ИВАН ВАЗОВ – НАРОДНИЯТ ПОЕТ 

 

 

          Титлата „народен поет“ често придружава името на Вазов. Той я получава още през 1895 година, когато празнува първия си юбилей, а през 1920 г. вече и официално е обявен за такъв. В повечето случаи това название се приема като израз на почит и уважение към огромния принос на Вазов за развитието на българската литература. Всъщност обаче думите „народен поет“ означават нещо друго.
          В края на Възраждането нашата литература трябва да изпълни някои важни задачи, свързани с изграждането на българската нация – да установи и канонизира символните образи на българското, да утвърди националния език, да създаде националния пантеон на героите, да формулира националния идеал. Така литературата се превръща в своеобразна институция. Но за да бъде такава, й е нужен авторитет. А това означава, че носителят на словото – поетът – трябва да се възприема като социално значима фигура.
          Човешката култура отдавна познава фигурата на духовния водач. В началото такива са били вождовете, шаманите и жреците. По-късно обаче се появява дружинният певец, чиято задача е да пази паметта и да твори славата на героите и така да укрепва духовната спойка на общността. Всяка общност има нужда от такава фигура. И младата българска нация не прави изключение. Самото време изисква появата на „народен поет“.
          Тази повеля на епохата се разбира от всички тогавашни писатели, които се стремят да изиграят ролята на духовен водач на младата българска нация. За нея претендират и Петко Славейков, и Любен Каравелов, и Захарий Стоянов, а по-късно и Пенчо Славейков. Но единствено Вазов успява да завоюва правото да носи титлата „народен поет“, защото най-добре осъзнава задачите, стоящи пред духовния водач на нацията. А когато става дума за цели петдесет години, не може да има и съмнение, че тези задачи няма да бъдат все едни и същи – самият живот ще иска от духовния водач да реагира по различни поводи, да изпълнява различни роли. Ето защо лицата на народния поет са много.
          В началото той трябва да изиграе ролята на създател на българския национален космос – да утвърди представата за националното пространство, история и култура. Да създаде символичните образи, с които българинът да разпознава и преживява своето отечество. Да внуши любов и отговорност към родината. Тези теми са водещи в началото на творческия му път, като най-успешните стихотворения, създаващи символичния образ на родината, са „Де е България“, „Отечество любезно“, „Българският език“. Подобна задача изпълняват и редица от прозаичните му работи – разкази, пътеписи, повести, както и най-забележителната му творба – романът „Под игото“.
          Заедно с ролята на създател на българския национален космос Вазов започва да играе и ролята на хроникьор на българските изпитания. По времето, в което той живее, такива не липсват – като се започне от погрома на Априлското въстание, мине се през клеветническите кампании на чужденците към нас, перипетиите на Освободителната война, по-късно голямото изпитание на Сръбско-българската война и войните от 1913 до 1918 година. През цялото това време Вазов е на своя пост и неуморно работи, за да изпълни задачата си на жива памет. Съдбата му се слага така, че в началото на творческия си път трябва да напише „Тъгите на България“, а в края – „Не ще загине“. Сред най-силните му творби, изпълняващи ролята на героична хроника, са „Тих бял Дунав“, „Панагюрските въстаници“, „Векът“, „Новото гробище над Сливница“. Редица от прозаичните му работи също успешно изпълняват тази задача – най-вече повестта „Немили-недраги“ и романите „Под игото“ и „Нова земя“. 
          Освобождението все пак настъпва, но това съвсем не означава, че младата българска нация се е простила с проблемите си. Напротив. Изведнъж се оказва, че светлите идеали на Възраждането бързо са забравени и на тяхно място идват политиканството, службогонството, жаждата за злато и апатията. Основна тема на Базовото творчество от това време става проблемът за загубения идеал. Според поета загубата на идеала е страшна, тя може да погуби общността, защото няма какво да я споява. Стихосбирките му „Гусла“ (1881) и „Поля и гори“ (1884) са пълни с мрачни предчувствия за възможната разруха – „Практическият человек“, Поет и вдъхновение“, „Апатията“, „Забравените“. Но особено значение имат двата му шедьовъра –Не се гаси туй, що не гасне“ и „Линее нашто поколенье“. Именно в последното прозвучава страстната молитва, с която поетът се обръща към Бога да запази духовния ориентир на нацията: 

          Недей оставя без Звездица
          моряка в нощний мрак остал,
          без утро мъничката птица,
          народите - без идеал.

          Естествено продължение на задачата да се възстанови загубеният идеал е мисията на поет гражданин, която Вазов започва да играе от момента,  когато националният въпрос вече не е така остър и на преден план излизат проблемите за социалната несправедливост. Народният поет не може да остане безучастен към страданията на народа си и става негов защитник. Плод на тези негови усилия са стихотворения като „Елате ни вижте“, „Двайсети век“, „Ямби“, „Ековете“, „Защото си поет“ и др. Темата звучи мощно и в редица от прозаичните му творби като разказите „Кардашев на лов“ и „Тъмен герой“, драмите „Службогонци“ и „Вестникар ли“, романът „Нова земя“ и т.н.
           Народният поет има и още лица – певец на родната природа; философ, разсъждаващ над човешката участ; творец, осмислящ ролята на литературата в света. Но това, с което българите най-често свързват името на Вазов, е ролята му на създател на националния пантеон на героите, която той изиграва с цикъла си „Епопея на забравените“.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave