ИВАН ВАЗОВ – „ПОД ИГОТО“
НАЙ-БЪЛГАРСКИЯТ РОМАН
Иван Вазов е роден в град Сопот на 27 юни 1850 г. Като най-голям син сред единадесетте деца в семейството на Съба и Минчо Айвазови е трябвало да поеме занаята на баща си – търговията. Известно време учи в Калофер при Ботьо Петков, след което заминава за Пловдив. Там той изучава гръцки, турски и френски език и започва да пише стихове. Преди още да завърши образованието си, става за кратко време учител в свиленградското класно училище. По време на емигрантските си години в Румъния той все по-уверено се изявява на литературното поприще. През дългия му житейски и творчески път талантът и природната интелигентност, безпределната обич към България и към всичко родно превръщат уникалното му творчество в свещена реликва за всеки българин.
Книгата, изиграла изключително важна роля в духовното битие на българския народ, е романът на Иван Вазов „Под игото“. Основната му част е създадена в Одеса, където писателят намира убежище след политическите гонения на Стамболовия режим в новоосвободена България. Всички събития в романа имат един център – Родината – измъчена, запленена от освободителните идеи и запламтяла в борбено опиянение, възкръснала за миг от робството и отново потопена в кръв и плач.
Сюжетът на книгата засяга едно от най-значимите исторически събития в живота на българския народ – Априлското въстание. С безпримерната си и безкористна саможертва въстаналите роби отварят нова страница в своята история. „Под игото“ изгражда представата ни за полета на „българското“ в последния и най-патетичен период на Българското възраждане, затова има стойност на „национална епопея“. Романът художествено проследява подготовката, избухването и погрома на Априлското въстание, пречупени през психиката и преживяванията на обикновените хора от Подбалкана. В персонажната система на романа се споменават действителни исторически личности като Васил Левски и Раковски, но въпреки това не можем да определим творбата като документално историческо изследване. Повествованието е изградено върху измислени случки, но вместването им в историческата рамка създава впечатление за достоверност на събитията.
„Под игото“ започва с пристигането на Иван Краличът (Бойчо Огнянов) в Бяла черква. Задрямалото спокойствие, осигурено от високите зидове на чорбаджи-Марковия дом, е нарушено от появата на неканения среднощен „гост“. Странникът, чужденецът и авантюристът, който в съгласие с фолклорно-приказната традиция разбива спокойствието на мирните жители и нарушава установения патриархален ред, става изразител на противоборството между новото и старото, между идиличното и тревожното.
Спокойното епично начало на първа глава („Гост“) въвежда читателя в патриархалната идилия на едно семейство, съхранило вековни български добродетели: „Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.“ Фенерът, окачен на люляковото дърво, лозницата, чемширите в двора са детайли, които носят обаянието на родното. На трапезата, под добродушния поглед на бай Марко, рояк дечица опустошават вкусните гозби. В тази покоряваща с националния си колорит и патриархален уют картина Иван Вазов възкресява носталгичния си спомен за родния дом.
Главата на семейството е чорбаджи Марко, който с нищо не се отличава от типичния за епохата българин – почтен и разумен, дълбоко уважаващ християнските ценности. Героят е около петдесетгодишен, с внушителен ръст, а от загрубялото му лице лъха доброта и почтеност. Въпреки строгото изражение, погледът му предизвиква истинска симпатия. Богато нюансираният му вътрешен мир е изразител на традиционно българското начало като психология и нравственост. С трезвия си реализъм бай Марко олицетворява типичния нашенец с неговото утвърдено през вековете патриархално съзнание, изградил обаче вече у себе си възрожденската готовност да служи на род и родина.
В първа глава на романа патриархалният бит слага видим отпечатък върху взаимоотношенията между възрастните и многобройната им челяд. Доверие, обич и уважение царят в дома на чорбаджи Марко. Бащата взима активно участие във възпитанието на децата си. Убеден, че това, което се забранява, се желае по-силно, той им позволява да опитат виното пред него, а не да посягат тайно към алкохола. Във всеки един момент Марко е около своите синове. Той не пропуска възможност да ги напътства и съветва. Гласува им доверие, като им дава да отброяват парите му – „рубетата“, поверява им отключването и заключването на сандъците. Грижи се за добрите им навици по време на хранене и следи за изпълнението на християнските норми. Държи на приличния и спретнат външен вид на своите деца и проявява жив интерес към преподадения материал в училище: „Василе, я разправи днес какво ви предаде учителят?“ Благодарение на това напредничаво за времето си мислене на чорбаджи Марко, синовете му получават нужното образование: „Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените.“, „Но той чувствуваше, със сърцето разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света.“
Чорбаджи Марко проявява жив интерес към Русия: „Кажи нещо за Русия... Например за Ивана Грозния, Бонапарта, кога запалил Москва.“ Домът му, относително запазен от набезите на поробителите, е вече обсебен от идеята за въстание. По стените на защитената с високи дувари „семейна крепост“ висят оръжия – символ на бунта. Картините с руски пълководци внасят революционен дух и създават усещане за приближаващата се буря. За най-малките обитатели на дома турците не са реална, а по-скоро „традиционна“ заплаха: „Спи, бабината, спи, че турците ще дойдат да те грабнат – казваше му баба Иваница, като го люшкаше на коленете си." Самата тя като малка също е била плашена с турците: „Ех, така зная аз, и нази са с турци плашили...“ За по-големите обаче – например за Асенчо, поболял се от кървавата гледка на убитото дете, тази опасност е съвсем зрима и страшна.
Образът на чорбаджи Марко отразява онези напрегнати и драматични етапи в развитието на човешкото съзнание, които илюстрират прехода от отхвърлянето на една идея към нейното утвърждаване, от категоричното й отрицание към възторженото й, безрезервно приемане. Чорбаджи Марко приема с радост неканения си нощен гост. Добросърдечният стопанин бърза да нахрани избягалия от Диарбекир затворник, но в същия момент заптиетата започват да хлопат ожесточено по вратата. Воден от желанието си да не напакости на своя благодетел и спасител, Иван Краличът отново прехвърля високия зид и потъва в нощта.
Нарушаването на сънната тишина на Бяла черква и бурното нахлуване на затворника беглец в дома на чорбаджи Марко придобиват символично значение. То подготвя читателя за настъпващите промени в психиката на мирните българи в навечерието на Априлското въстание – една трагично-величава епоха, по време на която – по думите на Иван Вазов: „...българският дух никога не се е издигал до такава висота и надали ще се издигне.“
д-р Весела КРЪСТЕВА
@bgmateriali.com
