ИВАН ВАЗОВ – „ПОД ИГОТО“
XI ГЛАВА – „РАДИНИ ВЪЛНЕНИЯ“
(Анализ)
Творчеството на Иван Вазов е художествено отражение на най-драматичните събития в националната ни история – петвековното османско владичество и борбите на народа ни за освобождение. Епично потвърждение, смислов център на Вазовото отношение към съдбините на родината, към историческото и духовното й битие, е романът „Под игото“. В него е показано многообразието на националния ни живот в един изключителен исторически момент - пробуждането на българите и осъзнаването на изречената от Апостола на свободата истина, че „един народ, който не извоюва сам свободата си, не може да я заслужи“.
Единадесета глава на романа е озаглавена „Радини вълнения“. Самото заглавие насочва читателя към образа на главната героиня Рада Госпожина и нейните преживявания по време на годишния изпит. Така читателят попада в конфликтния свят на младата провинциална учителка и представителите на консервативно настроените среди, които се опитват да попречат на освободителното дело.
Младата учителка е една от най-привлекателните героини в литературата ни, свързана с Българското възраждане. С топло чувство Вазов разказва за трудното й детство на сираче. Тежкият й живот в дома на Хаджи Ровоама дава повод на автора да засегне и участта на всички „сирачета момичета", „хвърлени на произвола на хорската милост или жестокосърдие“. Те израстват „сред чужди тям равнодушни лица“ . За Вазов обаче тези нещастни създания, които „отрастват и виреят, без да ги е огряла сладка животворна усмивка, приличат на цветя – „невесели и без дъх“. Сравнението им с цветя, експресивните глаголи „отрастват“ и „виреят“ изграждат представата за душевната прелест на тези отритнати от съдбата същества. Писателят е убеден, че при други условия те са в състояние да разкрият скритата си духовна красота: „Пропуснете въз тях една великодушна струя светлина и техният скрит аромат омирисва въздуха.“
Иван Вазов подчертава физическата красота на Рада Госпожина, като използва емоционално-оценъчни епитети: „големи влажни очи“, „обаятелно, прелестно лице“, като не пропуска да спомене и за нейната духовна същност, служейки си с поредица от метафорични изрази: „свенлива душа“, „светъл поглед“, „небесна усмивка“, които разкриват душевната й чистота и доброта. Момичето расте „в тая задушлива и мъртвешка атмосфера на килийния живот“, а не след дълго строгата й господарка я изпраща в метох, за да стане послушница. Затова девойката е облечена в черни дрехи: „...миловидното, чисто и бяло лице... черната забрадка отваряше още повече.“ Но от друга страна, контрастът между нейното „бяло лице“ и „черната забрадка“ носи символно послание. Ако Рада е олицетворение на чистотата и невинността, то черният цвят на забрадката символизира робството, покорството.
Въпреки деспотизма на Хаджи Ровоама, на която и през ум не й минава да се държи по-мило и „по-човеколюбиво“ със своята „храненица“, Рада израства като добро, чувствително и умно момиче. Но тежката й участ, скромният й живот в метоха, строгостта на Хаджи Ровоама сякаш са й отнели способността да се смее, да бъде щастлива. Рада е като онези цветя, до които не достига слънчев лъч. Момичето се нуждае от малко доброта, от топла обич, от майчина подкрепа.
В хода на разказа Вазов обвързва по-тясно портретната характеристика на героинята с вътрешната й същност, като пресъздава преживяванията й по време на годишния изпит. В края на учебната година учителката Рада Госпожина се изправя заедно със своите възпитанички пред първенците и родителите от провинциалния градец, за да получи оценка за труда си чрез знанията на своите ученички. Веднага прави впечатление, че в едно робско време, когато жената не е считана за равноправна, мирните жители на Бяла черква са изпратили женските си рожби на училище. Това са първите стъпки към осъзнаване ролята на науката, към „пробуждането“ за нови идеи на едно потънало в робски мрак общество.
Този вълнуващ за малкото градче ден е представен като велико и важно събитие: „Още от сутринта девическото училище хвана да се пълни с ученички, пременени, пригладени и натруфени като пеперудки от майките си.“ Епитетите: „пременени“, „пригладени“ и „натруфени“, и метафоричният глагол „бръмчаха“ разкриват празничното настроение и всеобщото оживление, обхванало жителите на Бяла черква. Венците и образът на светите братя Кирил и Методий придават допълнителна тържественост на обстановката: „Прекрасни венци окичваха вратите, прозорците и катедрата; а образът на св. Кирила и Методия погледваше из великолепно кръжило от трендафили и росни цветя и клончета от ела и чимшир.“ Сред цялото това оживление Рада изглежда още по-мила, още по-очарователна: „Миловидното й лице, оживено от вълнение, по причина на тържествения час, и осветлено от големи влажни очи, ставаше обаятелно-прелестно.“ Чертите й придобиват по-скоро ангелско изображение, отколкото човешко. Епитетите „небесна“, „трепетни“, „светлия“ допълват тази представа.
С много нежност и любов тя се отнася към своите възпитанички. Преди изпита грижливо ги подрежда и ги окуражава, давайки им тихичко наставления. „Прозрачни розови облачета, играещи по бузите й, издаваха трептението на свенливата й душа.“ Цялото поведение на младата учителка излъчва вълнение и притеснение, „че стотина любопитни погледи падат сега върху нея и ней ставаше неловко, та губеше самообладание“. Постепенно Рада овладява вълнението си, особено като вижда „с радост отсъствието на Кириака Стефчов“. След тържествената реч на главната учителка изпитът започва „по програмата“ – с девойчетата на Рада Госпожина. Тя следи „с напрегнато внимание“ отговорите им, притеснява се, когато те се запънат. „Тия звънливи и ясни гласчета“ решават съдбата на своята учителка, която ги ободрява „с небесна усмивка“.
Ведрата обстановка в този тържествен ден се помрачава от появата на Кириак Стефчов, „тоя неприятен човек, който я смущаваше и плашеше“. Така авторът подготвя читателя за последвалите събития. Кириак Стефчов „гледа намусено-високомерно“, „измерва от глава до крака Рада“, а на лицето му е изписана „душевна сухост и жестокосърдечие“. След като той приема да изпитва малките ученички, залата се изпълва с „глухо шушукане“, което подсказва, че хората не очакват нищо добро от този надут човек. Възпитаничките на Рада Госпожина, които излизат една по една пред утихналата публика, за да покажат знанията си, са объркани от трудните и заплетени въпроси, които им задава „гърчеещият се“ Кириак Стефчов. Високомерният му и зъл характер се очертава още по-ярко чрез епитетите „студен“ и „неприветлив“. Като използва ретардация, авторът умишлено забавя действието, създавайки още по-тягостна и напрегната атмосфера. От неясно и объркващо зададените въпроси ученичките се стъписват, остават безмълвни. Родителите и останалите присъстващи също са безмълвни, изпълнени с „мъчително чувство“. Лаконичните и жестоки думи: „Да си иде!“ и „Доста небрежно е преподавано“, говорят за липса на каквото и да е съчувствие и милост у Стефчов както към учителката, така и към нейните ученички. Не го трогват нито „страдалческите сълзи“, нито „детските очички“.
Внезапната поява на Бойчо Огнянов „из публиката“ е кулминационният момент в тази глава. Той е очакваният спасител за Рада, която е силно притеснена от протичането на изпита, за посрамените си ученички и за техните разстроени и объркани родители. Вазов неслучайно представя героя си в идеализирана светлина. Това е изключителната личност, която по-късно ще поведе народа в борбата срещу петвековния поробител: „Благородното му лице, обляно със страдалческа бледност и осветлено от един мъжествен и енергически поглед, подкупваше непобедимо сърцата.“ Младата учителка „...изненадана, ... гледаше с благодарност тоя великодушен човек, който й дойде на помощ в такава тежка минута.“ Докато майките вече облекчено въздишат и пращат благодарни погледи на „чужденеца“, следва ново лирическо отклонение, в което авторът за пореден път насочва вниманието на читателя към Радините вълнения. Тя е „учудена“, „трогната“ и „изненадана“ в този изключително важен за нея и ученичките й момент. Знанията им са оценка за нейния едногодишен труд. С поредица от възклицателни изречения и сравнението с „ангел хранител“ Вазов разкрива огромната благодарност на младата учителка към благородния жест на непознатия. Простичко зададените от Бойчо Огнянов въпроси възвръщат увереността на момиченцата, по чиито очички още стоят следи от сълзи. И те уверено, по детски наивно за възрастта си започват да отговарят една след друга. Това провокира чорбаджи Мичо да помоли Огнянов да изпита и неговата дъщеря Събка. Живото, русокосо момиченце бърза да отговори на въпроса кой цар е освободил българите от гръцко робство, но се обърква: „От турско робство освободи българите...“ Навременната забележка на бащата помага на детето да вникне във въпроса и да отговори правилно, след което обаче продължава най-непринудено, заявявайки, че: „...от турско робство ще ги (българите) избави цар Александър, от Русия!“ В залата настъпва неловко мълчание и страх от последиците на този невинен отговор. Намесата на кака Гинка още повече гневи Кириак Стефчов, който е в близки отношения с бея. Демонстративното му напускане, придружено с това на неговите привърженици, донася облекчение и успокоение за всички в залата. Изпитът продължава и свършва при пълно спокойствие.
Единадесета глава на романа „Под игото“ – „Радини вълнения“, е своеобразна завръзка в творбата, тъй като в нея се поставя началото на взаимоотношенията между двама важни за действието герои – Бойчо Огнянов и Рада Госпожина. Изпитът приключва, но финалът на тази част остава отворен. Читателят очаква с нетърпение и вълнение онзи момент, когато Рада ще обикне дълбоко и всеотдайно „рицаря“, бунтаря, революционера Бойчо Огнянов.
Д-р Весела КРЪСТЕВА
@bgmateriali.com
