ИВАН ВАЗОВ
ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
(Анализ)
■ ПРОИЗВЕДЕНИЕТО
„Опълченците на Шипка“ е последното стихотворение от поетическия цикъл „Епопея на забравените“, писан от Вазов между 1881 и 1884 година. Цикълът се състои от 12 стихотворения, посветени на дейците на българското националноосвободително движение. През годините след Освобождението поетът наблюдава как постепенно помръква споменът за героичното минало на народа ни. Новото време, в което политическите борби са водени главно от материални интереси, като че ли вече няма нужда от високите идеали на възрожденците. Ето защо Вазов решава да възкреси светлите образи на дейците на Българското възраждане и техните подвизи и да изрази възторга си от тях.
Неслучайно цикълът е озаглавен „Епопея на забравените“. Всяка от двете думи в заглавието играе важна роля. Епопеята е жанр, с който се представят значителни събития от историческата съдба на даден народ. Тя играе ролята на своеобразен паметник на националната история. Онова, за което епопеята разказва, по принцип е незабравимо. Като свързва „епопея“ със „забравените“, Вазов подчертава неблагодарността по отношение на великите личности от предосвобожденската епоха и техните дела. Още по-осъдително е, че недостойната забрава е завладяла толкова скоро съзнанието на сънародниците му. Разочарованието на Вазов от налагането на нови ценности като лицемерието, егоизма, интересчийството, при което се поругава всичко свято, го предизвиква да се противопостави на това морално падение на съвременността с оръжието на поетическото слово и да издигне свой паметник за великите хора и събития на България.
„Епопея на забравените“ е една от най-силните поетически изяви на своя автор. Цикълът включва 12 оди, подредени в съответствие с момента на написване. Хронологически „епопеята“ обхваща 120 години от българската история и представя български будители и революционери, важни събития от Възраждането и националноосвободителните ни борби. Последната ода е „Опълченците на Шипка“, в която са показани колективният народен подвиг в решаващ момент от Освободителната война и триумфът на победата, постигната с цената на изумителна храброст и себеотрицание.
Най-известни измежду стихотворенията от „Епопея на забравените“ са „Левски“, в което се прославя Апостола на свободата, „Паисий“, посветено на първия голям български просветител, автора на „История славянобългарска“, който е вдъхновител на следващите поколения възрожденци, „Раковски“, което представя една от най-забележителните фигури на Българското възраждане, и „Кочо (Защитата на Перущица)“, където е показан безпримерният героизъм на обикновения българин при разгрома на Априлското въстание.
ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ
Защитата на Шипченския проход е решаващият момент в хода на Руско-турската война от 1877 - 1878 г.
След боя при Стара Загора Сюлейман паша насочва войската си (с численост 27 000 души без башибозука) към Шипченския проход с намерение да помогне на Осман паша, който отбранява Плевен, за да изтласкат заедно руската армия северно от р. Дунав. На 7 (нов стил 19) август 1877 г. генерал Столетов съобщава, че цялата огромна войска на Сюлейман паша е вече срещу неговите далеч по-малобройни и по-слабо въоръжени бойци (5500 души с 27 оръдия), но че те са решени да се бият докрай. Заявява също, че му е необходимо подкрепление, но генерал Радецки, чиито войски по това време са разположени на фронта от Севлиево до гр. Елена, смята, че придвижването на турците към Шипченския проход е само маневра, докато главният удар ще бъде нанесен откъм Осман Пазар (днес гр. Омуртаг), и отказва помощ.
Главните сражения за Шипченския проход се водят от 9 до 11 (нов стил 21 - 23) август на най-високите точки на Шипченския проход – връх Свети Никола, връх Шипка и Орлово гнездо. На 21 август турските войски започват да настъпват едновременно срещу позициите на връх Св. Никола и срещу Орлово гнездо. Отблъснати са 7 техни атаки. На следващия ден атаките спират, но престрелките продължават.
Решителният и най-тежък бой е на 11 (23) август. Още призори турците откриват артилерийски огън по цялата позиция. Към обяд те са отбити, но положението остава тежко. Патроните и снарядите на опълченците са на привършване. Към 17 ч. настъпва критичният момент. Убити са около 1400 защитници. В боя участват всички, включително и тежко ранените. В последния момент генерал Радецки пристига на помощ с казаци и планинска артилерия. Проходът е спасен и това решава изхода от войната.
■ ЖАНРЪТ
„Опълченците на Шипка“ е ода. Одата (от гр. дума оде – песен) е стихотворение, пропито с възторжени чувства, в които се възпяват героични събития или подвизите на героични личности. Изборът на този жанр отговаря на основния замисъл на стихотворението да бъде възпят подвигът на опълченците и да се изразят възторгът и преклонението към този върховен момент от българската история.
Голяма част от стихотворенията, включени в цикъла „Епопея на забравените“, се отнасят към жанра на одата.
■ КОМПОЗИЦИЯТА
Композицията на „Опълченците на Шипка“ е триделна. Това е обичаен строеж за одата, при който се обособяват три относително самостоятелни части, всяка от които има съответна функция: първата част е въвеждаща, втората представя основното съдържание на одата (възпявания герой или събитие), а третата съдържа финалната възхвала. В този случай встъпителната част съдържа размисъл за историческата съдба на българите, втората описва трите дни на героична отбрана, а последната звучи като химн на славната победа. Вазов последователно използва същата композиционна схема в повечето стихотворения от цикъла.
В „Опълченците на Шипка“ обаче композицията е допълнително усложнена, като всяка от трите части вътрешно се разполовява на две контрастни по съдържание подчасти. Във встъплението например, в което лирическият говорител размишлява върху миналото и настоящето на нашия народ, се обособяват две противоположни по съдържание групи стихове. Първата включва 13 стиха, в които се говори за най-мрачните страници от националната ни история. Следващата група стихове противопоставят на тази потискаща и срамна идея за народа ни гордостта от неотдавнашния подвиг на Шипка.
Двете подчасти са контрастни по съдържание – на изреждането на срамни поражения е противопоставена гордостта от небивал героизъм, довел до възтържествуване. Но те са контрастни и по отношение на изображението – в „пораженческите“ стихове преобладават образи на мрака („хвърлят своя мрак“, „виене кат облак в наший кръгозор“), докато във възхваляващата определяща е представата за светлина („свети нещо ново“, „в нашта история кат легенда грей“). Противопоставянето се осъществява дори на нивото на синтаксиса – първата подчаст се състои изцяло от съчинени изречения, докато във втората преобладават подчинителните връзки.
Основната, средната част, противопоставя щурм и отпор. Тя започва с описание на мъчителното, но и решително устояване на опълченците срещу вражеските сили. След стиха „Щурмът е отчаян, отпорът е лют“ започва остро драматично развитие – усещането за изнемога в „три дни веч се бият“, готовността за саможертва („Нищо, те ще паднат, но честно, без страх...“), новият прилив на сили от призива на генерал Столетов, кулминацията на боя, когато мъртвите участват редом с живите, безнадеждното „Йоще миг – ще падне заветният хълм“ и кратката облекчаваща развръзка.
Заключителното четиристишие на свой ред се разполовява между първите два стиха, които се свързват с картината на битката („... щом буря захваща, спомня тоз ден бурен, шуми...“), и останалите, обърнати към бъдещето, което ще гарантира прославата на безподобния героизъм, проявен от опълченците („славата му дивна... от век на век“).
■ ГЕРОИТЕ
За разлика от повечето останали стихотворения от „Епопея на забравените“, където са представени индивидуални личности, в „Опълченците на Шипка“ героят е колективен – това са защитниците на прохода, показани в момент на върховно изпитание. Те въплъщават в себе си идеята за героизма и самопожертвователния патриотизъм.
Колективният образ на опълченците е изграден основно на принципа на контраста. Описанието на битката е представено чрез редуващи се описания на единия и на другия лагер. Така характеристиките на смелите защитници се проявяват чрез противопоставянето им спрямо също така колективния образ на врага.
Шепата храбреци са изправени срещу „гъстите орди“, на гръмовното „Аллах“, с което нападат турците, отговаря техният равностоен по мощ възглас „Ура“. Важна роля при изграждането на образите играе съпоставката между сравненията, използвани при описанието на опълченците, и тези, които описват враговете. Ако вражеските орди „идат като тигри“, но „бягат като овци“, българските юнаци са неизменно като „лъвове“. Бранителите са назовани като „млади дружини“. Младостта им е многозначна. Опълчението е новосформирана войска, без опит, която въпреки това се противопоставя на значително по-многобройна армия, закалена в множество сражения. Но младостта също символизира и новото, което се противопоставя на вековния гнет. Като нарича опълченците „орлякът юнашки“, поетът отново ги противопоставя на враговете, определяни последователно като „орди“. Въпреки че образът на защитниците е колективен, в общото им дело се проявява личното участие на всеки отделен воин, в което водещ принцип е не спазването на военния устав, а готовността за саможертва („пушкат и отблъскват без сигнал, без ред / всякой гледа само да бъде напред“). И това отличава защитниците на прохода от безличната, бездушна сила на „ордите“, описани като „талази“, „вълни“ или „пристъпи“ и сравнени със „сганта на Ксеркса“.
Противопоставянето между опълченците и техните врагове е изразено и пространствено. В представянето на бранителите определяща роля играят образи на извисеност, докато настъпващите орди се свързват със знаци на ниското. Защитниците на Шипка са свързани с върха, докато противниците им прииждат от долините. Същото противопоставяне е подчертано и от метонимията „орлякът юнашки“ поради тясната връзка между орела и планинските висоти.
Както се вижда, противопоставянето е многостранно – количествено, качествено, нравствено и духовно. Несъмнено отстъпващи като физическа сила, бранителите обаче превъзхождат врага в морален и духовен смисъл.
■ ТЕМИТЕ
Основна тема в одата е величието на човешкия дух. В подвига на опълченците се проявява една от най-удивителните способности на човешкия дух – да надмогне и най-страшната физическа мощ. Нравствените сили и любовта към родината, жаждата за свобода, омразата към тиранията и вековния поробител, осъзнатата отговорност, дългът към отечеството, воинската чест и доверието на руския цар раждат такава духовна мощ, която нищо не може да сломи.
Вазов е представил сблъсъка между физическата сила и духовното величие особено въздействащо. Вражеските сили са обрисувани като бездушна и безлична маса, чийто груб натиск е само физически. Обратно на това мощта на опълченците извира от родолюбието и високите им идеали, както и от сливането на индивидуалната воля с колективния порив.
Друга важна тема в стихотворението е свързана с Балкана. В българската поезия Балканът играе извънредно важна роля, тъй като се възприема като най-същностна проява на родното, на българското. Така той присъства още в поезията на Добри Чинтулов и Христо Ботев. В „Опълченците на Шипка“ темата не просто продължава традиционното си представяне, но и претърпява ново развитие. От една страна, планината се рисува като специално, върховно национално пространство, което обединява целостта на родната земя като територия на подвига („България цяла сега нази гледа. / Този връх висок е, тя ще ни съзре...). Същевременно планинският връх е представен в тясната му органична връзка със самите бойци. Когато поредният пристъп на сражението е описан с метонимиите „вълните намират канари тогаз“, опълченците сякаш физически са се слели с планината, тяхната физическа и духовна непреклонност като че ли черпи сили от планинската твърд. Същото внушение има и една друга метонимия: „Върхът отговаря с други вик: ура!“, където бойният възглас на опълченците сякаш се изтръгва от гърдите на планината.
Лирическото въведение е построено по забележително въздействащ начин. В началото лирическият говорител представя българската история от името на „другите“, за да припомни изключително моментите на поражение и позор. Привидно той приема упреците, които идват отвън – робско минало („синила от бича“, „следи от теглото“, „дирите стидни / по врата ни още от хомота стар“), срамно покорство („спомен люти от дни на позор“) и бездействие (свободата, получена като дар), като отбелязва всеки възможен упрек с примирителното „нека“:
Нека носим йоще срама по челото...
нека спомен люти от дни на позор...
нека ни отрича историята, века...
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак...
нека да ни сочат...
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека.
Повелителното „нека“ е повторено осем пъти, при това в подчертана позиция, в началото на стиха. Подобни повторения се наричат анафорични повторения или просто анафора. В лирическото въведение анафората играе особено важна роля, тъй като всяко следващо повторение бележи ново стъпало в низходящата градация на настроението. Седем пъти с „нека“ се назовават жестоките упреци, отправяни към народа ни. Седем пъти лирическият говорител приема, макар и с болка и вътрешна съпротива, знаците за исторически провал. Последното, осмо „нека“ обаче е последвано от първото изговорено възражение – „но ний знаем“, от което насетне започва утвърждаването на националното ни достойнство с нечувания подвиг на опълченците.
Вазов създава множество изразителни образи на сблъсъка между силите на врага и волята на опълченците. В стиховете „героите наши като скали твърди / желязото срещат с железни си гърди“ „желязото“ е метонимия на оръжията, които са многобройни и смъртоносно твърди, докато изразът „железни гърди“ е метафора. С тази метафора са означени устойчивостта на духа и волята на опълченците. Заедно със сравнението „като скали твърди“ метафората „железни гърди“ изгражда внушението за непреодолима преграда, която никакъв натиск не може да сломи.
Друга, спомената вече интересна употреба на метонимия има в стиха „вълните намират канари тогаз“. „Вълните“, както по-късно „талазите“, означават вражеските пълчища, тяхната стихийност и необузданост. „Канарите“ се свързват с „героите наши като скали твърди“ и са знак за опълченците, чиято непреклонност сякаш черпи сили от планинската твърд.
РЕЧНИК
епопея. Епически жанр, обичайно в стихове, но може да бъде и в проза, в който се представят значителни събития от историческата съдба на даден народ. Характерен за епопеята е широкият обхват на изображение, който включва продължителен период от време и живота на различни социални слоеве. Образцов пример за епопея е поемата на Омир „Илиада". От романите като епопея се определя „Война и мир“ на Лев Толстой.
метонимия. Дума или израз с преносно значение, при които с названието на един предмет се заменя названието на друг. Тя може да бъде назоваване на предмета чрез друг предмет на основата на някакво подобие (например в израза „Талазите идат“, където с „талази“ са означени турските орди, уподобени на морски вълни).
Друг вид метонимия е заместване на предмета с названието на материала, от който е направен. Характерен пример са стиховете „героите наши като скали твърди / желязото срещат“, където с „желязо“ са означени железните щикове. Специфичен вид метонимия е синекдохата, при която цялото се означава чрез отделна негова характерна част – например в стиховете „да гледа турчин, че бесней / над бащино ми огнище“ от „На прощаване“ родният
ром и родината са отъждествени с „бащино огнище“.
ода (от гр. оде - песен). Стихотворение, пропито с възторжени чувства, в което се възпяват героични събития или подвизите на героични личности.
поетически цикъл. Група поетически произведения, свързани по някакъв общ признак: тема, герои, сродни чувства.
стилистична фигура. Особен похват в художествения стил, с помощта на който писателят изразява по-силно своите мисли, чувства и настроения или изгражда по-убедителен образ.
@bgmateriali.com