ИВАН ВАЗОВ — „ПОД ИГОТО“
„ЛУДОСТ“ И „НОРМАЛНОСТ“ В РОМАНА
В романа си „Под игото“ Иван Вазов разкрива духовно-психологическите измерения на най-драматичното историческо събитие преди Освобождението — Априлското въстание, превърнало се в един от звездните мигове в българската история. То показва, че колективният български дух е достигнал своята зрелост и е готов на най-върховното проявление — саможертва в името на свободата. Но малцина са тези, които са готови да жертват живота си в името на народната свобода. В романа „Под игото“ Априлското въстание често е определяно като „лудост“, „поетическо безумие“ и „пиянство“. В основата на всички тези определения стои идеята за някакво отклонение, за внезапен и труднообясним изблик на смелост и енергия. Моделът на романа обхваща пътя на българина от неговата обикновеност и трезвост до „пиянството“ на надеждата и вдъхновената жертва за свободата. В този нелек път всеки от образите в романа прави своята малка крачка към „лудостта“, но тази крачка е неимоверно трудна, именно защото е малка, защото е направена от обикновени хора, приели нормите на поведение на роба, примирили се с подчинението и отказали се от истинска, човешка самоличност. Обикновеният българин прозира в нуждата от ново духовно пространство за всички, разбира необходимостта от жертви.
„Лудостта“ в контекста на Вазовите творби означава безрезервно посвещаване на идеала — свободата на отечеството, нарушаване на установения от робските векове ред. „Луди“ са хората на екстаза, на смелостта, на готовността за саможертва. „Лудостта“ изключва мисълта за лично щастие, спокойствие, сигурност и уют. Тя означава вяра в свободното бъдеще, безкористна отдаденост на борбата и осъзнато приемане на смъртта. Изразява се с понятия като идеализъм и патриотизъм. Без подобно „полудяване“ не е възможно разрушаването на робската действителност. „Лудите“ герои от Вазовия роман изграждат във въображението си една друга свободна действителност и по този начин сами се преобразяват, стават различни, свободни.
Издигането на народа от обикновеното, битовото, нормалното до пространството на новото, непознатото, „другото“ опияняващото желание и вяра за свобода е убедително разгърнато чрез странната метаморфоза у чорбаджи Марко, разкрито в „Новата молитва на Марка“. Героят се сблъсква на всяка крачка с „полуделите“ си съграждани и се опитва да осмисли ставащото, да прецени неговата „нормалност“. Така той постепенно надмогва страховете и притесненията на предвидливия стопанин и неусетно минава на страната на „лудостта“. С други думи, проблемът за „лудостта“ и „нормалността“ поставя преди всичко въпроса за способността на човека да бъде свободен. Този проблем за свободата на духа поставя и Ботев в стихотворението си „Борба“ с думите: „свестните у нас считат за луди... „
Героичният модел на поведение задължително изисква отказ от общоприетата мярка на живота. Героят нарушава правилата на живеенето, за да създаде нови. В този смисъл и самото състояние е символично разрушаване на един, приет за нормален, житейски ред. Романът изследва именно как хората от света „под“ иго съумяват да създадат нови представи за чест и достойнство и да се впуснат в първата кървава епопея на героичните дела. Домове горят, села и градове запустяват, но от тях като феникс ще възкръсне, макар и не точно сега, нова България.
Не е случаен фактът, че именно чорбаджи Марко е героят, който трябва да осмисли „лудостта“, нейните залози и последици. Преди всичко той е героят стопанин, човекът на дома и семейството. Неговият житейски опит дълги години го е учил на предвидливост и предпазливост, на великото изкуство да се оцелява в условията на робство. Той добре знае, че всяко усъмняване и отрицание на нормата е съпроводено от жестоки наказания — господарите обичат сигурността на своята власт. Именно това знание го прави „неверен Тома“ за разпалените въображения на посветените ентусиасти. Главата „Новата молитва на Марка“, както и предшестващата я „Около един труп“, представят бавното преображение на „трезвата глава“ и на невярващия.
За да се разбере и приеме „лудостта“, трябва да се преоцени самата „нормалност“. Как става тази преоценка? Пазител на нормите, на критериите за „нормалност“ е общност. Болшинството от хората в Бяла черква с въодушевление пренебрегват старите норми и се отдават на опиянението от близкоочакваната свобода. Във всеки фрагмент от бита, какъвто например е случаят с хорото, чорбаджи Марко вижда „революционния елемент“. Това е много съществен аргумент в убеждаването на героя. Именно тази глава от романа — „Новата молитва на Марка“, ни дава най-пълна представа за превръщането на човека от „нормален“ в „луд“. Той изгражда преценката за себе си по отношение на другите. След като всички са „полудели“, значи наистина старите норми са в упадък и вървят към отмиране. Чорбаджи Марко още веднъж ще се убеди в това, когато открива натрупания оръжеен арсенал на синовете си в собствената си къща.
Вторият съществен аргумент е откроен чрез безпримерната постъпка на Безпортев — унижаването на турчина. Това е сцена, в която вековните статути на роба и поробителя са преобърнати. Безпортев е пиян в буквалния смисъл на думата, но това пиянство се вписва в цялостното романтично опиянение на народа в дните на Априлската епопея. Дълбокият смисъл на неговата „луда“ пияна постъпка е не просто отмъщението и гаврата с поробителя, а символичното потъпкване на робската норма на живота. Унизената и потъпкана норма може да възкръсне само в реки от кръв. Точно това се случва при потушаването на въстанието — нормата е пренебрегната от всички, тя е публично унизена. Да се живее в такава реалност е вече възможно. Чорбаджи Марко ще произнесе прочутата си реплика: „Лудите, лудите — те да са живи!“, за да потвърди тази възможност. Той минава през всички етапи на колебанията на скептичния и невярващ българин и действително извървява пътя на неверието и съмнението, но не е способен да прекрачи границата към истинската вяра и да приеме всеобщата борба като своя съдба и част от житейския си път: „Марко беше всъщност партизанин на приготовлението, не на въстанието.“
Повечето от героите изявяват себе си в опиянението на подготовката. Не са готови за борба, защото не са способни на жертвеност и всеотдайност на всеобщата кауза. Мисълта, че свободата се постига с жертви, не става част от техния светоглед. Но все пак малцината, които достигат до „лудост“, са Бойчо Огнянов, Соколов, Кандов, Рада, кака Гинка и дякон Викентий. Те успяват да запалят искрата за свобода и у другите жители на Бяла черква. Новата молитва на Марко идва да покаже, че България е вече онзи нов свят, в който единствено може да се живее истински — според мярата на свободата и достойнството.
С думата „лудост“ романът „Под игото“ назовава заличаването на робските норми, взривяването на робската „нормалност“. Смисловият акцент на тази глава от романа — „Новата молитва на Марка“, е точно това — как един герой на съмнението се преобразява във вярващ в идеята за свободата и как дава своята благословия за „лудостта“.
„Лудостта“ присъства и реално в романа — в образа на Мунчо. Той „следва“ главния герой Бойчо Огнянов от самото начало на повествованието. Очевидец е на среднощното убийство във воденицата (знае най-голямата и най-страшна тайна) и присъства като сянка на героя във всеки важен момент. Неслучайно в края на романа, когато ужасът и страхът завладяват хората и преобръщат съзнанието им, а героичността е заменена с унизително треперене пред поробителя, Мунчо е единственият, осмелил се да протестира. В хаоса, настъпил след въстанието, само лудият има дързост да изрече мислите си и да остане верен на делото. В тази морално преобърната действителност, когато духовната „лудост“ е унищожена (Огнянов, Соколов, Рада, Кандов умират геройски), тя се запазва единствено в замъгленото съзнание на действително луд човек. За Вазов тази аналогия съдържа моралната оценка на събитията и поведението на българина. Творецът с горчива ирония разказва за пробуждането и отрезвяването на народа, оказал се неподготвен да се жертва в името на идеала. „Лудостта“ не успява да вземе връх над „нормалност“, а инстинктът за самосъхранение и оцеляване се оказва много по-силен от смелостта, решителността и готовността за саможертва.
Оценката на Вазов е, че „лудите“ изиграват своята огромна роля, защото те са тези, които пробуждат народното съзнание и предопределят духовните промени и съзряването на българите.
Романът на Иван Вазов „Под игото“ описва трудния път към свободата. Тази свобода има национални измерения, но и своите индивидуални измерения. Различните герои ни представят различни възможности или невъзможност да се пътува към свободата. „Лудостта“ е привилегированият път към свободата в този роман на романтичния бунт. За да се освободи България, трябва да има достатъчно „луди глави“ и „смели сърца“. Необходимо е всеки да достигне до своята изстрадана молитва за родината: „Той мълвеше някаква молитва, която не съществуваше в светчето му... Той се молеше за България!...“
Елизабет ДИМИТРОВА,
Олимпиада по БЕЛ
@bgmateriali.com