Разказът „Иде ли?" е вълнуваща творба, в която умело се преплитат личните преживявания и голямото историческо събитие (Сръбско-българската война).
Писателят отбелязва реалната историческа действителност в едно изречение с конкретно посочване на датата (4 ноември 1885 година), но през цялото време разказва за преживяванията, за страданията, за надеждите, радостите, мрачните предчувствия, за силната майчина обич на обикновената българка баба Цена. В продължение на един по-голям отрязък от време (докато се ниже самото събитие) той проследява какво въздействие оказва войната върху майката. За нея тя е душевна болка, безсмислие, напразно погубен живот. Патриотичният порив не може да заглуши страданието на семействата, предизвикано от страха за смъртта, която витае на бойното поле и може да покоси войника. Самото заглавие на разказа „Иде ли?" е символ на надеждата, която иска да победи мрачното предчувствие.
Началната картина на творбата внушава смесени чувства поради веселото настроение на румелийската милиция и тъжната раздяла с изпращаните войници на фронта. Описаната природна картина в началото е мрачна, потискаща и загатва за трагичния край. Мъглата, с която започва разказът, има дълбоко символно значение. Тя напомня нещо неопределено и предсказва важни разкрития. Нейната необикновена гъстота, обхванала село Ветрен, създава чувство на тревога. Калта, дъждът, разтвореното небе,„примразило ниските къщици на селото" засилват тревожното предусещане. Действеното значение на описаната природа се подчинява на, динамично движещите се елементи в картината. Сякаш погледът на писателя само отбелязва мястото, групите, действията на хората. „Файтони, запрегнати с дръгливи коне, волска кола, натоварени с военни потреби, селяни возачи, добитък - заприщят улицата между двете ханчета." Вазов изброява: „глъчка, шум, върволяк". „Из тая бъркотия промушва се войска от новобранци..." Уточняващото изречение подсказва причината за върволяка и заприщването на улицата. Дълбоко лични чувства събужда раздялата с близък и изпращането му в армията. Картината се допълва с нови елементи: „Веселите печенеги", които пеят; групата на офицерите; облеклото на бойците - „едни облечени в солдатски шинели, други - в кожуси с кожи, обърнати навън, повечето наметнати с дрипави черги, преправени на ямурлуци, с подгизнали цървули, препасани с редове патрони, с пушки на рамо, окачени със стръкове чемшир, на които висят натъпкани торби...". Дрипите, с които са облечени войниците и изпращачите, подчертават мизерията и нищетата. С тях авторът напомня, че под показаната бедност се крие вътрешно богатство. То е в настроението на изпращачите - радост, болка, обич. Човеколюбието, състраданието, тревожната надежда събират хората на групи, образувани от жени, девойки, деца - няма мъже. Чрез това динамично движещо се описание Вазов внушава личното си отношение към войната - страдание, жестока борба между живота и смъртта. Авторът сполучливо отразява настроението у хората. Селянките срещат заминаващите на бойното поле - „със сърби да се бият"-ветренски войници и по този начин показват дълбока загриженост и привързаност. Но срещите са набързо - с изговаряни наполовина думи, с даряване на чемшир, символ на живота, на безсмъртието и с вярата да ги пази в битката. Думите между изпращачи и бойци се разменят на висок глас. Това авторът илюстрира с глаголи, подредени в градация: „извика", „крещи", „вика плачливо", „пищи", „вика премаляла". Раздялата е тежка, защото „войската все отива, отива." Повторението на глагола „отива" е част от движението, от безкрая на страданието. Майките, жените, децата искат да удължат мига на срещата, на радостта. Портретното описание на Цениния син Стоян създава представа за изпращания. Той е „черноок, напет, здрав юнак". В това описание Вазов влага и личното си възхищение. Юнакът в народните представи се отъждествява с героя, който е обожествен човек и носи безсмъртие. Така белетристът прави косвена характеристика на българския войник, защитник на родината.
Неопределеното чувство и загатнатата тревога отново зазвучават у читателя. Шумът и глъчката не могат да надвият пластичното ярко изображение на елементите в края на картината - войската потъва в мъглата, майката нищо не вижда, любимата плаче. Мъглата в началото и в края на картината, действията на майката и на девойката събуждат предчувствие за трагичност. Завърнала се у дома, баба Цена взема вощеницата и я залепя „пред куностаса". Според християнското разбиране с пламъка и светлината си вощеницата е израз на живот. Чрез нея майката иска да запази живота на своето напето чедо. Но реалистът Вазов внушава, че то е обречено: „А в това време топовете при Драгоман ехтяха. Беше 4 ноември 1885 година." Войната е безмилостна.
Баба Цена преживява самото събитие в постоянна тревога. Нейната загриженост, майчините чувства, мъката са предадени по косвен начин – чрез съня. Вазов отдава голямо значение на съня й. В него Стоян се губи в голям, странен облак, който трещи. Героинята е уплашена от сънуваното и запъхтяна търси неговото тълкуване. Чудовището облак е част от майчиното предчувствие. Сънят е израз на скритите в дълбините на човешката душа противоречия, подсъзнателни страхове и представи. Съсипана от скръб, разстроена, героинята иска божията помощ и закрила за своя син: „Боже господи! Исусе Христе, закриляй го! Света Богородичке, помилуй го Стоенча!" Това е естествена реакция на майката. Родената в съня картина на облака се тълкува от автора -„ето какво било битката". Писъкът на вятъра е в хармония със звучащия в душата тътен на чудовището. Сепната, уплашена, баба Цена не знае какво да прави. Тя търси морална подкрепа при дядо Петър, за да преодолее страшното предчувствие. Той е впечатлен от вида на майката.Според християнската символика не толкова облакът, колкото вятърът е носител на известие. Но вятърът пищи навън. Самият глагол „пищи" засилва тревожното чувство и подсказва за трагично известие. Читателят съпреживява страданието и безпокойството на героинята. Той разбира милозливото сърце на дядо Петър, който иска да успокои разтревожената майка. Затова старецът тълкува облака като вест, като писмо.
В проследяването на случката - преживяванията на майката и семейството, изпратили син на фронта- Вазов използва реалистични, житейски правдиви моменти. Войната за обикновеното семейство е очакване, люшкане между надеждата и отчаянието. Белетристът показва тези душевни състояния като описва израза на лицето на героинята: „уплашеното лице на баба Цена", „Лицето на бабичката светна". Тя е щастлива, когато получава писмо от сина си Стоян. Цялото семейство е радостно и доволно. Авторът предава силата на преживяването посредством думи от едно синонимно гнездо: „зарадва се", „радост голяма", „най-много се радва". Душевното спокойствие, настъпило след получаването на писмото, изостря майчиното и християнското милосърдие. Вниманието на баба Цена е привлечено от сръбските пленници. В тяхно лице вижда обикновени хора.за които страдат клетите им майки.
„- Боже мили - прошушна си тя, - та тия ли са сърбите? Та те добри хора..."
„- Все божи христиени... Ами защо ли се биха? - чуди се баба Цена..."
Страданието я прави по-чувствителна. Майката не може да проумее смисъла на войната. В нейното съзнание тя е само борба между живота и смъртта. Чрез мислите на героинята Вазов отрича войната, която отнема невинни човешки жертви.
Съпоставката между радостта от победата и тревожното усещане за лошо известие засилва драматизма в разказа. Настъпилата промяна в развоя на историческото събитие (Сръбско-българската война) повествователят известява кратко, с едно изречение:„Примирието стана. "Войниците от фронта започват да се връщат в селото. Не си идва Стоян - синът на баба Цена, няма и вест от него. Поведението на майката се променя, Вазов внимателно следи преживяванията й, използваните думи от автора за описание на нейното душевно състояние са близки до народната реч: „Загрижи се баба Цена, разкахъри се тя, нехубави мисли й идат..." Глаголите в изречението са така подредени, че създават усещането за тревога. Героинята все разпитва завърналите се от фронта за своя син. Щура се, примира сърцето й от тревога. Другарите на Стоян не искат да кажат на майката тъжната вест, мило им е за нея. Писателят подсказва на читателя онова, което не може да види баба Цена. Димитър „бъбри смутено". Стоянка мълчи.„Само очите й се зачервили. "А майката живее с надеждата, че „той няма защо да прави Коледа на чуждо място". Под специално направената за случая триумфална арка в селото минава победоносната войска. Стоян все не идва. Майката безпомощно търси утеха и надежда: „- Света Богородичке, доведи ми го, ангелчето... Исусе Христе, зарадвай ме..." Сърцето на майката плаче. Те е разкъсано от скръб. Сред болката проблясва малко вяра - на другия ден е Коледа.
@bgmateriali.com
