В “Под игото”, а и в цялата Вазова проза, наблюдаваме характерен стилистически контрапункт: вкус към сюжетната случайност и константност в размисловия есеизъм. Те са твърде неравностойни като текстови обем, но напълно достатъчни, за да обособят две художествени нива: епично повествование, плътна, детайлизирана белетристичност и от друга страна, пристрастно темпераментна открита авторска самоизява, квинтесенция на Вазовата позиция.
В някои случаи те се разминават. Директното обобщение на писателя за чорбаджиите: „Даже чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им...", противоречи на ярките портрети в романа на представители на тази „Жигосана класа" - Юрдан Диамандиев, Кириак Стефчов.
Когато Вазов пише „Под игото”, вече е издал „Немили-недраги" и „Чичовци”. Двете водещи стилистически линии в повестите - битово комичното и героично трагическото - се обединяват в сложното полифонично звучене на романа. Вазов създава широко пъстроцветно платно на народния живот, пренаселено с художествено живи човешки образи. Всеки от тях е с неповторим колорит. Разкриват съдбата на героите, а самите те са със строго индивидуален анфас и профил. Поредицата ярки портрети очертават многообразието на българския живот от епохата - в града и в селото. В заплетените взаимоотношения между героите рефлектират сблъсъците между отделните прослойки. Така обществото в романа се явява като един многолик вътрешно конфликтен жив организъм, който непрекъснато се движи, действа, търси, коментира, съзаклятничи, доносничи, ликува. В този широк, но фактически твърде малък свят не може да съществува изолация. Допирните точки между литературните персонажи непрекъснато се подновяват на различни нива. Дейците на революцията Огнянов и Соколов, а до тях Рада Госпожина, и другият полюс - чорбаджи Юрдан и Кириак Стефчов, са откроени враждебно контрастиращи. И в най-личните дръзки се стаява отзвук от общото брожение на духовете. В това пъстро общество на ярки, обрисувани със забележителна пластика личности - чорбаджи Марко, кака Гинка, Мичо Бейзадето, Колчо Слепеца, Боримечката, всеки има свое място в градиращото напрежение. Вазов постепенно води повествованието към момента, когато индивидът трябва да реши за себе си и за другите къде е и с кого е. Любов и интриги, душевни драми, колебания и вълнения тласкат героите към съдбовно самоопределение. Отношението към централното събитие на епохата - въстанието - е вътрешно обединително или разграничително звено между отделните групи. Разделението отдавна вече не е на селяни и гражданин. То е отношение към Бойчо Огнянов, олицетворил въстанието в личния си живот. Трагичното и героичното, романтичното и делничното, възвисеното и низкото, цялостното поведение на персонажите се оценява в една посока - мястото на човека в подготовката на въстанието.
Централни, по-епизодични и съвсем случайни лица се сблъскват и разминават по страниците на романа в сложния поток на необхватния живот, чийто ритъм видимо се е ускорил. Ако сравним течението на времето в „Чичовци" и „Под игото", ясно усещаме динамизирането му от събития, от междуличностни сблъсъци, но и от вътрешнопсихологически конфликти. Например, само в една сцена, твърде лаконично, без излишна обстоятелственост и обяснения Вазов навлиза в противоречивите душевни приливи и отливи при чорбаджи Марко, явно най-любимия герой, защото в него писателят вижда своя баща: „Нека баре те да останат настрана, да стоят вън от тая къща, дето и аз затънах"; „ Та у тия маскари не тече ли кръв в жилите... Базиргяни ли съм ги народил... Не, по-добре нека стоят настрана." Следва откритието в килера („цяла оръжейница") и душевната борба намира своето разрешение: „Лудите, лудите – те да са живи!... "Веднага следва препратката към съвсем директната оценка в „Пиянството на един народ": „сюблимно безумство". Сцената завършва лаконично внушително „пред куностаса..."; „ Той се молеше за България!..."
В средата на остро разграничените враждебни лагери Вазов открива човешки личностното, индивидуалното у всеки свой герой: идеализма, дори аскетизма на Огнянов; жизнелюбивата волност на „градския лекар" Соколов, ексцентричен в приятелството си с мечката Клеопатра; саможивостта на Кандов с неговите чужди, невъзприети от другите идеи... А при утвърденото понятие чорбаджия са потърсени и спецификата в характерите, и различията към големия съдбовен въпрос - свободата: чорбаджиите Марко и Юрдан са антиподи във всяко едно отношение.
Вазов най-съзнателно се разграничава от преситената с ужаси предосвобожденска литература. Той налага и утвърждава непознати за прозата ни стилови особености. От „Немили-недраги" и особено от „Чичовци" хумористичната линия прелива в „Под игото". И тук хуморът е плод на обстоятелствата, на единичната реплика, на черта от характера. В забавните сцени рефлектира ведрата възрожденска атмосфера. Примерите са много: представлението на „Геновева" с превода и обяснението на Дамянчо Григорът: пияният Безпортев, който пред очите на хората яхва турчина: „Хай да пътуваме за Мека заедно... чакай да те яхна. Ти си яхал хилядо години българите!..." и т. н. Отразено е пъстрото многообразие на живота, в което веселото и комичното се сплитат с героичното, трагичното и сериозното. Изобразено е битието на народ под робство, но народ, който предчувства близката свобода, затова има и друго самочувствие. В динамичния ход на белетристичното действие непознат дотогава духовен устрем подсилва вродената жизненост на личността.
Повествованието се разгръща в условията на ежедневие, пронизано от романтичен дух. Той е стаен в самия исторически момент, в „пиянството на един народ" в екзалтацията при подготовката на въстанието, в трогателната илюзия как черешовото топче ще победи вековната империя; илюзия, която на границата с горчивото умиление бързо прераства в трагедия. Но романтичното прозира и в безброй детайли при битовия план (мечката на доктор Соколов, особено връзката му с жената на бея: любовта на Лалка; предсказанието, че Турция ще падне...), а също и в образите на някои от героите - Огнянов, с резките емоционални преходи, с пълното самоотречение, въплътил „авантюристичния дух на епохата", както го определят литературоведите. Романтичен е и странният „нихилизъм" на Кандов... В сюжетната линия, която следва историята, романтичното прелива в трагичното. Преплитането на различни стилистически пластове: битово хумористичен, романтичен, героичен, драматичен, трагичен, създава „многогласния" пулс на романа, твърде различен от доминиращия облик на възрожденската проза. Духовната жизненост, хуморът, ярко пластичното възсъздаване на бита - това са първооткритията на Вазов за българската белетристика.
Писателят преработва „Под игото” почти непрекъснато, през целия си живот. Запазени са бройки от сборника за народни умотворения, наука и книжнина, където за първи път е публикуван романът. Върху този първи отпечатък Вазов е нанасял многобройни поправки - от стилистични и езикови до крупни съкращения. При второто издание отпадат цели пет глави.
„Под игото” е многолико пъстроцветен, конкретно български свят, който е зрим, дишащ, бликащ от живот, жужащ от човешки гласове, носен от бързея на дните, от обикновеното и великото. Романът е истинска епопея, в която национално съдбовният взрив - Априлското въстание - се оглежда в миговете на ежедневието, героиката и драмата.
@bgmateriali.com
