ПРОИЗВЕДЕНИЕТО
Повод за създаването на „Една българка“ е действително събитие. През 1899 г. Иван Вазов предприема пътуване до Черепишкия манастир. Целта му е да види мястото на Ботевата смърт. В ханче по пътя научава историята на баба Илийца. С риск за живота си тя укрива Ботев четник. Впечатлен от случката, Вазов пише разказ, който е публикуван същата година в сп. „Българска сбирка“. Заглавието е „Челопешката гора“, но по-късно Вазов го променя на „Една българка“. Под това име разказът е включен в сборника „Пъстър свят. Разкази, спомени, драски, пътни впечатления“ (1902).
Заглавието предлага различни тълкувания. „Една българка“ се възприема в смисъл на една от многото българки. От друга страна, се подчертава необикновеността на стореното от героинята. Тя се явява като обобщен образ на българското.
Подзаглавието „Исторически епизод“ също има определени функции. Единият компонент - „исторически“ - внушава усещането за достоверност (истинност) на разказваното. Другият елемент - „епизод“ - указва, че това е кратък отрязък от българската история и същевременно един от многото подобни моменти на смелост и самоотверженост.
Първият епизод от произведението има функцията на въведение (експозиция). Сочат се времето, мястото и обстоятелствата, при които ще се развива действието. Разказът започва като летопис. Фиксират се точна дата (20 май 1876 г.) и реално събитие (разгромът на Ботевата чета). Пространството е географски определено. Веднага след това вниманието се насочва към конкретната ситуация - суетенето на жените край брега на Искъра, идването на заптиетата и появата на Илийца с болното внуче. Така погледът на повествователя се движи от общото (историческото събитие) към частното (личната съдба на героите). Очертават се двата плана на разказване - на националната история и на индивидуалната. Епохалната трагедия е видяна през призмата на една човешка драма.
Въведението (експозицията) задава една документално-фактологична рамка на повествованието. То въвежда и основния конфликт в разказа - между поробители и онеправдани, между господари и роби. Той е предаден многомерно - чрез жестовете, чрез реакциите на героите, чрез диалога. Подсилването на дистанцията между господари и роби се осъществява чрез употребата на обидните назовавания като „свине“, „хънзъри“, „кучка“, „магарица“. В разбирането на турците те самите са хората, докато българите са животни, т.е. по-нисши същества. Тази собствена представа обаче се оборва от действията на заптиетата. Те блъскат, бият, псуват, т.е. в постъпките им доминира нечовешкото, изразено чрез грубата сила и чисто физическото надмощие.
В първата част се полагат и основните тематични линии в разказа. Това са темите за унижението и страха, за безпомощността пред жестокостта, но и за способността в решителен момент да се противодейства на злото.
ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ
Сюжетът на творбата стъпва върху реални исторически събития, разиграли се около село Челопек и в Искърското дефиле. Това е разгромът на Ботевата чета. След убийството на Ботев на 20 май 1876 г. дружината му се разпада. Част от нея, предвождана от подвойводата Перо Херцеговинеца, се натъква на засада, при която Перо е прострелян. Друга група се укрива в овчарска кошара, но бива предадена и унищожена от турците, предвождани от Джамбалаз черкези.
Прототип на Вазовата героиня е Пена Цветковска от село Челопек, известна като Илийца по името на мъжа си - Илия. Оцелелият й внук разказвал как след Освобождението спасеният четник дошъл да благодари на баба му, но тя вече била починала.
СЮЖЕТЪТ
Произведението описва самоотвержения подвиг на една българка, която рискува живота на внучето си и своя живот, за да спаси Ботев четник. Героинята е подложена на сериозни изпитания, но не се предава. Със силата на духа си преодолява препятствията. Накрая мисията й не успява, но доброто, което е искала да стори, е възнаградено. Така изглежда накратко съдържанието на Базовия разказ.
Сюжетът на „Една българка“ е специфично оформен. Събитията не са представени пред читателя така, както са станали едно след друго, а в разместен вид. Има разлика между реалната им (хронологическа) поредност и начина, по който са пресъздадени в произведението.
В хронологически ред разказаната история включва следните моменти: Внучето на Илийца е болно. Тя тръгва към Челопешкия манастир, за да му прочетат молитва за здраве. По пътя среща ранен четник. Обещава му помощ. Кара го да се скрие, докато тя се върне. Тичешком стига до реката. Убеждава турците да я вземат в ладията. Отива в манастира. Попада на недружелюбния отец Евтимий и т.н.
В сюжета на разказа времевата поредност на действията е разместена. В началото е решаващ за Илийца момент - преминаването на реката. От това зависи съдбата на внучето й, но и на бунтовника. Промяната на реалната последователност на събитията засилва въздействието на разказа. На преден план излизат възловите за повествованието конфликтни точки.
Характерна композиционна особеност на втория епизод е, че действието в него се връща назад към минал момент от събитията. Това е срещата на Илийца с бунтовника. Така индивидуалната драма на героинята се пресича с още една трагедия, свързана с актуалните исторически събития. Планът на историята и планът на личностната съдба се преплитат.
Разместването на реалния ход на действието в плана на сюжета създава двоен ефект. От една страна, вниманието се съсредоточава върху мотивацията на героинята. Нейните постъпки са подчинени на значима цел - „да спаси, ако даде бог, два живота“, на детето и на ранения четник. От друга страна, Илийца е видяна в ситуация на морално-нравствен избор. Тя е наясно с последиците, ако помощта й бъде разкрита, но въпреки това решението й идва бързо, без никакви съмнения.
Отношението на Илийца към четника преминава през няколко фази. Интересен похват е представянето му през очите на героинята. Първоначално момъкът е назован с неопределеното „някакъв“. После е разпознат като един от „ония“, т.е. от бунтовниците. Измъченият му и блед вид събужда майчинските й чувства (двукратно го назовава „синко“). Към майчиния инстинкт се прибавя и състраданието, което прераства в християнско милосърдие. Клетник - българин - християнин - това е възходящата линия, която чертае съпричастността на Илийца към съдбата на бунтовника. Грижата за него тя възприема като свой естествен човешки и християнски дълг.
ЖАНРЪТ
„Една българка“ е разказ. Произведението притежава най-характерните особености на жанра. То е малко по обем (в сравнение с повестта и с романа). Представя случка от живота на героите, която се развива в кратко време и включва ограничен брой участници. Обичайно за Вазовите разкази е това, че описваното се разгръща в няколко епизода. Често те формално са обособени помежду си, както е в „Една българка“. Отделните части приличат на глави, всяка от които представлява етап от действието със собствена композиция и относителна завършеност. Заедно с това обаче са здраво скрепени с останалите моменти от повествованието. Съвкупността от епизоди изгражда цялото събитие.
Друга жанрова специфика на разказите на писателя е, че в тях изобразеният отрязък от съдбата на героите е съотнесен със значимо явление от епохата. То може да бъде важен исторически момент, актуален социален или политически проблем.
Третият епизод от разказа има ясна структура:
Нощният пейзаж, изобразяващ Черепишкия манастир и клисурата на Искъра, има характер на експозиция. Хлопането по вратата поставя завръзката. Следва развитието на действието, чиято същност е диалогът между Илийца и калугера. Логична кулминация в този епизод е четенето на молитвата над болното дете. Този момент обаче е пренебрегнат. Той е принизен от начина, по който отец Евтимий извършва молитвата. Облеклото му (с расо, но гологлав, обут на босо) и поведението му изразяват безразличие към чуждото страдание. Кулминацията е отместена към един друг по-важен момент - заговарянето на Илийца за бунтовника и гнева на монаха от нейните думи. Върхов момент в епизода е разкриването на огромния по мащабите си страх на отеца. Развръзката настъпва с категоричното решение на селянката да потегли в тъмнината, а ролята на епилог играе последното изречение. Хлопването и заключването на вратата след Илийца затварят случката, припомняйки момента на завръзката.
Чрез въвеждането на образа на отец Евтимий отново зазвучава темата за робския страх, подета още в първата част. Действията на калугера обаче не могат да намерят оправдание, за разлика от поведението на лютибродчанките. Те са жени, стоят на открито, изложени са директно на ударите и жестокостта на поробителите. Монахът е обграден отвсякъде от здравите манастирски стени. Пред него няма реална физическа заплаха. При това е свещеник, забравил своите най-важни задължения - да бъде човек и божи служител.
ТЕМИТЕ
В основата на разказа стоят темите за освободителната борба и силата на българския дух. Особеното е, че те са въведени чрез проследяването на две житейски съдби - на Илийца и на бунтовника.
Присъстват и темите за робското страдание, за страха, унижението и смирението. Те са фонът, върху който се очертава другата важна тема - за противодействието срещу потисниците. Тя се разпада на подтеми. От една страна, е организираното противоборство, революционната борба. Разгромът на Ботевата чета от черкезите, предвождани от Джамбалаза, разбиването на бунтовниците от двете потери - това са важните опорни пунктове в тази тематична линия. От друга страна, сблъсъкът с поробителите е разгледан като акт на индивидуално стълкновение. Илийца не успява да опази четника, но всичките й усилия са насочени към неговото спасяване. Извършеното от нея е равностойно на опълчване срещу поробителите, на нейна лична битка срещу тях. То има измеренията на подвиг.
Темата за нравствения избор се включва на два пъти в произведението - при срещата на Илийца е бунтовника и в диалога между селянката и калугера. Пред баба Илийца дори не стои проблем за разрешаване. Тя помага на четника, водена от чувството си за дълг към ближния. Поведението на монаха пък е подчинено на страха за собствения му живот. Оттук идва и отказът му от единствено правилния нравствен избор - да забрави себе си и да помогне на другите.
Съществено място в разказа има темата за възнаграденото добро. Тя се реализира чрез няколко ключови присъствия. Илийца моли турчина да направи добро и заради собствените си деца (I част). Тя вярва, че спасявайки четника, ще спаси и своето внуче (II част). Последното изречение от разказа затвърждава тази убеденост. Идеята е, че стореното добро винаги се възвръща. Дори когато добрината не постига своя резултат, искреното желание да бъде извършена, също се възнаграждава. Важен момент в разгръщането на тази тема е включването на проблема за безкористността и съпричастието. Надеждата внучето да оцелее, угасва, но героинята не спира да мисли за живота на четника (V част). Тя не очаква отплата за извършеното, а прави това, което нейният висок морал й повелява.
Четвъртата част има функцията на кулминация в произведението. Акцентът пада върху нечовешките усилия на героинята да постигне целта си. В хода на епизода напрежението нараства по възходяща линия. Върхов момент е освобождаването на ладията от притягащата я за брега верига. Изграден е чрез употребата на хипербола - действията на Илийца са значително преувеличени. Уголемени са силата и мощта й, придадени са нечовешки измерения на конфликта, в който влиза.
Значителна е ролята на пейзажа в този епизод. Дрезгавата нощ, студената земя, „планинските самотии“, зловещата река - всички тези елементи на природната картина създават усещането за безнадеждност и обреченост. Оформя се и контраст между заплашителната и отчуждена обстановка и напрегнатото душевно състояние на героинята.
Пространството е описано във вертикална и в хоризонтална проекция. Там, горе, се надвесват намусените чуки и бърда. Долу пък се чува застрашителният шум на бездната. Това е и междинната цел на Илийца - реката, чийто единствен ропот отеква в тишината. Борбата за освобождаването на лодката протича в хоризонталното пространство - на речния бряг. Интересен похват е, че в момента на върховно напрягане липсва описание на обстановката. Цялото внимание е насочено към действията на героинята. Съсредоточено е върху физическите й усилия. Налице е контраст в изображението. След детайлното представяне на пейзажа идва пълното му пренебрегване. (Споменава се само пясъкът. Върху него селянката полага забравеното дете, търси опора, сяда накрая.)
Така в първата част от епизода Илийца е дадена на фона на една обемна, макар и смразяваща природна картина. Създава се впечатлението, че тя е сама сред цялата природа. Втората част - борбата за изтръгването на придържащия ладията кол - налага усещането за единичност и изолация. Околният свят като че ли спира да съществува, а времето се движи само за да напомни безпощадно, че изтича. Водещото внушение е, че героинята е сама сред цялата вселена, чието спасяване зависи само и единствено от действията й. Конфликтът придобива митически измерения, а мястото на разиграването му се превръща в център на света. Баба Илийца е победителят в тази битка на живот и смърт, но цената за това надмощие е много висока. Важна роля за поддържането на напрежението в този епизод има засилената употреба на глаголи.
ЛИТЕРАТУРА И ГЕОГРАФИЯ
В „Една българка“ реката има значимо „участие“ в повествованието. Тя е географски определена. Това е река Искър, чието дефиле е познато на Иван Вазов от пътуването му до Черепишкия манастир и от посещението на лобното място на Христо Ботев. Посочено е и конкретното пространство, където Илийца пресича реката първия път - „левия бряг на Искъра, срещу Лютиброд“ (I част). В четвърти епизод географската конкретизация се изчерпва с уточнението, че Илийца стига „долу при самия Искър“, където е и ладията. А пропяването на петлите на Лютиброд указва близостта на селото. В реалното географско пространство местността е позната под името Ритлите. Известна е с отвесните си скали, чиито зъбери се издигат високо над река Искър и създават страховито усещане.
Освен обаче като фон и място на действието реката присъства и в качеството си на изпитание. Тя е непреодолима преграда пред героинята. Двете преминавания - следобед в ладията заедно с турците и през нощта сама, изискват върховна мобилизация на Илийца. Първия път тя успява чрез силата на словото, а втория - благодарение на неимоверната си духовна мощ, която й придава нечовешки физически сили.
Древните вярвали, че плаването по вода крие опасности, защото моретата и реките са обитавани от страшни вредоносни чудовища. За митологичния и за приказния герой пресичането през река било равнозначно на подвиг. Така и трудният път на баба Илийца през река Искър е съизмерим с подвига на митологичния герой.
ГЕРОИТЕ
Главен герой в разказа е баба Илийца. В литературата ни тя е един от най-впечатляващите женски образи. В него се събира най-доброто от чертите на българина, изявено във върхов, кризисен момент. Проявите й на нечовешка решителност са основен двигател за сюжета на произведението. Още в първия епизод тя е въведена със своята портретна характеристика. Много по-важни обаче за възприемането й са речевата й характеристика и нейните постъпки.
В хода на разказа характерът на героинята не претърпява промени, но отделните епизоди разкриват богатството му от положителни качества:
I част - смелост, решителност, способност да убеждава в името на справедлива кауза;
II част - отзивчивост, състрадание, майчинска грижовност, висока нравственост, чувство за дълг, християнско милосърдие;
III част - неотстъпчивост при преследване на целта, присъствие на духа;
IV част - силна воля, упорство, непоколебимост пред изпитанията;
V част - съпричастие, родолюбие, готовност за саможертва, духовна мощ;
VI част - вяра в силата на доброто.
Повтарящ се мотив при обрисуването на баба Илийца е този за нейната сила. Още портретното описание я определя като „мъжка на вид“, което подсказва за здравина и издръжливост. Подчертава се утроената й сила след срещата е бунтовника, утрояването на усилията при изтръгването на кола. Троичността на действията й придава нечовешка, извънмерна енергия. Тя я издига до героите от приказния и песенния фолклор. Хипербо- лизира се мащабът на извършваното от нея, като се извисява до юнашко стълкновение. От обикновена българска жена тя се превръща в героиня.
Бунтовникът се представя предимно през погледа на Илийца. Описан е като клетник и мъченик в името на вярата и народността. Той буди състрадание, но и възхищение. Повествователят старателно следи неговата бледност, измъчен вид, отпадналост, трудно ходене. На фона на тежкото му физическо състояние с особена сила се откроява неговата храброст (VI част). Убийството на Джамбалаза демонстрира високия дух на четника и отдадеността му на националната идея. Изречените от Илийца думи за клетника: „тръгнало е за християнска вяра курбан да става“, намират своето трагично осъществяване в самоубийството на героя. Това е саможертвен акт в името на свободата.
Отец Евтимий е въплъщение на калугерското лицемерие и на егоизма. Той е изграден в контраст с образа на Илийца. Поведението му е в разрез с християнските канони. Той ругае, вика, пропъжда. Нарушава молебния ритуал. Вазов допуска възможността това държане да не е типично за българското монашество. Забележката, че дядо игумен - „старец милостив и добър българин“ - отсъства от манастира, е доказателство за това. Надеждата е, че отец Евтимий е по-скоро изключение. Неговият страх, себичност и пасивност са противопоставени на целеустремеността и себеотдадеността на героинята.
Потисниците са откроени чрез негативни оценки. Те са зли, кръвожадни, люти, свирепи. Определянето им като „тълпа“, „шумна сган“, „тайфа“ ги поставя на равнището на нецивилизоваността. Господарското им високомерие, безсмислената жестокост, стихийността на постъпките - всичко това са важни елементи от характеристиката им.
Специфичен похват е анонимността на героите. Дори когато те са назовани в разказа, действителните им имена остават скрити. Илийца не е собствено име. Отец Евтимий се явява с монашеското си име. Оцелелият внук е представен с инициали - „майор П“. Името на ранения четник остава неизвестно, познат е само като „момък“, „момче“. Ладиарят и лютибродчанките пък изобщо не са наименувани. Единствено историческите фигури присъстват с имената си - Ботев, Перо, Джамбалазът. Ефектът от това премълчаване постига обобщеност на образите. Те са едни от многото.
Съдържанието на пета част стъпва основно върху разговора между Илийца и бунтовника. Върхов момент е сцената с мнимата смърт на детето. В композицията на разказа тя има характер на втора кулминация. На предна позиция излиза духовната извисеност на героинята. Въпреки голямото лично нещастие тя не спира да мисли за спасяването на четника. Страданието е потиснато в името на дълга й към ближния.
Прозвучава и темата за християнските добродетели. В очите на Илийца стореното от нея е грях. Пристъпила е една от десетте Божи заповеди: „Не кради!“, като е взела скришом дреха от манастира. Открадването на расото е предадено отново чрез връщане към минал момент от действието.
В V епизод се включва и пространството на дома. То не присъства физически, а е въведено чрез думите на Илийца. Явява се като противоположност на заключения и подобен на пустиня манастир. За човека от предосвобожденските времена домът е най-ценното и святото нещо. Това е единственото защитено място от набезите на потисниците. Готовността на селянката да приюти беглеца именно в собствената си къща говори за нейната жертвоготовност.
КОМПОЗИЦИЯТА
Като всяко едно литературно произведение и разказът „Една българка“ има определена постройка, чрез която се организират отделните повествователни моменти. Дотук разгледахме отделни аспекти от композицията на произведението. Нека сега да ги видим и в техния обобщен вид.
Композицията на творбата е подчинена на творческия замисъл на автора - да представи един „епизод“ от национално освободителните ни борби. Първата част има характер на експозиция, а последната - на развръзка и епилог. Завръзката се оформя във втория епизод, при срещата на Илийца с бунтовника. Развитието на действието се придвижва напред чрез градацията и контраста. Всеки от отделните епизоди има свой вътрешен връх на напрежение. В I част това е молбата на Илийца, във II - решението на героинята да помогне на четника и т.н. В рамките на цялото произведение обаче се очертават два основни върхови момента - физическото надделяване в IV част и духовната кулминация - в V част. В единия случай се набляга върху надмощието на героинята във физическата й битка, а в другия - върху духовната и моралната й извисеност.
Всеки един от отделните епизоди също има ясна постройка, която включва основните композиционни елементи - експозиция (въведение), завръзка, развитие на действието, кулминация, развръзка и своеобразен епилог (заключение).
В VI епизод планът на историята и планът на индивидуалното се сливат. Въведената в началото историческа рамка се затваря. Извършеното от Илийца е вписано в хрониката на българското освободително движение. То е представено като част от националната съдба и е извисено до пример за подражание. Повтаря се още веднъж основният конфликт на разказа - между потисници и онеправдани. Този път обаче участниците са други. Това са турските потери и малкото оцелели от Ботевата дружина. В плана на историята този сблъсък завършва трагично. С документална точност се описва прострелването на Перо, избиването на тринадесетте бунтовници. Така творбата се обрамчва от две реални събития - разгромът на Ботевата чета и ликвидирането на последните й останки, убийството на войводата и на черкезкия предводител. Едната смърт, на Ботев, е извисена и героична. Тя е там горе, на връх Вола - един от символите на българското пространство. Другата - на Джамбалаза - е грозна и отблъскваща. Тялото му се валя долу, на земята. Нанесените поражения от куршума са зловещи, но имат характер на заслужено наказание за извършените жестокости.
Както смъртта на Ботев, така и убийството на черкезина е действителен факт. То обаче е пренесено в измислената история на разказа. Превърнато е във финален акорд от личната драма на ранения четник. Другата лична история - на Илийца и болното внуче - приключва с успешен край. Героинята отдавна вече не е между живите, но детето е оцеляло и станало „левент“. Премълчано е името му (означено е само с инициала „П“), но не и званието му - майор. Това е подсказване от страна на автора, че времената са други - имаме собствена войска и собствено бъдеще в лицето на младостта. Независимостта е отвоювана.
Епилогът (послесловът) задава посоката: сега - тогава, настояще-минало. Той припомня един характерен завършек за Вазовите произведения. За разлика обаче от финала на „Немили-недраги“, където двете времена са поставени в опозицията слава, героизъм - безславност, нищета, краят на „Една българка“ е различен. Той се явява като още едно потвърждение, че усилията на отдалите живота си в битката за свобода не са били напразни.
@bgmateriali.com
