През 1886 г. Вазов пише разказа „Стоянчо из Ветрен”. Няколко години по-късно, през 1891 г. творбата е редактирана и излиза в сборника „Повести и разкази” с новото си заглавие „Иде ли?”. Писателят е намерил най-точния израз на страданието, което носи войната и нейната безсмислена жестокост.
Основното действие се развива в село Ветрен. Не бойните действия, а майчините тревоги, страхове и надежди са в основата на сюжета. Преживяванията на баба Цена разкриват болката на обикновения човек. Мъката и страданието са водещи емоционални настроения, отразени в разказа като конфликт между дълга и любовта. Повествователят въвежда читателя в атмосферата на творбата чрез описание на природната картина, която е мрачна и подтискаща. Именно тя подсказва нещо страшно, което предстои да се случи. Всичко е потънало в гъста есенна мъгла: „Влажно, мокро; ситен дъжд пръска, небето се е разтопило на студена пара и примазало ниските къщици на селото." Неусетното натрупване и повторение на съгласната „с" навежда на мисълта за страх, съмнение, сълзи, смут. Тревожно е предчувствието, внушено от тази природна картина. Българките войници заминават за фронта, за да се бият за родината. Избухнала е Сръбско-българката война. И те бързат, загрижени за съдбата на България: „едниоблечени в солдатски шинели, други- в кожуси с кожи, обърнати отвън, повечето наметнати с дрипави черги, преправени на ямурлуци, с подгизнали цървули, препасани с редове патрони, с пушки на рамо..., а те пеят ли, пеят..." Измъчени, зле облечени, войниците вървят, водени от своя дълг и любовта си към родината. Синовна обич към погазената родна земя изпълва сърцата им. Противоречието между началната картина на изпращането и вътрешния свят на българските войници разкрива двете лица на войната. Те изразяват дълга и болката, патриотичния устрем и страданието.
Защитниците на родната земя не са безименни. Това са Гергевият син - Цвятко, Неделкиният Иван, Рангел Стойнов, Петър, Донкиният син, Стаматовите братя, вуйчов Димитър... Зад всеки от тях стоят сълзите и надеждите на една майка, тревогите на едно семейство. Родовата връзка е подчертано силна, защото е показана в момент, когато войната може да я прекъсне завинаги. Ето защо повествователят извежда на преден план само баба Цена, която ще загуби чедото си. Стоян - нейният син - е откроен от войнишката маса. Той е „черноок, напет, здрав юнак". Прощаването с близките му е кратко и трогателно: „целуна на майка си ръката, сестричето и братчето по челото, забоде една китка на гърди, друга - на лявото ухо, които му подаде една там мома, - рипна тичешката да стигне войската и песента." Остава писъкът на майката и вече нищо невиждащият й поглед. Неслучайно точно след раздялата авторът отбелязва точната дата - 4 ноември 1885 г. (само два дни преди това е избухнала Сръбско-българката война). Тревогата и вълненията на героите са с историческа достоверност. Справедлива, отбранителна е тази война за българите, но в същото време е братоубийствена - бият се два съседни славянски народа. Затова и страданията, които ще донесе, са още по-страшни и мъчителни. Самата баба Цена ще си пришушне след няколко дни: „Боже мили, та тия ли са сърбите? Та те добри хора... Клетите им майки…дали ги знаят." Изпратила син на фронта, майката заживява в тревожно очакване. Композицията на разказа следва нейните вълнения сънят, в който страховете я връхлитат, горещите й молби към Бог и Богородица да закрилят и „помилуват" детето й, наивното желание чичо Петър да разтълкува нощното видение. Писмото от Стоян е лъч надежда за„Цениното тъжно сърце".
В проследяването на майчините вълнения и тревоги Вазов се проявява не само като очевидец, но и като тълкувател - „уплашеното й лице", „примира й сърцето, тя се щура като несвясна", „ сърцето й затреперва". „ Така си мисли горката майка..." - коментира авторът вълненията на своята героиня. Но напразно е очакването! Започва завръщането на войниците от Ветрен, само Стоян го няма... В душата на майката се пораждат страшни предчувствия, но тя пази своята крехка надежда: „Как – как днес е тука, утре е Коледа, ..не е край." Последният епизод извежда на преден план двете деца Кина и Радулчо, които сред студа и виелицата очакват батя си. Страшна е природната картина: „Вятърът вее студено из планината. Върховете, доловете, равнината побелели от сняг. Небето навъсено. Черни орляци гарвани прехвръкват над пътя..." Всичко навява пустота и скръб. Усещането за студ се усилва не само от ледения вятър, но и от растящото отчаяние. Все повече оредяват посрещачите. Пътят опустява и едва тогава премръзналите и плачещи деца поемат обратно към селото, мислейки за майка си. Баба Цена, която като много други няма да дочака сина си от фронта, ще остане раздвоена между болката и безумната надежда. Майката напразно ще чака сина, а снежната виелица вече засипва гроба на детето й в лозята на Пирот. Войната е донесла голямо страдание и непрежалима болка за душата на Цена. Защитена е родината, но мъката по загиналия си остава. Вазов написва „Иде ли?”, изразявайки съчувствието си към всенародната и майчина скръб, поднасяйки своя неувяхващ от времето венец- разказа за безсмислените жертви и голямото човешко страдание.
@bgmateriali.com
