ИВАН ВАЗОВ – „ЕДНА БЪЛГАРКА“
ЕДНО ОТВОРЕНО ЗА ЧОВЕШКАТА БОЛКА СЪРЦЕ
Разказът „Една българка“ от Иван Вазов представя преживяванията на една жена от народа, готова да жертва себе си в името на своя свещен идеал – спасяването на човешки живот. Баба Илийца съхранява в душата си християнските добродетели: вяра, надежда и любов, човеколюбие и милосърдие. Тя не може да остане безучастна към съдбата на нуждаещия се от помощ бунтовник. Майчиното сърце и съчувствието помагат на българката да преодолее страха си, дават й сили да спаси живота на болното си внуче и на непознатия четник. Пътят на баба Илийца се превръща в метафора на пътя към доброто.
Чрез самото заглавие разказвачът насочва вниманието на читателя към образа на главната героиня. Той я представя като „една българка“, която е част от всички български жени. От друга страна обаче, чрез качествата, които притежава челопеченката, авторът я откроява. Тя е „една българка“, която е преодоляла робския страх, готова е на огромна саможертва в името на другите. Тези нейни черти я различават от околните. За да доизгради представата за нея, Вазов поставя героинята в ситуация, в която трябва да застане лице в лице с опасността. Създавайки историческа достоверност на разказа, като отбелязва датата 20 май 1876 г., авторът показва времето на разгрома на Ботевата чета. Поведението на баба Илийца в този страшен момент ярко контрастира на поведението на другите хора: „повечето слабо знаеха какво става сега, някои и нехаеха“, „мъжете не смееха да излязат“. Преодоляла страха си, българката бърза да стигне до светата обител, защото се надява там да помогнат на болното й внуче. Действията на старата жена показват силната й любов и привързаност към „унучето“.
При срещата си с поробителите челопеченката проявява качества, за които другите не биха и помислили. Тя се моли на турците, но го прави с достойнство. Споменавайки пред Хасан ага за семейството му, българката се стреми да събуди човешките и бащините чувства у господаря. Тя преглъща обидите от страна на поробителя, който я нарича „гявурка“, а внучето й – „червей“. С много настояване и молене баба Илийца успява да склони турците да я пуснат да премине с ладията.
За всеотдайното майчино сърце говори вторият епизод от разказа, въведен чрез ретроспекция. На пътя й към доброто се появява ново изпитание: „когато минуваше из церовата гора..., из нея излезе някакъв момък в чудати опнати дрехи с ширити по гърдите и с пушка; лицето му беше измахнато и бледо.“ Видът на това момче кара Илийца уплашено да си помисли: „От ония е дето ги гонят сега!“ Първоначално изпитала страх, скоро селянката проявява майчинска загриженост и нарича непознатия бунтовник с топлото обръщение „синко“. Майчиното й сърце е готово да му помогне и тя дава последните си корички хляб на гладния. На тревожния въпрос: „В това село може ли да се скрия?“, старицата мислено преценява опасността: „Как ще се скрие в Челопек? Там е огън сега...“ след което отговаря: „Не може, синко, не може!“ Чрез метафората: „Там е огън сега“, е загатната опасността, която дебне бунтовника. Въпреки личните си тревоги и грижи, старата жена решава да помогне на четника. Тя му заръчва да я чака в гората и обещава, че ще дойде да му помогне. „Лицето на момъка светна“ – светлинката е символ на надеждата, която ярко контрастира на мрака и безпокойствието. И в този опасен момент баба Илийца се стреми да осъществи идеала си: „Да направя това добро... клетнику!“ Постъпката си челопеченката обяснява просто: „Ние сме христиени.“ Вярващата жена моли Богородица и Господ за помощ в този труден момент: „...божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става.“
Сега към факторите, възпрепятстващи селянката да стигне по-бързо до манастира, се прибавя още един враг – времето. Но нейната вяра в Бог и неговата помощ, надеждата, че в манастира ще намери лек за болното си „унуче“ и съвет как да помогне на бунтовника крепят Илийца в трудните моменти по пътя към светата обител в името на благородна кауза: „И тя бързаше сега с утроена сила, за да спаси, ако даде бог, два живота!“ Метафората: „черното си було“, подсказва за напрежението и опасностите на нощта, които я дебнат. Манастирът, който трябва да бъде светло място, в което всеки нуждаещ се християнин трябва да намери убежище, „спеше, глух и пустинен“. Едва след като страхливият калугер сам се уверява, че навън е сама жена, незастрашаваща с нищо живота му, я пуска. Вместо с благословия, той приема гостенката си с проклятие: „Да те вземат рогатите!“ На безразличието на отеца Илийца противопоставя вярата си: „Ти няма нищо да направиш, но Господ може всичко.“ По-голямо препятствие за жената е срещата й с монаха, отколкото с турците. На егоистичния калугер бедната старица трябва да плати, за да прочете молитва за здраве. Майчината й всеотдайност и любов попът определя като лудост.
Когато старицата иска да сподели за бунтовника, калугерът се разсърдва. Това е израз на неговата грубост и страх. Обръщението „някои“, с което той назовава бунтовниците, съдържа чувство на гняв и презрение. Разбрала, че не може да получи помощ от егоистичния и страхлив калугер, забравил не само своята роля на свят човек, но и факта, че е българин, жената решава да си тръгне. Така манастирът не се оказва Божия обител, а крепост на себичността, страха и безверието.
Ненамерила убежище в храма, Илийца тръгва сама през нощта. Тя отново преодолява страха си. Готова е на всичко, за да може да спаси живота на внучето и на бунтовника. Стигайки до реката, пред нея се появява ново препятствие – ладията е завързана и тя не може да се качи на нея, за да премине на другия бряг на реката. Двукратно повтореният въпрос: „Що да чини?“, показва нейното двоумение. Тя решава да се опита да премине сама. Половинчасовата борба с кола разкрива нейната силна воля. С много мъки баба Илийца успява да изтръгне здраво забития в земята кол и преминава Искъра.
Стигнала до другия бряг, старицата се среща с бунтовника, на когото дава дрехата, взета скришом от манастира. От благодарност, почит и възхищение бунтовникът „се наклони, па й целуна напуканата ръка, която стискаше детето“. Своята благодарност той изразява с думите: „Бабо, ти си добра жена!“ Това определение ярко контрастира на определението на отец Евтимий: „Ти си луда!“, което показва, че двамата оценяват различно нещата и качествата на хората. Мнението на бунтовника се потвърждава и от епиграфа в началото на разказа: „Аферим, бабо, машаллах!“ Този откъс от народна песен показва възхищението на турците пред качествата на добрата жена, разкрити в разказа с различни художествени и композиционни похвати. Съхранила докрай човещината, милосърдието, вярата, надеждата и любовта към ближния, героинята е достойна за уважение. Въпреки трудностите и мъките, тя спазва дадения обет пред Бога и обещанието си пред бунтовника. Избрала пътя на себеотрицанието и саможертвата в името на светия идеал – спасението на човешки живот, баба Илийца буди възхищение дори у поробителите.
Станислава МИЛКОВА,
Олимпиада по БЕЛ
@bgmateriali.com
