ИВАН ВАЗОВ – „ЕДНА БЪЛГАРКА“
„БАБО, БЛАГОДАРЯ ТИ, ТИ СИ ДОБРА ЖЕНА“
Възпоминанието за великото и героичното е водещо начало в много от Вазовите творби. След като се е посветил изцяло на България, на нейния народ и съдба, писателят родолюбец търси ярки и вълнуващи моменти, които да завладеят ума и сърцето на читателя, като създадат у него светлия образ на родното, на българското.
Вдъхновен от силни патриотични чувства, Иван Вазов пресъздава в своя разказ „Една българка“ образа на една обикновена жена от българския народ. Баба Илийца проявява истински героизъм и затрогваща човещина в смутното и тревожно време, когато Ботевата чета е разбита и преследвана от потери. Героинята на разказа се оказва с изключителна душевна сила във време на робски страх, на погром и изпитания за човешката същност. Челопеченката извършва един мълчалив, но достоен за подражание хуманен подвиг, ръководена от стремежа си да спаси един човешки живот, независимо от всички изпитания и препятствия по своя път. Чувството й за човешки дълг и християнското й милосърдие я подтикват да мобилизира всичките си физически и морални сили и да направи дори и невъзможното в името на една изключително хуманна цел. Преследваният и изтощен от умора Ботев четник оценява възвишения жест на старата жена и с признателност целува напуканата й ръка, като изрича с вълнение: „Бабо, благодаря ти, ти си добра жена!“
Баба Илийца обещава хляб и помощ на бунтовника, когото среща по пътя си през церовата гора към манастира. Когато забелязва, че е изнемощял и с наранени крака, че лицето му е бледно и измъчено, сърцето й се изпълва със състрадание и милост. По чудатите му опнати дрехи, с ширити по гърдите, както и по пушката, която момчето носи, тя веднага се досеща, че това е един от преследваните Ботеви четници. Макар и донякъде уплашена, старата жена нито за миг не се поколебава да му помогне. Илийца казва на момъка да се скрие в гората, за да не го открият или предадат на потерите, и обещава да му занесе хляб и топла дреха, защото „с тия не бива“. В думите й се усеща майчинска обич и загриженост, въпреки че четникът е само един непознат, който пресича пътя й в особено напрегнат за нея момент – внучето на старата жена е тежкоболно и тя бърза да го отнесе в манастира, за да му прочетат молитва за здраве, вярвайки, че това ще го спаси. Младостта на бунтовника, а и страданието му я подтикват да прояви загриженост и към чуждия човек и да му помогне. Челопеченката заявява пред момъка: „Ние сме христиени.“ За нея този аргумент е особено важен – именно вярата й я задължава да се погрижи за човека, който се нуждае от помощ. Освен това тя разбира, че бунтовникът се е обрекъл да се бори за доброто на всички българи и е готов на саможертва. Затова отправя молитва за неговото спасение: „...Божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става.“ Старата жена призовава Света Богородица да й помогне в благородното дело. Да направи това добро на клетника за нея, като искрено вярваща християнка, е съвсем естествено, защото знае, че само ако направиш добро, можеш да очакваш добро, можеш да очакваш помощ от Бога. За Илийца животът на непознатия момък става толкова важен, колкото е и този на внучето й, макар то да й е останало единствено. Сърцето й се изпълва със съчувствие, когато вижда как изпадналият в беда четник се изгубва в гората, куцайки. Очите й се наливат със сълзи. Тя забързва с утроена сила към манастира, където очаква да намери подкрепа и разбиране от игумена, „старец милостив и добър българин“. Вместо него обаче там я посреща един равнодушен към чуждата болка калугер, който егоистично мисли само за себе си. Този човек, който се е посветил да служи на Бога, е неспособен да помогне на ближния си, въпреки че има възможност да скрие преследвания от потерите четник зад стените на манастира. Заради смутното време обаче отец Евтимий е обхванат от страх и дори не иска да чуе какво се опитва да му довери челопеченката. Всъщност той не отдава голямо значение и на молитвата за здраве. Старата жена сякаш повече вярва в силата на Бога: „Ти няма нищо да направиш, но Господ може всичко.“ Нейната представа за християните е, че те трябва да си помагат, че любовта към ближния е тяхно изконно задължение, затова се ръководи от нея и прави всичко възможно, за да спаси живота на един преследван от черкезите български бунтовник.
В съпоставка със сприхавия и егоистичен монах баба Илийца впечатлява с изключителното си милосърдие и жертвоготовност. Нейната доброта и силата на характера й проличават ясно и чрез решителността й да напусне манастира посред нощ, защото е обещала на бунтовника хляб и топла дреха, за да му помогне да се спаси. Смелата българка не престава да се безпокои, както за живота на внучето си, така и за живота и сигурността на чуждия човек, когото вече е приела наравно с най-близкото й същество като свой роден син. Страхливият и загрижен единствено за себе си калугер смята, че жена като Илийца трябва да е луда, за да тръгне през нощта в размирното време. Божият служител, за съжаление, се оказва неспособен да разбере възвишения хуманен порив в душата на обикновената селска жена. Нищо не може да спре смелата челопеченка да спаси един човешки живот. Тя се ръководи от искрено родолюбие и хуманност. Като истинска българка, баба Илийца е способна на майчинска всеотдайност, отзивчивост и състрадание към човешката болка. Водена от християнското си милосърдие, героинята осъзнава, че четникът се надява само на нейната помощ. Разбира ясно, че трябва да разчита само на себе си, на собствените си сили. Уповава се на Божията помощ и вярва, че Господ ще прости греха й да вземе манастирска дреха, защото се стреми да направи добро на страдащия и безпомощен в този момент Ботев четник.
По обратния път от манастира душата на Вазовата героиня е изпълнена със смут и безпокойство. Въпреки това тя не се разколебава да направи и невъзможното, за да спаси момъка от онези, които преследват всеки противник на робското примирение. Илийца знае, че бунтовникът е тръгнал „за християнска вяра курбан да става“, което означава, че защитава всичко българско. Старата жена трябва да премине през придошлия Искър салда, без да може да разчита на ладияря, който се е побоял да остане в колибата си през нощта. Този факт красноречиво показва в какво страшно време се развива действието в разказа. Изпитанието, пред което е изправена героинята, не сломява духа й. Тя ясно разбира, че няма друг изход, освен да измъкне забития дълбоко и сякаш сраснал със земята кол, за който е завързана ладията. За тази цел са й нужни неимоверни усилия и върховно напрежение на волята. Мисълта за наранения и примрял от глад четник не й дава спокойствие и не й оставя друг избор. Според Вазовата героиня, да направи добро на онзи, който е в беда, е неин човешки дълг, затова тя не се спира пред трудностите и опасностите, за да спаси четника и да му даде закрила! Рискът да управлява сама ладията през мътните води на придошлия Искър е голям, но над него стои грижата и тревогата за съдбата на един преследван от поробителите човек. За челопеченката човешкият дълг е най-важен и затова тя пренебрегва опасността както за себе си, така и за живота на внучето си. Сила и кураж й дава нейният непреодолим стремеж да помогне на един бунтовник в критичен момент. Тя знае, че нейното забавяне може да направи невъзможно спасяването му.
При повторната си среща с Ботевия четник, героинята научава за страшната му съдба: „Изгубил четата оная нощ в лозята на Веслец и оттам дотука е дошъл с големи страхове и премеждия, не ял два дена и две нощи, съсипан от ход, с убити крака, трескав и сега бяга в Балкана да намери другарите си или да се потули.“ В сърцето на баба Илийца се заражда отново майчинска загриженост и съчувствие. Тя осъзнава потребността да поеме страшния риск – да приюти преследвания четник в своя дом, докато раните по краката му заздравеят и опасността от потерите отмине. Затова на въпроса на момъка къде може да се скрие, тя отвръща естествено: „Как къде? Ами у дома!“ В този напрегнат драматичен момент Илийца разбира, че няма друг начин да спаси живота на ранения бунтовник и че не може да го остави без подкрепа. Челопеченката приема Ботевия четник като собствен син и се грижи за него така, както за живота на собственото си внуче. Това затрогва силно сърцето на младия момък и затова, дълбоко развълнуван от отзивчивостта и милосърдието й, той целува ръката на своята спасителка, като изрича със сълзи на очи: „Бабо, благодаря ти, ти си добра жена!“.
Дори когато старата жена мисли, че внучето й е умряло и сърцето й се изпълва със скръб, тя не изоставя бунтовника. Героинята надмогва личното нещастие, като не забравя, че е дала дума да спаси момъка. Именно в този момент се проявява силата на характера на тази изключителна българка. Тя е готова да рискува всичко най-ценно – живота и дома си, за да спаси един непознат, при това бунтовник, защото разбира, че той е един от онези смели български синове, които с готовност са тръгнали да се сражават в защита на поробените българи. Нейната жертвоготовност е равностойна на техния подвиг.
Макар че не успява да спаси живота на бунтовника, баба Илийца извършва всичко, което е по силите й, дори и невъзможното, за да му помогне. Усилията й са насочвани от нейната искрена вяра, че да направиш добро е естествен човешки и християнски дълг. Затова тя е убедена, че оздравяването на нейното болно внуче като по чудо, се дължи именно на добрината, която не е могла, но от сърце е искала да направи.
Разказът „Една българка“ ни връща към отминали времена, които са изпълнени с много драматични събития и с героизъм като този на баба Илийца. Нейното поведение е истински пример за милосърдие и отзивчивост към съдбата на човека, изпаднал в беда. Християнските ценности за нея стоят по-високо от всичко друго и й помагат да преодолее страха и препятствията по пътя, за да намери начин да спаси един човешки живот. Именно с това се запомня нейният образ на родолюбива и безстрашна българка.
Лидия БОЙКОВА
@bgmateriali.com
