Иван Вазов – „Немили-недраги“. „Тъй свършваха тогава предтечите на зорницата на българското освобождение“. (V глава)

ИВАН ВАЗОВ – „НЕМИЛИ-НЕДРАГИ“
„ТЪЙ СВЪРШВАХА ТОГАВА ПРЕДТЕЧИТЕ НА ЗОРНИЦАТА НА БЪЛГАРСКОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ“
(V ГЛАВА) 

 

          Иван Вазов е разочарован от следосвобожденската действителност, в която господстват политическите борби и стремежът за личен материален интерес. Възпитан с възвишените идеали на Възраждането, той пише повестта „Немили-недраги“, за да даде на съвременниците си пример за достойно човешко поведение в лицето на „предтечите на зорницата на българското освобождение“, които се жертват за свободата на поробеното си отечество.

          Сред българските емигранти в Румъния най-силно се откроява образът на Странджата, който проявява сила на духа и нравствен героизъм дори в предсмъртните си мигове. Той умира сред мрачната атмосфера на мизерната кръчма, далеч от майка България. Но неговото страдание е предизвикано не от нищетата и физическата болка, а от факта, че не е успял да осъществи мечтата си: „аз със старите си кости пак ще взема байрака, бари още един път да го издигна в Балкана, па тогава да умра.“ Дори в предсмъртния си час Странджата нито за миг не престава да мисли за отечеството. Старият хъш предава своя завет на най-младия от емигрантите, с което изразява желанието си революционното дело да продължи.

          Описанието на доскоро будната кръчма загатва, че голямото хъшовско семейство ще изгуби духовния си баща. Угасналото огнище напомня за гаснещия живот на стопанина; прашните съдове – за „запустение“. Славният герой е изоставен от другарите си в този тежък момент, но въпреки това писателят не упреква Попчето, Хаджият и Македонски, че са напуснали кръчмата, защото всеки ден в чуждата страна е изпълнен с много препятствия и за да оцелееш, трябва да се бориш. Героите жадуват да воюват за поробената си родина, затова трябва да останат живи и да търсят прехрана. В мрачното подземие остава при Странджата, при „таз юнашка душа“ само най-младият от емигрантите – Бръчков. Сърцето не му позволява да изостави този патриот, който доскоро му е давал подслон, сигурност, топлина. Единственото, което може да направи „младият идеалист, мечтател, ветреник“, е да осигури на умиращия духовна подкрепа. Вазов неслучайно събира най-неопитния хъш с този, който има най-славно минало. Младият поборник трябва да продължи святото дело за освобождение, започнато от борците за свобода преди него и по този начин да осъществи връзката между поколенията. Възхищението на Бръчков и преклонението, което изпитва пред Странджата, са породени от героизма и самоотвержеността на стария хъш. Младият емигрант предпочита да се изправи пред „тая най-първа и най-жестока нужда – гладът“, отколкото да остави своя духовен наставник.

          За наближаващата смърт на Знаменосеца говори красноречиво портретното му описание: „...лицето на Странджата от ден на ден се измахваше и добиваше смъртна бледност, очите му, избистрени и необикновено лъскави, хлътнаха ужасно.“ Чрез метафоричните епитети Вазов внушава, че в изнемощялото тяло, повалено от болестта, се крие същият силен дух на непреклонен и свободолюбив герой. На фона на страданието още по-силно изпъкват следите от славните битки: „вехтите рани по бузата му посиняха, а после потъмняха“. Балканският лъв чака „смъртта като своя гостенка“ и това е доказателство за неговия героизъм. Неустрашимият му дух не се бои от нея, защото е посветил живота си на борбата за свободата на България.

          Споменът за родината изпъква дори в най-трудните моменти за стария хъш. Той говори „само за битките в Стара планина“. Знаменосеца се гордее със своето минало и единствено то е причина „да му поолекне“, защото за хора като него миналото е извор на гордост. Смъртта си Странджата приема като край на един достойно изживян живот, изпълнен с мъки и лишения, но в името на благородна кауза. Обричайки се на борбата за свобода, героят се лишава от правото на личен живот. Затова само понякога се сеща за своите роднини, но веднага след това започва да говори отново „за хъшуванията си“.

          Болката, че умира в леглото, а не на бойното поле, измъчва най-много Странджата. Единствената му утеха е Бръчков, който „висеше над главата му“. Младият емигрант нито за миг не оставя своя духовен предводител и това до сълзи трогва Знаменосеца.

          Силната духовна връзка между двамата герои е разкрита чрез диалога им. Обръщението на стария хъш „юначе“ говори за възхищението, което буди у него предаността на Бръчков. Младият емигрант не е воювал срещу поробителите, но е готов да страда рамо до рамо със Знаменосеца, защото е солидарен с революционното дело. Фактът, че до него стои човек с българска кръв в жилите, е последният светъл лъч в живота на стария хъш: „Ще умра при българин и ще има кой да ми затвори очите...“ Огромната любов към отечеството намира израз в едно кратко, но въздействащо възклицание: „О, отечество!...“ Бръчков е възхитен от  патриотичния дух на стария знаменосец, който се старае да вдъхне кураж на Странджата в предсмъртните му часове: „Ти си един герой.“, „България няма да забрави своите храбри синове.“ Бръчков е убеден, че великите дела на Знаменосеца ще му донесат безсмъртие и преклонение от българския народ. Странджата е трогнат от думите на своя млад другар.

          В тези тежки мигове той отново се връща към своите спомени. Като равносметка звучи повторението на отрицателни форми в речта му: „Аз нямам нищо. Нищо, нищо нямам... Нямам нищо какво да ти оставя за спомен.“ Думите на младия хъш: „Твоя пример“, сякаш отключват паметта на балканския герой. Той се сеща за вещите, които разказват историята на неговия живот. Вазов ги въвежда чрез определенията „една хартия и една дрипа“. Тези на пръв поглед незначителни предмети се превръщат в смисъл на едно по-човешко съществуване. Мемоарът и един къс „от вето знаме“ символично пресъздават завета, който Странджата предава на Бръчков. На байрака са останали единствено думите „или смърт!“ Вазов внушава, че по времето, в което умира Странджата, по-вероятен изход за борците за свобода е трагичната гибел.

          Отношението на младия хъш е внушено чрез думите: „Бръчков цял потрепера.“ Той осъзнава, че чрез тези „величествени документи“ Странджата му поверява тежката задача да продължи революционното дело. Величието на мемоара и знамето е свързано с великото им предназначение – свободата на България. Заветът на стария хъш е предаден и чрез думите: „Помни Странджата! Умри за България!...“ Той е убеден, че за да се извършват славни дела, не трябва да се забравят всички онези, които са се жертвали в името на висшия идеал за свобода. Според Знаменосеца достойно съществуване е онова, което е подчинено на патриотични и благородни цели и идеали. Затова той не укорява своите другари за тяхното отсъствие. Странджата знае, че те правят всичко, за да оцелеят и да се борят за родината.

          В пета глава на повестта си „Немили-недраги“ Вазов описва края на един достойно изживян живот. Той възвеличава образа на Странджата, защото старият хъш се жертва в името на една свята кауза – освобождението на родината. Така авторът отправя своето послание, че за постигане на възвишените идеали са необходими много жертви. Безкористността и саможертвената любов на Знаменосеца са качества, присъщи само на достойната човешка личност.

Теодора ПЕТРОВА,
Олимпиада по БЕЛ

@bgmateriali.com