ИВАН ВАЗОВ – „ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА”.
ШИПКА – БЕЗУМИЕ ИЛИ ГЕРОИЗЪМ
Епически разгърнатата картина на битката (втората смислова цялост на одата „Опълченците на Шипка”) е защита на поетическата теза, заявена в лирическото встъпление на творбата, че българският народ има право да бъде свободен. Право на съществуване има всеки народ, който с достойнство приема своето минало и от позициите на историческия опит намира основания за своето национално самочувствие.
Корените на българската национална гордост откриваме в един „див, чутовен връх” – Шипка. Жертвеният героизъм на неговите защитници не може да се оценява с обикновена мярка. Изключителното историческо изпитание може да бъде оценностено само в легендарните измерения на световната история.
В лирическия увод Иван Вазов не назовава името на аргумента, с който отхвърля обидите и хулите към българите. Към този аргумент поетът ни води постепенно, преди да го назове, ни дава неговите оценки:
...едно име ново, голямо, антично,
като Термопили славно, безгранично...
Така във възходяща градация се постига кулминацията на емоционалното напрежение, което намира пряк израз във възклицанието-полустишие „О, Шипка!”. То подготвя читателя да възприеме „разказа” за Шипченската битка в цялата й грандиозност, да оцени подвига на опълченците.
Началото на втората смислова цялост представя събитието и като исторически достоверно, и като обобщаващо по отношение на нравствената характеристика на шипченските защитници.
Три деня младите дружини
как прохода бранят.
Битката е съдбовна, родината тръпне и повтаря всеки рев на стихията – в плаха надежда и в страх.
Духовната мощ и непобедимост на опълченците е представена чрез съпоставяне между героите и враговете. Изправени пред възмогналия се български дух, турците отправят вопъл на злобно безсилие: „Аллах”. Фанатичната ярост им пречи да прозрат истината, че на легендарния връх не са довчерашните „раи”, а свободни духом хора, дорасли за своето достойно бъдеще. Именно затова в поетическата визия на Вазов Сюлейман е „безумний”, озлобен и незрящ за истината.
Картината на смъртта е изразена с могъщ поетически размах. Използваните хиперболи и метафорични сравнения я представят и като романтично величава, и като страховито ужасна, сякаш е завладяла целия свят:
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
…
пушкат и отблъскват без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
В този съдбовен сблъсък ярко се откроява духовната примитивност на врага – скован от страх и малодушие. Свирепото ожесточение се превръща в паника и отчаяние. Поробителят не притежава духовната сила и устойчивост, нравствената мотивация на българските герои, той не загива като достоен воин. Смъртта му е представена реалистично: „насипи налитат и падат, и мрат...”
Особен смисъл има фактът, че в одата няма картина на умиращ опълченец. Смъртта на опълченците е представена като метафора, като близко бъдеще, като неизбежност, но не и като факт. Смъртта на героите не е желана и не е изразена. В центъра на поетическото изображение е тяхната трагична самотност на върха, но и силата на тяхната съпротива и саможертва:
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
отникъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
В четири последователни отрицателни израза е побрана представата за изключителната издръжливост и духовно величие на тридневния отпор, противопоставени на безнадеждността и чувството за обреченост. Безстрашието на опълченците е резултат от осъзнатата истина, че смъртта на всеки един от тях ще впише името българско в световната история. Осъзнали гибелта си, героите приемат своя жребий с достойнство. Безглаголното изречение „Нищо” разкрива категоричността на техния избор:
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх,
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Отново се повтаря една направена вече аналогия – с универсалния пример за жертвен патриотизъм на спартанците. Подвигът на героите от античните Термопили е мярката, с която се оценява родолюбието на тези, които с кръвта си създават темелите на Нова България.
Завръзката на лирическия разказ („Последният напън вече е настал”) смислово се обвързва с думите на генерал Столетов. В момент на върховно напрежение „наший генерал” отправя своята повеля за победа към опълченците. Образът му, подобно на този на шипченските защитници, има не конкретно-исторически, а легендарни измерения. Той е кумирът, славният пълководец на непримирими воини. Гласът му е „гороломен” (от старославянското „гора”- планина) – който разломява планините. Той е исполин на воинската мощ и изреченото от него е завет към опълченците:
Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!
Патетичните думи на генерал Столетов разкриват национално-историческия смисъл и значение на сражението. Не само защото е решаващо за изхода на войната, а защото са признание за мисията на опълченците – съдбата на България, честта на руската корона, славата на българското име е в техни ръце.
В последвалата ретардация ярко е откроен сблъсъкът между унищожителните инстинкти на злото и животовъзраждащата сила на доброто. Антитезата „дружините горди” – „душманските орди” противопоставя гордата, богоподобна осанка на победителите на разярения от безсилието си поробител. На върха „патроните липсват, но волите траят, щикът се пречупва, гърдите остаят”, защото нравствената сила на шепата защитници е последната, непробиваема твърдина на свободата, храм на националното величие, в който се е взряла „България цяла”.
Готовността да загинат е нравствена победа над врага и победа над тях самите. За опълченците животът безспорно има стойност, те също искат да живеят, но не на всяка цена. За тях висша ценност е животът без робство. Заради този живот те приемат смъртта:
...и сладката радост до крак да измрат
пред цяла Вселена на тоз славен рът
с една смърт юнашка и с една победа.
За опълченците победата е преди всичко свобода – в цялата многозначност на понятието – духовна свобода, фактическата свобода и т.н. Смъртта „юнашка” и победата са равноценни, защото означават едно и също нещо – постигане на свободата. „Пред цяла вселена, на тоз славен рът” бягството не е спасение, а нравствена гибел. Постигнато е внушение, че в битката между доброто и злото е потопена цялата Вселена. Върхът изразява световната хармония, която е нарушена от деспотизма на робството. Тази хармония отново ще бъде възстановена чрез героичния подвиг и постигнатата саможертва:
България цяла сега нази гледа,
този връх висок е; тя ще ни съзре,
ако би бегали, да мрем по-добре.
Вътрешният монолог на опълченците представя свързаността им с Родината. Нейните синове я виждат като майка, очакваща от тях своето спасение. Родолюбието им е достигнало своя нравствен, жертвен връх. От неговата висота те отхвърлят позора на бягството.
Кулминационният момент в творбата е отбелязан с хиперболично-оценъчното „Има хекатомба!“ (хекатомба означава жертвоприношение, масово жертвоприношение).
Именно в този момент Вазов изразява своята идея, че смъртта не е краят на борбата на българина с робството. Нарушена е традиционната представа за отношение към мъртвия, според която той заслужава вечен покой, а душата му – блаженство. Израз на безпримерно героична съпротива е решението на опълченците да ползват труповете на убитите си другари срещу врага. Жестът на „поругаването” на мъртвите тела извън творбата би бил кощунствен, безумен. Но в миг на върховно изпитание оскверняването се превръща в подвиг:
„Грабвайте телата” – някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска,
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак.
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели...
Мъртвите придобиват тайнствена сила – възкресени от волята на живите. На легендарния Връх смърт няма – тя е начало на ново духовно битие, наречено безсмъртие. Смъртта в името на отечеството означава вечна слава и незабрава.
„Безумието”, изключителността на този миг са „озвучени”, за да бъдат осмислени категорично като подвиг:
И хвърлят се с песни в свирепата сеч
като виждат харно, че умират веч...
Песента означава себенадмогване, романтична преданост на дълга и възпяване на подвига чрез поетическото Слово.
Вазов не е историк, а поет. Неговата цел не е да изгражда цялостно завършен разказ. Затова развръзката на епическия сблъсък е представена в един стих:
Изведнъж Радецки пристигна със гръм...
Не предопределената вече победа, а величието на саможертвата носи истинските измерения на българската нравственост. Внезапният финал (подобно на началото „О, Шипка!”) откроява изключителното, което принадлежи на културната памет на човечеството.
Идеята за безсмъртието на подвига е изразена в лирическия епилог, който е и пряка оценка за събитието в исторически план.
Балканът, Бурята, славата „дивна” на подвига сътворяват новата национална митология. И ако Балканът е въплъщение на българския дух, ако той олицетворява българския национален Космос, а „Бурята” пробужда спомена, защото е глас на паметта, то тогава наистина подвигът е осъден на вечност.
@bgmateriali.com
