Иван Вазов е разочарован от следосвобожденската действителност, в която господстват политическите борби и стремежът за личен материален интерес. Възпитан с възвишените идеали на Възраждането, той пише повестта „Немили-недраги“, за да даде на съвременниците си пример за достойно човешко поведение в лицето на „предтечите на зорницата на българското освобождение“, които се жертват за свободата на поробеното си отечество.

          Сред българските емигранти в Румъния най-силно се откроява образът на Странджата, който проявява сила на духа и нравствен героизъм дори в предсмъртните си мигове. Той умира сред мрачната атмосфера на мизерната кръчма, далеч от майка България. Но неговото страдание е предизвикано не от нищетата и физическата болка, а от факта, че не е успял да осъществи мечтата си: „аз със старите си кости пак ще взема байрака, бари още един път да го издигна в Балкана, па тогава да умра.“ Дори в предсмъртния си час Странджата нито за миг не престава да мисли за отечеството. Старият хъш предава своя завет на най-младия от емигрантите, с което изразява желанието си революционното дело да продължи.

          Описанието на доскоро будната кръчма загатва, че голямото хъшовско семейство ще изгуби духовния си баща.

Моля, влезте в акаунта си, за да видите цялото съдържание.

Вход

@bgmateriali.com