ИВАН ВАЗОВ – „ПАИСИЙ“
(Анализ)
„Как е бил възможен изобщо феноменът Вазов?“, пита се Иван Шишманов в годината, когато умира поетът, имайки предвид почти пълното отсъствие на предшественици и образована читателска аудитория. Днес бихме могли да поставим този въпрос така: как е възможен феноменът Вазов, кое обуславя интереса към него в нашата съвременност, когато начинът на живот, вкусовете и самата представа за литература са се променили напълно? Вероятно „народният поет“, както този автор е наричан често в миналото, успява да изрази нашата народностна същност като отворена, променяща се и следователно – като обещание, че можем да бъдем и повече от това, което смятаме, че сме. Сигурно и сега търсим Вазов заради присъщия на патриархалната ни култура копнеж по Бащата – по авторитета, който да ни напътства благосклонно и да ни прощава великодушно, когато грешим. В многобройните си текстове авторът улавя българското в различни „кадри“ – като откриващо своето човешко съдържание („Под игото“, 1889 – 1890) и губещо хуманността си („Тъмен герой“, 1893; „Елате ни вижте“, 1899), като бит („Чичовци“, 1884) и идеал („Отечество любезно“, 1882), като природа („При Рилския манастир“, 1893) и история („Епопея на забравените“, 1881 – 1884). Всички тези образи създават усещане за родното като все още несбъдната докрай възможност, като хоризонт, който упътва индивидуалния и общностния ни живот.
Цикълът „Епопея на забравените“ е писан в условия на бързо променящи се обществено-политически реалности. Бурните събития създават усещане за ускоряване на историческото време и изострят необходимостта от ценностни ориентири. Настъпва Освобождението (1878), но скоро Берлинският договор (1878) превежда българите от „упоението на една сбъдната мечта в ужаса на една катастрофа“ (Симеон Радев). Приемането на Търновската конституция (1879) е знак за амбицията да бъде възстановена българската държавност, а скоропостижната й временна отмяна (1881) подсказва, че този процес няма да бъде лек. Съединението (1885) и Сръбско-българската война (1885) демонстрират волята на страната самостоятелно да решава своите съдбини и да защитава свободата си. Прагматизмът на Новото време контрастира на възрожденския идеализъм и това обстоятелство поражда разочарование и носталгия по миналото. Литературата изпитва желание да разкаже „нашто недавно“, изграждайки по този начин една нова национална митология. Често този разказ приема формата на мемоар, каквито са „Записки по българските въстания“ (1884 – 1892) от Захарий Стоянов, „Миналото“ (1884 – 1888) от Стоян Заимов, „Спомени от цариградските тъмници“ (1881) от Светослав Миларов и други.
Вазовият цикъл от оди, публикуван между 1881 и 1884 г., изразява тенденциите на своето време. Дванайсетте творби очертават ценностен модел, чрез който следосвобожденският човек би могъл да познае и разбере себе си. С нескритата си тъга по възрожденската мечтателност и ясния смислов контур на света от вчера те противостоят на безпаметството и на унинието, характерни за тяхното време.
■ ЖАНР
Жанровият избор позволява на Вазов да осъществи ролята си на автор съобразно своите разбирания, сходни с тези на Просвещението и Романтизма. Писателят смята, че авторът е призван да бъде и педагог – да създава представа за човечност и истина, като ги откроява в историческия живот на нацията, да култивира нравственото чувство у своите читатели и така да моделира самото общество. Жанровият модел на одата, предполагащ патетика, възвеличаване и морализаторски интонации, дава възможност на Вазов да осъществи посочената роля и така да утвърди Възраждането като образец за национално самоосъществяване, основано на единение и нравствено възвисяване. Като възхвалява въодушевено енергичността на българския човек през Средновековието и Паисиевото упорство да съхрани паметта за нея, Вазовата ода подчертава контраста между одухотворената действеност на предците и безпросветната пасивност на потомците. В това постоянно повтарящо се несъответствие творбата открива трагизма на националния живот – започнатият градеж се оказва винаги изоставен, епохите на будност неизменно потъват в дълбините на безпаметна самозабрава. Възраждането е осмислено като опит да се прекрати това периодично замиране на съзнанието и волята чрез пробуждане на усещане у отделния човек, че целостта на националното историческо битие зависи и от него.
Жанровата специфика на творбата се проявява и в съчетаването на епическо и лирическо начало. Разказът за средновековните владетели и книжовници наподобява историческа хроника, но е и дълбоко пристрастен. Усилията на светогорския монах разкриват истинския си смисъл едва е вживяването в неговия вътрешен свят. Вазов прозира, че историята може да бъде осмислена единствено чрез поезията, защото поетическото съпреживяване изяснява действителното, тоест човешкото съдържание на събитията. Чрез лиро-епическия синтез Вазовата творба постига усещане за достоверност, основана не само на безпристрастна фактология, но и на съпричастност.
Вазов избира жанра ода, за да осъществи своята романтическа представа за автора, който моделира образа на историческия персонаж съобразно разбирането, че литературата е призвана да придава значение на обикновените факти. Той онагледява романтическия принцип, че „поетите са непризнатите законодатели на света“ (Пърси Шели).
■ ЗАГЛАВИЕ
Назовавайки действителна историческа личност, заглавието носи внушението на цялостния цикъл – възловите моменти в историята се проявяват чрез конкретни лица; изключителната личност е есенция на своята епоха, тъй като изразява същностните й тежнения. То изразява Вазовата нагласа „да се мисли историята в собствени имена“ (Инна Пелева) – персоналистичното разбиране на автора за причинността на историческите процеси. Със своята „фактологичност“ насловът загатва напрежение между фактическо и фикционално, заявява необходимостта от четене на творбата в отношение с историческите факти, но и негласно изтъква, че тя ще търси техния смисъл в метафоричен план.
■ ЕПИГРАФ
Цитат от Паисиевия труд, епиграфът насочва към една от съществените теми в творбата – пренебрегването на своето – и по този начин актуализира възмущението на възрожденския книжовник, насочва го и към съвременен на Вазов адресат – следосвобожденския човек, който също „не знае“ себе си, забравя своята културна идентичност. Така авторът на одата поставя на свой ред болезнен национален проблем – „кривото разбиране“ на цивилизационния процес като приобщаване към другите чрез отказ от своето.
■ КОМПОЗИЦИЯ
Одата „Паисий“ е организирана на принципа на контраста. Субектите на изказа, художественото време и метафорите мрак и светлина очертават в нея две смислово противопоставени части. Речта на лирическия говорител рамкира монолога на персонажа и изобразява настоящето, в което светогорският монах създава своята книга. Потънало в мрак – метафоричен образ на невежеството и забравата, то е пълна противоположност на просветленото време на съзидание, за което разказва героят в своя монолог. Негласно в творбата присъства обаче и настоящето, в което тя е написана – 80-те години на XIX век. Така в нея се наслагват две ретроспективи – от Вазовата съвременност към епохата на Паисий и впоследствие към Средновековието. Чрез пророческите думи „Нека той познае от мойто писанье, / че голям е той бил и пак ще да стане“ в текста обаче е загатнат и образът на бъдещето. В този смисъл художественото време е структурирано от противопоставянето преживяно – очаквано.
Одата „Паисий“ се осъзнава като средищна в цялостната композиция на цикъла „Епопея на забравените“, тъй като изразява синтезирано същината на културно-историческия процес, наречен Българско възраждане – преображение на българския човек, което вещае нови хоризонти.
■ ТЕМАТИКА
Вазовата ода насочва вниманието към тематиката, интерпретирана в Паисиевата „История славянобългарска“ (1762) – паметта, приемствеността в историческия живот на един народ, познанието и самопознанието. Фактът, че тази тематика е актуална и 120 години по-късно, подсказва, че тя представя устойчиви характеристики на българския свят. Нейната наличност и в други представителни творби, създадени приблизително в този период, потвърждава обвързаността й със същностни страни на родния манталитет. Тревога, че посланията на миналото остават неразбрани, изразяват например гражданските елегии „Мудно ходи нашто време“ (1866) и „Линее нашто поколенье“ (1883), писани съответно от Петко Славейков и Иван Вазов. Представата за света и за себе си е обект на комедията „Криворазбраната цивилизация“ (1871) от Добри Войников, документално-художествените „Записки по българските въстания“ (1884 – 1892) от Захарий Стоянов и други творби. Лиро-епическият текст на Вазов изразява просвещенското разбиране, че познанието и особено познанието за делата на предците е средство за пробуждане на личността и общността. Този текст обвързва необходимостта да се помни с етическото и етнокултурното самосъзнаване.
Творбата се гради върху едно от противопоставянията, структуриращи лирическия цикъл „Епопея на забравените“ – срам и слава. Както в одата „Левски“, като позор е определено предателството, но интерпретирано в по-широк смисъл – измяна на родното въобще, непростимо пренебрегване на стойностите, олицетворявани от него. Безчестие е отказът от етнокултурна самоличност, изтъква Вазовият Паисий („че е срам за всякой, който се отрича / от своя рода и при гърци тича“).
■ ПРОБЛЕМАТИКА
Вазовият лиро-епически текст долавя психологическите измерения на безпаметството. Той осмисля забравата като спонтанно възникнал начин да се надживеят пораженията и обидите чрез отлагането им в дълбините на колективната психика. На тази естествена самозащитна реакция одата противопоставя необходимостта от вглеждане в миналото, чрез което да моделираме представата за себе си. Чрез основан на фактите, но същевременно идеализиран образ на не един исторически триумф тя откроява въпроса кое самопознание е истинно – основаното на външната събитийност или на усилието чрез въображението да се доловят вътрешните процеси – и кое самопознание може да бъде стожер на един нов общностен проект.
Обмисляйки целенасочената колективна загуба на памет, одата „Паисий“ пита негласно съзрял ли е българският човек да надмогне исторически формираната си самоличност и да се прероди в друго аз, помъдряло чрез осмисляне на опита. Лиро-епическият текст косвено насочва вниманието към факторите, които съхраняват един народ във вековете, и ги открива в паметта, духовността и действеността. Като напомня, че „и ний сме дали нещо на светът“, този текст поставя проблема за ролята на българското в културно-историческия генезис на Европа и европейското. Тази роля е конкретизирана по отношение на славянството – метонимията „ний“, с която се означава българското, го определя като етнокултурна общност, устояваща на времето благодарение на съзнанието за културна мисия. Назована също метонимично – „и ний сме дали [...] на вси словене книга да четът“, въпросната мисия приравнява ролята на родното по отношение на славяните е тази на митологичния културен герой, който дарява на хората основни блага и знания, слагайки по този начин основата на тяхната цивилизация.
Одата „Паисий“ проектира универсални митове върху народностната съдба. В творбата се разпознават срещаните в различни култури сюжети за Сътворението и за слагащия ново начало край на дните. Усещане за мит в нея създават идеята за творящото слово, универсалните опозиции тъмнина – светлина, хаос – космос, натоварени с метафоричен смисъл, както и самата личност на Паисий, асоциирана с различни библейски първообрази.
Създаването на Паисиевата история е обвързано с универсалния мит за Сътворението, разказващ за възникването на мирозданието от изначалния хаос. Съживявайки древната представа, че съзидателните усилия на човека повтарят първоначалния творчески акт, извършен от Бога, стиховете негласно съизмерват делото на монаха с този акт, създавайки усещане, че то на свой ред сътворява свят. Както в библейските разкази, Паисий създава чрез словото, разделя същностите една от друга и ги назовава. Той разграничава мрака на невежеството от светлината на знанието, небесното, въплътено в езика („бог е велик / и [...] разбира българский язик“), от земното, принизеното, изразено чрез отказа от родния език и култура („и своето име и божия дар / зафърля безумно като един твар“). Гранична, двойствена е личността на самия монах. Съчетаващ изключително и обикновено, той е боговдъхновен пророк, но и „див светогорец – за рая негоден“. Изоставя присъщото на духовния му сан смирено извисяване над земните дела, за да произнесе патетична реч, предизвикана от съпричастието му към тях. Чрез двойствеността на Паисий като двойствено е представено въобще човешкото – разединено в себе си, то е обърнато едновременно „към хаоса тъмний, към звездния свят“. Като заговаря за човешкия драматизъм чрез изначалните митологични категории, тази метафорична антитеза подчертава, че творбата гради образа на човека в перспективата на митологичното мислене.
Духовникът назовава и същевременно оценява. Той наименува достойното („царства и столици“, „светци и патрици“) и жалкото („дето се срамите от вашия брат“) в родния свят, утвърждава отстояването на своето и осъжда гневно отчуждението от него.
Паисий въплъщава постулираното в Библията изначално тъждество между Бог и слово. Монахът сътворява миналото в съзнанието на своите съвременници по сакралната словесна формула „И рече Бог да бъде... и биде“ (Битие, 1:3, 1:6, 1:9 и др.). С проникновения разказ за средновековния културен и държавен градеж светогорецът конкретизира в национален план сентенцията на евангелиста Йоан „В начало беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Йоан, 1:1) – делата на дедите се тълкуват като език на Бога, материализация на неговата воля. Последното обстоятелство се подчертава чрез парадокса „бог [...] разбира българский язик“. Духовникът е асоцииран пряко със самия Йоан Богослов, назован чрез перифраза („на Патмос дивий пустинника строг“). Тази асоциация загатва, че в национален контекст „История славянобългарска“ може да се осмисли като аналог на заключителната книга в Новия завет. Подобно на Йоановия Апокалипсис тя разказва за края и новото начало, за приключването на един период в националната история – този на забравата и отчуждението от своето, и за началото на нов – този на пробудената памет и преоткритата идентичност. Аналогията между Паисий и Йоан е символична. Евангелистът е свидетел и пророк – вероятен сподвижник на Исус, той разказва за делата му, а под формата на видение разкрива основополагащата концепция на християнството за предстоящото радикално обновление на света. Христовият апостол олицетворява насъщната връзка между памет и прозрение, която Вазов се стреми да утвърди чрез образа на възрожденския книжовник. Алюзията с Йоан обаче не изчерпва образа на Паисий. Сравнението „кат някой древен библейски пророк“ свидетелства, че той е мислен и като фигурата на пророка въобще. Многопосочните аналогии с библейски лица сакрализират образа на хилендарския монах, представят самото Възраждане като свещенодействие.
Тълкувано като благоговение пред мистичното могъщество на словото и поради това съпоставимо с основополагащи повествования като старозаветния разказ за Сътворението или Евангелието и Откровението на Йоан, Паисиевото писание се оказва за Вазов символът на ново сътворение на родния свят, започващо е повторното създаване на самия етнос („От днеска нататък българският род / история има и става народ“). Разказът, самият език сътворява битие. Затова борбата за пробуждане на народностното съзнание се осъзнава като усилие за създаване на автентичен разказ за своето, който може да го изрази и обясни; чрез който то самото може да познае себе си. Повествованието е приравнено смислово на битие - опит да се изрече национално специфичният начин да бъдеш. Един народ, един исторически субект съществува в разказа за себе си, утвърждава творбата. Да бъдеш, казано накратко, Вазовият текст превежда като умение да изразиш същността си в разбираема за другите форма, да се разкажеш е оглед на категории като време, пространство, начало, цел, посока, език. По този начин Българското възраждане е осмислено в одата като търсене на изгубения разказ за своето.
Вазовата лиро-епическа творба митологизира в духа на Романтизма. Чрез образите на духовника и книгата тя утвърждава, че – неотделима от митологията – литературата позволява да се представи моделът за свят, върху който се изгражда дадена култура, и да се прозрат универсалните принципи на битието. Одата се стреми да изведе въпросните принципи е оглед на националната съдба. Тя убеждава, че мирозданието е творение на духа и волята, чиято персонификация са предците. Настоява, че то е вътрешно целенасочено (в страданието българският човек познава силата си) и логично (бъдещето на нацията е следствие от нейните достойнства). Като белези на романтическото светоусещане във Базовия текст се разпознават също интересът към необикновената личност, каквато несъмнено е Паисий, импулсирал сложни трансформационни процеси в българската психика; преклонението пред творческата индивидуалност, отхвърляща установените норми (нетипичен църковен служител, този книжовник работи години наред „против канона и черковний звън“); утвърждаването на въображението като път към тайните на битието.
Като проектира универсални митове върху народностната съдба, като изгражда система от алюзии и уподобявания, одата на Вазов се стреми да включи българското в легитимиращия универсален митологичен разказ, да го изрази като общочовешко. Призовавайки своите читатели да разпознаят у светогорския монах Йоан Богослов или пророка въобще, в духа на романтическия космополитизъм Вазов изтъква, че в националната съдба се проявява универсалната логика на човешката участ, доловена вече в библейските разкази. Сътворен от историческите обстоятелства или от Провидението, самият човек е творец – той оформя своя свят и себе си чрез помисъл и дело. Действен и търсещ, той подрежда хаоса и собственото си същество. Многопластовият образ на Паисий изразява романтическата идея, че в съзидателния акт се постига единение между отделното съзнание и съзнанието на цялото човечество.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Посочете метафоричните значения на мрака и светлината в творбата. Тълкувайте определянето на историческото време, в което Паисий създава своята „История“, като „Тъмнини дълбоки“ и метафоричния епитет „тъмен“, назоваващ самия духовник („един монах тъмен“). Кое в образа на Българското средновековие, създаден от Паисий, е свързано смислово със светлината?
2. Какъв образ на Българското възраждане създава антитезата мрак – светлина? Коментирайте заключителните четири стиха във Вазовата ода с оглед на ролята им на поанта.
3. Тълкувайте сравнението на светогорския монах с „някой древен библейски пророк“.
4. Открийте метонимиите в текста и обяснете ролята им.
5. Каква роля има митът за Сътворението в одата „Паисий“ от Иван Вазов?
6. Коментирайте образа на възрожденския духовник с оглед на факта, че в творбата той въплъщава изначалното тъждество между Бог и слово и е асоцииран с евангелиста Йоан.
7. Опишете въздействието, което оказва върху вас посоченото в 6. въпрос библеизиране на Паисиевия образ и делото му. Направете изводи за ролята на митологичната символика в литературата на Новото време.
8. (работа по групи) Кои характеристики на романтическата естетика откривате във Вазовата ода? Аргументирайте отговора си. При необходимост потърсете информация в образователната платформа за съвременно изкуство „Паралелни стъпки, паралелни пространства“ и в енциклопедия „Британика“.
9. Обяснете едновременната насоченост на художественото време в творбата към миналото и към бъдещето.
10. Тълкувайте Вазовата творба с оглед на твърдението, че „изкуството е акт на освобождаване“ (Ортега-и-Гасет). От какво освобождава читателите тази творба?
@bgmateriali.com
