ИВАН ВАЗОВ – „ЕДНА БЪЛГАРКА“
ДОБРОДЕТЕЛИТЕ НА БЪЛГАРКАТА
В българската литература има имена, които могат да намерят достойно място сред творците от западноевропейската и световната литература. Но за нас – българите, Иван Вазов ще си остане „патриархът“, родоначалникът, който полага основите на следосвобожденската ни литература. Основи, които, от една страна, продължават и доразвиват традициите на предшествениците, а от друга – приобщават българската художествена литература към общоевропейския художествен свят. Израсъл в едно време, когато националният патос пронизва всички сфери на българския живот, Вазов се оформя като творец, органично свързан с проблемите на националното историческо битие.
Прониквайки като художник в индивидуалния живот на човека, Вазов търси неговото съотношение с националната съдба. Характерният му епичен размах се определя от широтата, с която са обхванати обликът и развитието на българското общество в неговото социално-битово всекидневие и в съдбоносните мигове на неговия исторически живот на прага на две епохи.
Именно на прелома на двата века (XIX и XX) Вазов създава своя разказ-шедьовър „Една българка“ (1899 г.). В него писателят възкресява отново героично-трагичната 1876 г., за да потърси и в нея мястото на обикновения герой от народа. И този факт обогатява в един нов аспект изглеждащата вече изчерпана тема за национално-освободителните борби в творчеството му. От една научена на път за лобното място на Ботев действителна случка въображението на художника оформя драматично раздвижен сюжет, в който центърът на тежестта подчертано се пренася от Ботевия четник към обикновената жена от село – баба Илийца, тоест от активните носители на историческите идеали на епохата към ония тъмни глъбини на народната маса, където достига само далечното ехо от подвига на априлци и Ботевата чета. Защото именно в такива съдбовни за един народ трагични периоди добива особен смисъл и значение образът на ония обикновени хора от народа, които съхраняват през всички превратности на историята човешките и националните добродетели.
Първоначално разказът е бил със заглавие „Челопешката гора“, но още при включването му в сборника „Пъстър свят“, с присъщия си усет за ефектно и изразително заглавие, Вазов го сменя на „Една българка“, т. е. една от многото, една от тези, които носят характерните черти на българската жена. Ето, такива са българските жени от народа - ни внушава цялото повествование – едри и кокалести, измъчени от труд и немотия, но запазили цялата отзивчива нежност, на която е способно само женското сърце. Майката, християнката и българката у баба Илийца органично се сливат в един цялостен и убедителен образ. Чрез своята героиня Иван Вазов разкрива чистия образ на българката, опазила нравствените си добродетели, чиято единствена цел е да направи добро.
При първата среща на бедната челопеченка с бунтовника (завръзката на Вазовия разказ) читателят се убеждава в състраданието и загрижеността на старата жена – достойни човешки добродетели. Баба Илийца не остава равнодушна при вида на измъчения, изгладнял четник. Тя ясно съзнава, че той е тръгнал да се бие с поробителя в името на живота и свободата на народа, подтикнат от християнската си вяра и патриотизма: „От ония е, дето ги гонят сега!“ Българката с готовност дава на Ботевия четник и малкото сухи корички хляб, които са й останали в торбата. В поглед а й: „...гледайки милостиво измъченото му лице“, бунтовникът съзира добрата и чистосърдечност, които му помагат без страх да я попита дали може да се скрие в селото. Благородната челопеченка е искрена и не скрива от момъка опасностите, които го дебнат в Челопек, защото там е „огън сега“. Но старта жена, приела вече грижите за четника като за свой син, търси изход от ситуацията и по майчински загрижено го наставлява: „Скрий се, синко, сега в гората, може да те види някой. Тая нощ чакай ме, навъртай се, тука пак да те намеря. И хляб ще ти донеса, и някоя друга дреха…“ Четникът с благодарност приема думите на състрадателната жена, проявила искрено и чистосърдечно разбиране към него. Срещнал доброта и съчувствие, надеждата у него се възвръща: „Ще те чакам, бабо; върви, бабо, благодаря!...“ Очите на баба Илийца се наливат със сълзи при мисълта за обречената съдба на четника и тя бърза да потърси Божията закрита. За нея човешкото милосърдие е християнска добродетел, но и българско родово чувство. Убедена е, че трябва да помогне, защото: „Ние сме хрстиени.“ Тя вече твърдо е решила в себе си да направи всичко възможно, за да го спаси, защото той е тръгнал „за християнска вяра курбан да става“. Нейната единствена надежда е Господ: „... божичко, закрили го…“ И тя бърза с утроена сила по пътя за Божия храм, където вярва, че ще намери надежда и помощ – хляб и дрехи за бунтовника, за да се спаси от преследващите го потери, и молитва, за да оздравее болното й внуче.
Поведението на баба Илийца, съпоставено с това на сприхавия и сърдит калугер, е коренно различно. Тя вярва в доброто, убедена е в нравствената необходимост от християнско милосърдие. Именно християнският дух е съхранил българското самосъзнание през вековете. Затова яркият образ на челопеченката се откроява в контраст със страхливия калугер Евтимий, напразно обрекъл душата си на Бога. Зад монашеското расо се крие недостоен човек. За разлика от него, баба Илийца е преодоляла страха от ятагана, съхранявайки свободолюбивия и непреклонен дух на българина.
Разбрала, че не може да намери очакваната помощ в храма, баба Илийца бърза да се върне още същата нощ при бунтовника, вярна на обещанието, което му е дала. Душата й е смутена от думите и поведението на страхливия калугер и тя върви „из нощта за към Искъра, зад който я чакаше сега бунтовникът“. Природната картина, така майсторски пресъздадена от автора, е в унисон с Илийчината душа: „Планинските самотии спяха, дива тишина царуваше в природата; само реката все си шумеше долу нейде в бездната, дето се гушеха под карпи манастирските кубета и чардаци, без ни една светлинка. Отдясно стигаха кучешки лаеве из Лютиброд.“
И отново пред нея се изправя поредното изпитание. Ладиярът го няма: „види се, ладиярът го е било страх да нощува тук“ Старата жена за миг е смутена: „Що да чини?“, но решителността и смелостта й бързо надделяват: „Освен сама да се опита да мине отвъд; тя беше видяла как гребат...“ Лодката обаче е завързана за синджир, заключен с катанец за здраво забит от години в земята кол. Всеки друг би се предал пред това непреодолимо препятствие, но баба Илийца „напрегна всичките си сили да скъса синджира или да счупи катанеца“. Тя е решена твърдо да устои на дадената дума, защото без нейната помощ бунтовникът е обречен на сигурна гибел. И старата жена хваща „кола с двете си ръце, като че има намерение да го извади“. Като чели авторът за миг се съмнява в нейната решителност да успее! Но челопеченката удвоява, утроява силите си, „кокалите й изпращяха от напрягане и горещ пот рукна от лицето й“. Нищо не е в състояние да спре тази жена, която е майчински загрижена за живота на едно момче, приела го като свой собствен син. И като че ли само Бог може да възнагради с победа „страховитата половинчасова борба“ на баба Илийца с кола, който тя накрая успешно изтръгва от земята. Това е кулминационният момент в художественото действие. Духовно силната българка проявява волята си да преодолее всички трудности, но да помогне. Изтръгвайки срасналия се със земята кол, баба Илийца сякаш освобождава всички свои страхове и притеснения. Усеща се свободна. Това е нейната лична, човешка победа над робството, условно изразена със свръхусилието на волята й да направи и невъзможното, но да помогне. Тя побеждава с изключителната сила на волята си, с което показва, че недостижими неща за човека, решен да извърши добро, няма: „Илийца изпъшка тоя път победоносно и се тръшна на пясъка, премаляла.“
При втората среща с Ботевия четник баба Илийца отново проявява своята топлата и майчина загриженост. Тя е готова да заведе момъка в дома си, да го приюти, но за съжаление, „както вървеше момъкът, нямаше да достигнат.“ Окахърена, селянката би искала да има крила, за „да го вземе и да хвръкне с него“. Но нейната съобразителност й подсказва, че е по-добре той отново да се скрие в гората до вечерта, когато тя ще дойде да го вземе. „И момъкът намери, че това беше най-умното.“ В този момент старата жена изплаква, мислейки, че внучето й е умряло: „- О мамке! Та то е умряло, ръчиците му лед!“ Това стъписва бунтовника, който решава, че няма „право да очаква по-нататъшна помощ от великодушната жена“. Момъкът вече добре е опознал баба Илийца, има й пълно доверие и е сигурен, че тя няма да го предаде. Въпреки собственото си нещастие, тя обаче преглъща мъката си и сякаш доброто в нея изрича: „Момче, крий се хубаво днес. Довечера – пак тука, та да те намеря.“
Епилогът на разказа внушава, че добрината, състраданието и отзивчивостта на челопеченката се увенчават с успех. Като разкрива чистата душа на баба Илийца, Вазов доказва, че на доброто се отвръща с добро, на благородството и жертвоготовността – с щастие, и че най-висшите морални ценности на човека са добрината, състраданието и съчувствието. За Вазов тя е една от многото българки, съхранила нравствените си добродетели и опазила доброто в себе си с нежността на майчината обич към страдащия. Баба Илийца е вярваща християнка и достойна българка. Героинята остава в съзнанието на читателя с победата над страха и „робството“ в душата си, водена от доброта и човешко милосърдие.
Илия ВЛАДИМИРОВ,
Олимпиада по БЕЛ
@bgmateriali.com
