ИВАН ВАЗОВ – „НЕМИЛИ-НЕДРАГИ“
ИЗГНАНИЧЕСКАТА ОРИС И СЪЗНАТЕЛНИЯТ ИЗБОР НА ВАЗОВИТЕ ХЪШОВЕ СПОРЕД II ГЛАВА НА ПОВЕСТТА
Патриархът на българската литература Иван Вазов увековечава в своята повест „Немили-недраги“ светлите идеали на българските хъшове-изгнаници, посветили живота си на делото – освобождението на своя измъчен и изтерзан от петвековното робство народ. Свободата на родината всеки един от хъшовете, принудени да живеят в негостоприемната чужбина, е превърнал в свой личен дълг. Героизъм и мъченичество се сливат, изграждайки вътрешното художествено съдържание на авторовите внушения, заложени в поетичното заглавие на творбата „Немили-недраги“.
Мечтите на хъшовете за действеност, за героична реализация срещат съпротивата на безвремието, когато още не се е „размирила политиката“, а гладът и бедността простират „отвсякъде ръце към тия нещастници“, защото Румъния им дава „гостоприемство, но гостоприемството, което дава пустият морски бряг на изхвърлените от бурите мореходци, разломени и съсипани“.
Повторението на думи с корен „пуст“ затвърждава внушението за ледената стена, която румънското общество издига пред българските емигранти („пустееха“, „пустият морски бряг“). Всеки следващ ден за „тия измъчени от бедността същества“ е „начало на нови нужди, на нови борби с живота“. В такава обстановка хъшовете често са принудени да престъпват моралните норми, да понасят презрителни укори („кокошари“, „вагабонти“), но Вазов прощава прегрешенията на тези народни синове, издигайки ги на висок пиедестал. Писателят нарежда хъшовете до най-почитаните революционери в Европа: „Един нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слава.“ Именно тези презрени скиталци представят пред света новото лице на поробена България, като открито заявяват волята на своя народ да бъде свободен. След подвизите от миналото са останали в нерадостното настояще само дрипите – знак за доброволна саможертва, а под тях е скрита славата на борците за правда и свобода, която блести далеч по-силно и трайно: „Да, защото тия нечисти дрипи, що висяха по снагата на тия нещастници, това беше славата: най-високата слава, защото беше непризната и окаляна от презрението.“ Въпреки лишенията и несгодите, хъшовете са съхранили дълбоко в сърцата си своята свята обич към родината. За тях България е невъзможно близка и непостижимо далечна, отделена само от Дунава. Реката се явява границата между родина и чужбина, между бъдеще и настояще. За българските патриоти-изгнаници родината се е превърнала в най-голямата ценност, в блян „И те ходеха често на брега на Дунава и гледаха зелените хълми на България. Н'а, тя е там, усмихва им се, вика ги, говори им, показва им небето си, показва им огнищата им, възпоминанията им, мечтите им... Дунавът величествено и тихо се синее между тях и нея, като една бара. Една крачка само и в нея са; един вик само – ще ги чуе. Как е близко и как е далеко! О, Българио, никога не си тъй мила, както кога сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно...!“
Чуждата страна за хъшовете е „пустиня“, а родината със своя одухотворен образ е земен рай. Като нежна и любяща майка тя зове синовете си да се върнат при нея, „усмихва им се“, „говори им...“. А желанието на хъшовете е толкова истинско и неподправено, че дори величествената река им се вижда като „една бара“. Вазов използва антитезата: „Как е близо и как е далеко!“, за да придаде още по-голяма сила на внушението.
От дистанцията на времето и пространството емигрантите осъзнават още по-ясно значимостта на родния дом и подкрепата на близките хора. Но това ги прави още по-твърди в отстояването на избрания от тях път.
След неповторимото лирическо отстъпление, втора глава на повестта „Немили-недраги“ завършва с драмата на грубото настояще, което обаче не засенчва ореола на тези мъченици, понесли – както някога Христос – своя кръст към Голгота, в името на България и на нейната свобода.
Сънищата на хъшовете са проекция на техните красиви мечти, свързани с волята им за борба, със стремежа им за достойна изява, с копнежа им за героична смърт в името на отечеството. Сънят-мечта е романтичен похват, с който авторът подчертава още веднъж готовността на хъшовете да приемат мъченичеството като саможертва в името на свободата.
В съня на Бръчков оживява не само видяното и чутото, но и неговата лична мечта да се бие за отечеството. Този сън ще се окаже предсказание – Бръчков ще се бие така, както в съня си, при Гредетин. Но преди това ще се сблъска с реалността в чуждата страна, ще усети борческия дух и идеалите на българския хъш – мъченик и герой. Патриотизмът е религия за хъшовете. Той ги е накарал да направят своя избор и да станат мъченици на идеята за свобода. И днес повестта „Немили-недраги“ не престава да учи на нравственост. Тази творба напомня на съвременния читател, че всеки трябва да има своя съкровен и личен образ на родината, който като родолюбец и патриот да носи в сърцето си, за да може да се назове истински българин, така както го правят хъшовете. Когато съдбата им дава шанс да проявят истинската си същност и да загинат геройски, те се превръщат в новите светци, пред които ще се прекланят и следващите поколения българи.
Ралица ПОПОВА
@bgmateriali.com
