ИВАН ВАЗОВ – „ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА“
ВЪЗХВАЛА НА САМООТВЕРЖЕНИЯ УСТРЕМ
(СЪЧИНЕНИЕ РАЗСЪЖДЕНИЕ)
Творчеството на Иван Вазов и днес – в началото на новото хилядолетие, е един от крепителите на националното ни достойнство и самочувствие. Бляскавото поетическо слово на Патриарха на българската литература въвежда и съхранява в народната памет онези трагични и величави събития от миналото, които „гордо“ разтуптяват „нашите гърди“. Одата „Опълченците на Шипка“, създадена на шести ноември 1883 г. като отклик на инициативата за построяване на паметник на загиналите воини, е вдъхновен поетичен израз и преклонение пред героизма на шепата „спартанци“, дръзнали да отстояват пред света правото си на свобода. Големият български поет изстрадва и утвърждава разбирането, че не фактическите резултати, а нравствената стойност на вложените човешки усилия прави националната ни свобода актуална.
За да внуши възторга си от подвига на опълченците, авторът използва всички възможности на одата за възхвала в дванадесетата творба от безсмъртната си „Епопея на забравените“. Постига го чрез въздействието на антитезата, чрез изобилието от тропи и реторични фигури, чрез целия регистър от възможности на художествения език. Символиката на времето, пространството и светлината създават ореола на безсмъртния подвиг на опълченците. Въпреки че писателят изцяло е потопен във вихъра на емоциите, той не губи усещане за историзъм и документалност, тъй като в основата на творбата е заложен съдбовният за родината ни факт, че свободата на България е достойно защитена от опълченците на Шипка. Одата е най-възторжената възхвала на непобедимия български дух, превърнал историята ни в легенда и легендата в история.
Силни драматични чувства бележат началото на творбата. В лирическия увод напрежението се концентрира върху думата „име“ – „трагично“ или „ново, голямо, антично,/ като Термопили славно, безгранично“. Съпреживяването на спомена за най-черните страници от нашето минало противопоставя чуждото знание на представата за изстраданото себепознание. Наблягайки на старите погроми, визиращи темата за „срама“ и „позора“ в нашата история, чрез осемкратното, низходящо градирано повторение „нека“ (седем пъти анафорично и един път епифорично), прологът категорично внушава истината за светостта на свободата, пречистена от силата на страданието. Присъдата на „исторьята, века“ се сблъсква с величавата представа за един „чутовен връх, / покрит с бели кости и със кървав мъх“. Светлината сякаш спектрално се разтваря и на синия фон „навръх планината“ се появява родният трибагреник. Възприятието насочва погледа към света на безсмъртието, материализирано чрез образа на Балкана – символ на вековечни борби и победи. Променя се и представата за „спомен люти от дни на позор“. Срамът и клетвата се пречупват в моралните измерения на този връх, „на безсмъртен подвиг паметник огромен“.
Извисяването на представата за името на върха и категоричността на определенията за него – „безсмъртен“ и „огромен“, градят вътрешния смисъл на творбата за всеобхватността на времето и величието на една национална легенда. Лирическият говорител дръзновено, предизвикателно и развълнувано заговаря за славата, антитезисно противопоставена на обидите и на чуждите твърдения. Още робът Езоп е казал, че „понеже е състояние на духа, свободата не може да се подари.“ Духовната победа опровергава „клеветата“ за подарената свобода и отстоява моралното право на отвоюваното с много жертви достойнство на един народ.
Реторичният възглас: „О, Шипка!“, не е само емоционален изблик, не е само конкретизиране на родното легендарно пространство, а един своеобразен преход от вековната борба за свобода към величието на последната и решителна битка, увенчана с подвига на защитниците на националната ни свобода. Историята ще замълчи, ще говори поетът, ще говори патриотът, ще говори българинът...
Драматичната сгъстеност на времето в лироепическата част на творбата – „три деня“, „дванайсетий път“, „тоз ден бурен“, внушава символичните значения за съдбовността на „дванайсетия час“, за решителността на „третия път“ и вечността на един кипящ миг.
Баталното въведение е смесица от конкретно-историческо натуралистични и митологични представи за хаоса на битката, от който ще се роди новото име на България. Преди да се заговори за върха, се посочва целта на героичните усилия – „младите дружини/ как прохода бранят“. В буквалния смисъл на ситуацията това е отстояване на важна стратегическа военна позиция, но в същото време думата „проход“ съдържа и символен код – означава преминаване към едно по-висше състояние на духа, което с върховна сила на волята за победа се изявява в мита на саможертвата на опълченците. Въздействащата сила на природните стихии изгражда представа за грандиозността на битката и величието на паметния подвиг.
Пространствените назовавания „горе-долу“ поляризират действието на двете враждуващи сили и са доказателство за различната ценностна система за поробени и поробители. На османските орди принадлежи „урвата дива“, а на опълченците – върхът, израз на духовната им извисеност. Постепенното образно спояване на българите с върха и канарите, с националната героична символика на Балкана, разкрито чрез художествената роля на метонимията, внушава представа за непреклонната устойчивост на героите. Сливането на индивидуалните воли, въодушевени от голямата идея, намира израз и в противопоставянето на бойните възгласи. На вековното „аллах “„върхът“ отговаря с новото мъжествено „ура“.
Описанието на битката носи ожесточената напрегнатост на сражението, на ударите гръд в гръд, на приливите и отливите на атакуващите вълни чрез последователното редуване на противоборстващите сили, представени чрез синонимни и антонимични редици от определения, градирани в низходящ и възходящ ред. Героизмът на опълченците е противопоставен на сляпата сила на „гъсти орди“, „орди дивашки“, „душманските орди“ и чрез смислите, които градят определенията: „младите дружини“, „дружините наши“, „шъпа спартанци“, „млади опълченци“, „орляка юнашки“.
Дори и в минути на физическо противоборство младите възторжени воини изправят срещу многобройния си противник своето духовно превъзходство. С грубата сила, с безличната противникова маса се сблъсква съзнателната воля на всеки отделен защитник:
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Метонимично обвързани в различни моменти от битката с върха – „страшний редут“, „славен рът“, „заветният хълм“, героите на Шипка олицетворяват безсмъртието на българския дух. Сравнението им с емблематичните символи на родината – лъва и орела, доказват правото им да бъдат бранители на земята и въздуха си. Зооморфната съпоставка на враговете: „бягат като овци“, внушава представа за безпомощността на поробителите, водени от сляпата сила на своя фанатизъм. Внушението за моралното превъзходство на бранителите на прохода е постигнато чрез съизмерване на героизма им с една от най-величавите саможертви в общочовешката история – подвига на спартанците, на които е противопоставена „сганта на Ксеркса“.
В минути на върховно напрежение призивът на Столетов – „наший генерал“, вдъхва сили на опълченците да посрещнат „геройски“ поредния пристъп. Опозицията „гръмовно-гороломно“ внушава представа за различните ценностни характеристики на воюващите. На презрението на турчина, красноречиво назован „Сюлейман безумний“, е противопоставено доверието в силата на българина, комуто е отредено да увенчае лика на родината си със знаците на славата – „лаврови венци“.
В решителни моменти от боя не силата на оръжието, а силата на духа е водеща. Противопоставянията раждат драматизма на чувствата, защото въпреки обречеността, достойнството на защитниците не може да бъде пречупено. Именно в минути на трагични събития се ражда подвигът. Слели се с грандиозността на спомена от отминали битки, „героите наши като скали твърди“ са готови на безпримерен героизъм. Парадоксалната воля за победа търси и намира най-сложната митологична символика, изразена чрез сливане на природните стихии – „вълните намират канари тогаз“.
Безмерната решимост и себеотдаденост на младите опълченци особено вълнуващо са предадени в антитезите, доказателство за сблъсъка между материя и дух:
патроните липсват, но волите
траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят...
Мъжественото решение: „до крак да измрът/ пред цяла вселена, на тоз славен рът“, е израз на високото съзнание – доказателство за безграничната отговорност на бранителите на прохода. Дългът към България свързва опълченците неразривно със страшния и славен връх:
България цяла сега нази гледа
тоя връх висок е: тя ще ни съзре...
Решимостта за саможертва, непоколебимо заявена в антитезата „една смърт юнашка“ – „една победа“, подчертава критичността и неповторимостта на историческия момент, от който ще се роди новото име на България. Колективният вътрешен монолог на опълченците – гласът на всеотдайността към родината, всъщност бележи кулминацията на творбата. Липсата на оръжие и категоричността на взетото решение - „...ако би бегали: да мрем по-добре!“, превръщат битката в „хекатомба“.
Драматизмът на ситуацията се постига чрез динамичното редуване на паралелни елиптични изречения, чрез преки образни и метафорични сравнения. Специфична роля изпълняват асонансът и алитерацията при последната отчаяна отбрана на „върха“. Цял звуков оркестър от гласни и съгласни звукове насища текста, възпроизвеждащ многогласието на битката. „Грабвайте телата!“ – някой си изкряска...“ е сигнал за общата мобилизация и за намерен изход. В този момент одата достига своя апогей чрез потресаващата картина на битката между живота и смъртта:
и трупове мъртви фръкнаха завчаска,
кат демони черни над черний рояк,
катурят, cтрупалят, като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели...
Художественото внушение за обречеността, но и за достойнството на направения героичен избор е постигнато в апокалиптичната картина на битката. В този величествен момент защитниците на прохода хвърлят срещу врага последното, което им е останало – „и трупове мъртви фръкнаха завчаска“. Озарението на материята от борческия дух, преходът от живот в смърт и от смърт в живот е пресъздадено удивително чрез „чудото“, от което се ражда подвигът. Устремът, решимостта, обречеността създават героичния ореол на бранителите на върха.
Духовната сила на опълченците намира ярко художествено превъплъщение в противоборството между железните гърди и железните щикове. Поетът метонимично съчетава желязото на оръжието с желязната сила на духа и волята. На границата между живота и смъртта запазването на човешкото достойнство и воинската чест са опорите, които градят подвига. Героите са готови да се слеят с легендарната планина чрез защита на безсмъртието – „[...] фърлят се с песни в свирепата сеч, / като виждат харно, че умират веч...“
Висотата на върха и песента са символите, които бележат границата между живота, смъртта и безсмъртието. И в този миг на възвисяване и погром, поетично представен по метафоричен път („гълтат, потопяват орляка юнашки“), се ражда легендата за подвига. Следва една дълга апосиопеза – изказът замлъква задъхан, безсилен от величието на делото. Премълчаването в края на битката е не само емоционален жест на преживяванията, а израз и на изстраданата вяра, че юначната гибел в защита на народните идеали е равна на най-ценната победа.
Апотеозните стихове в епилога на одата разкриват величието на подвига, съчетавайки пространства, природни стихии и време:
И днес йощ Балканът, щом буря
зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна, като някой ек,
от урва на урва и от век на век!
Образният преход от бурята на битката към могъщото дихание на Балкана ражда безсмъртието на един от най-трагичните и величави моменти от историята ни, превърнал се в легенда. Голямата национална и човешка победа поема към бъднините с вярата, че доблестта, устойчивостта на духа и идеалите са най-ценното и истинско безсмъртно достойнство на човека.
Подвигът на опълченците е онзи момент от нашето минало, който съзидава в националната ни памет изстраданото право за свобода и човешко достойнство. Безсмъртната Вазова ода, последната от цикъла „Епопея на забравените“, е един своеобразен апотеоз на изстрадания български дух, на възкресенията на нацията след трагични падения, на вярата, че тя ще пребъде „от век на век“!
Мария АНГЕЛОВА,
Олимпиада по БЕЛ
@bgmateriali.com
