Иван Вазов – „Една българка“ (Анализ 3)
ЖАНР И КОМПОЗИЦИЯ
Написаният по действителни събития разказ има внимателно изградена композиция. Повествованието включва само събития, които допринасят за търсените от автора внушения.
Сюжетът ги следва, без да нарушава тяхната хронология, редът по който те са се случили. В началото има кратко въведение, в което читателят е въведен в точното време и мястото, в което
се развива сюжетът. Подобно на „Немили-недраги“ разказът завършва с послеслов, от който
научаваме за съдбата на някои от героите, включително и на детето.
Кулминацията на разказа, епизодът, в който психологическото напрежение достига своя връх, е запомнящата се сцена, в която старата жена се озовава сама в нощта при заключената лодка. Тя преодолява страха, събира всичките си сили и успява да измъкне кола и да премине реката с ладията. Писателят няма как да знае какво е изпитвала реалната баба Илийца. Мислите и чувствата й са резултат от творческото му въображение.
ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ
Една част от най-представителните разкази на Вазов се насочват към героични жестове на обикновени хора, на „малкия човек“. Той черпи сюжети за тях както от „турското“ време, от Сръбско-българската война („Иде ли“), или от мирния живот в освободена България - „Дядо Йоцо гледа“. Според Вазов за големите герои са поподходящи патетичните оди, а за човека от народа - не по-малко въздействащите кратки повествования.
ГЕРОИ И ОБРАЗИ
Разказът „Една българка“ е писан скоро след Освобождението и, подобно на повечето Вазови повести и разкази се опира на „видяното и чутото“ от автора, който нарича така една от своите книги. В началото на творбата писателят посочва точното време и място, в което се развива сюжетът, както и връзката му с историческите събития - подвига на Ботевата чета. Следват целенасочено подбраните епизоди, в които са въведени необходимите за внушенията на творбата персонажи - четникът, ладиарят (лодкарят), калугерът, заптието. Всеки от тях е ясно характеризиран - лодкарят е груб и покорен, калугерът е страхлив, егоистичен и лишен от християнските добродетели, които се очакват от духовния му сан. Заптието е груб и жесток човек, но в крайна сметка проявява нещо като съчувствие. Четникът е по-пестеливо представен, той е млад, идеалист, страдалец и загива героично.
Вазов характеризира героите от разказа чрез действията им, въздържа се да оценява техните дела, но по начина, по който представя външния им вид и думите им, ни предава своето отношение към тях.
В центъра на творбата стои баба Илийца. Още със заглавието Вазов ни внушава, че тя е типичният представител на народа и носител на неговите добродетели. Възрожденските писатели често говорят за родината като за стара майка, подложена на всевъзможни страдания. Илийца също е възрастна, също страда - снаха й е починала, тя е останала сама, а внучето, за което се грижи, е болно. Възрастната жена, подобно на народа като цяло, има само смътна представа за четата и за борбата за свобода. За баба Илийца са важни обикновените човешки и християнски добродетели — съчувствието към страдащите и готовността да им помогне, били те близки (като внучето) или напълно непознати (като четника). Това я довежда до поредица от непривични, рисковани и в крайна сметка - героични постъпки. В манастира тя не само проявява твърдост и успява да се наложи на безчувствения калугер, но и въпреки грижата за болното внуче, не забравя за четника и дори открадва за него дреха, която се оказва калугерско расо.
@bgmateriali.com
