж”, “Една изгубена вечер”). Най-многобройна е групата на героите-морални негативи на епохата (“От оралото до урата”, “Двете врети”, “Травиата”, “Обикновена чест”, “Той е млад, здрав, интелигентен”, “Епоха-кърмачка на велики хора”, “Кардашев на лов”).
Вазов демаскира индиректно аморалния облик на новото време чрез героите-архитипове, които в следосвобожденското общество се оказват единствени носители на духовни добродетели. Най-ярко тази горчива констатация очертава разказът “Дядо Йоцо гледа” чрез оригиналната си организация на художественото време. Вазов успоредява две действителности – минала и настояща (характерен похват за изграждане на българското в цялото му творчество), които чрез образа на дядо Йоцо са насложени една в друга, т.е. миналото е реконструирано в настоящето. Тази епическа ситуация разкрива моралния парадокс на епохата: щастлив и празничен в следосвобожденска България, според сюжета, е само слепецът, т.е. само маргиналът е способен да изживее това, което другите не виждат и не осъзнават (подобна сцена представя и “Под игото”: в момент, когато българинът трябва да прояви на дело националното си достойнство, патриотично зрение демонстрира само слепецът – Колчо, а не Фратю предупреждава Огнянов в черквата за грозящата го опасност).
Основен принцип за конструиране на художествената сатирична идея както в разказа, така и в цялото Вазово творчество е контрастът, обособил ярки семантични опозиции: “клинично сляп-зрящи”, “духовно зрящ-морално незрящи”, “възторг-разочарование”, “мъдрост-непрозрение” и т.н. Те показват, че идейният свят на творбата се гради върху несъответствието между слепия щастливец и зрящите нещастни. Присъдата на Вазов върху обществената апатия е синтезирана в облика на дядо-Йоцовата маргиналност – неин най-специфичен знак е слепотата, която придава на героя ореола на жрец и мъдрец в повествованието. Мъдрец, защото единствен успява да съзре сред общата непразничност, че преобразованията в новоосвободена България са велика страница от нейната история. Жрец, защото неговото физическо докосване до новото лице на Родината е представено като класически акт на свещенодействие – то е допир до градящото се тяло на новото българско (показателно е в срещите на дядо Йоцо със символите на свободата неговото поведение: той се разтреперва, просълзява, започва да пипа трепетно дрехата на околийския началник, на войника и по този начин сякаш мистично се съприкосновява със свещеното и преродено българско, останало невидимо за зрящите му сънародници). Докосването му до еполетите на околийския началник кодира идеята за новата административна уредба на независима българия; допирът му до шинела на войника – военната мощ на страната; бурните му приветствия към влака – изграждането на комуникативната ни мрежа.
Слепотата се оказва защитната му броня срещу разочарованието му от битовата проза на живота, от дните на царящото след Освобождението еднообразие. Затова той сакрализира своите срещи с изграждащата се социално-институционална система на България. Строежът на железопътната линия, свързваща периферията с центъра на националното пространство, алюзира идеята за нуждата от духовна консолидация.
@bgmateriali.com
