Българският език
Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не — за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива —
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Не си можал да въплътиш във теб
съзнаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп —
за груб брътвеж те само бил орисал!
Тъй слушам си, откак съм на света!
Си туй ругателство ужасно, модно,
си тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.
Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Пловдив, 1883
На България
На теб, Българио свещенна,
покланям песни си сега.
На твойте рани, кръв безценна,
на твойта жалост и тъга,
на твойте сълзи и въздишки,
на твойте страсти и тегло
и на венеца мъченишки,
кой грей на твоето чело.
Прокуден тука на чужбина,
далеч от твоите гори,
сърцето ми сега проклина
тирана, който те мори.
Прийми тез песни, майко мила,
отйек на жалостний ти зов
и плод на сладката любов,
с коя душа ми си пълнила;
прийми тез песни, пълни с гнев,
кат вихъра, що пей по друма,
ту жални, кат шумът на Струма
и като горския напев.
О, майко, аз видях тиранът,
като ръцете си вапца
в кръвта на твоите деца
и чух как плачеше Балканът
и твойте сини небеса!
Но през червените порои,
що ти проля във таз борба,
аз видя дните ясни твои
на твойта бъдеща съдба.
Дано таз вяра, туй мечтанье
не се разбие в някой брег
и твоя зов да не остане
като в пустинята без ек.
30 ноември 1876
Векът!
О, tempora, о, mores!
I
Млъкнете вие, бедни хвалители на века,
във който назовахте свободен человека:
млъкнете с вашта правда, свобода и прогрес,
безумия, с които глушихте ни до днес!
Със нас се не ругайте! От срам се зачервете.
Защо тоз век нищожен велик го вий зовете?
Дали, че в него няма ни робство, ни разврат?
Дали, че ни обсипва със мир и благодат?
Или... че днес изново епохата настана,
която бе видяла Атила, Тамерлана?
II
От Дунава до Охрид, до Бялото море -
един народ нещастен под тежко иго мре!
В гори, в поля, в колиби, в долини и балкани
днес видиш само ужас и чуйш едно риданье.
Навред тирани, тигри зли, лакоми за стръв.
И слабите убити, и робите във кръв!
Села иззапустели, градища разрушени,
развалини димещи и черкви осквернени.
И челяди безбройни без покрив и без хлеб,
кои от мраз треперят и мрат от глад свиреп.
Момците на бесила, девойките в хареми -
и плачове, и мъки, и ужаси големи!
................................
Ах, вижте тая майка как плаче и пищи!
И стиска си детето на своите гърди
и от убийци грозни, от острите им саби
се мъчи да го брани със свойте ръце слаби.
И дор не пада мъртва под удари безчет,
не пуща от гърди си любимий си предмет.
Тогава те го грабват, на сабите натикват,
подмятат го нагоре и диво се провикват
и тъй като празнуват със кървавий си лов,
бесовски песни пеят и тичат за по-нов!
Но вижте таз девица разплакана и тези
обръжени, гнуснави, запенени черкези...
Как тя се моли, вика с уплашено лице
и тегли се да бяга от зверски им ръце.
................................
Каква достойна гледка! Отпреде и отзади -
вред видиш мърши гнили и трупове грамади,
й членове човешки разсени без разбор -
останки страховити от тоя страшен мор.
Нa, тук ръка паднала, там мъничко краченце
или главичка руса на някое детенце;
а татък - в кал се валят оглозгани глави
и дрехи женски, гнили и лъскави коси...
(Това да се опише, ах, нивга не могло би!)
Тук майки с кръв залени, с разтворени утроби,
там старци се тръшнали при скълцани деца
и юноши зелени с прободени сърца...
А между тях се лутат рой врани, орли, псета
кат на една трапеза ужасна и проклета!
И до предел най-краен да стигне мерзостта,
убийците се кълчат, играят по кръвта!
III
Какъв е тоз век страшен? Какви са тез години,
в кои дела такива се вършат пред очи ни?
В кои тиранът волно играй с огън и с меч
и цял народ се треби чрез най-ужасен сеч?
Каква е таз Европа, с човещина прочута,
и зрителка спокойна на таз картина люта,
коя не ще да викне със глас неустрашим:
Махнете се, диваци! Не щем да ви търпим!
Но не!... Това не бива! В това се тя не меси,
че то не иде никак на нейни интереси
и тя желай да пази тоз стар и гнилий трон,
кой сявга е смущавал възточний небосклон.
За нея робът твар е по-долна и от скота,
когото пазят, милват, че той влече хомота;
че мрем или живеем - за нея все едно,
като че част не правим от нейното тело!
И нашта борба люта със този род на злото,
петно на нашто време и срам на обществото,
в Европа не повдига ни скръб, ни жал, ни гнев -
ах, ний сме гладйатори, които й правят кеф!
IV
Да, взех да мисля вече, че принципи човешки
не са освен досадни измислици глупешки,
че правда, братство, обич - едни са басни тук,
че думата свобода е само празен звук,
че милостта е глупост, че господ е металът,
кому се всички кланят, боят и свещи палят,
че злото се не махва чрез никакъв способ,
че силний все тиран е и слабий все е роб;
че таз цивилизация, че това християнство
не са освен измама, лъжа и шарлатанство;
насилството е правда и мерзостта е слава,
че нищо си нагона под свода не менява:
змията все е люта и Каин - все кръвник -
и человекът все е човек до този миг!
V
Но, музо възмутена, спри таз присъда страшна!
Тя може би е права, а може би и гряшна.
При всичко, че е грозен и мрачен наший век,
но правдата във него не е досущ без ек.
С порои кръв оквасен и пълн с картини страшни,
с позор, разврат, кланета, войни, вражди всегдашни,
той, колкото да бъде чудовищен и чер,
на проблески от доблест все дава ни примeр.
И ако съществуват на туй нещастно време
и гении на злото, и изверги големи,
каквито са например: зловещий Елиот1,
Дизраели и Дерби - и всичкият им род
с кръвта Христова, който се някога накапа,
и ватиканский идол, чудовищний Рим-папа2,
съюзник на Корана! - то има мъже днес,
венец на человека, на времето ни чест.
Тъй Ръсел благородни, на слабите бранител,
и славний Гарибалди, на робите любител,
които не един път вдигнаха своя глас,
ужасен за тирана и сладостен за нас;
Странгфорд и Брайт, и Гладстон, Фарлей, Хюго поетът
и други тям подобни, що кат лампади светят
във мрачината обща на деветнайстий век,
приятели и братя на страждущий човек.
VI
Но що е тоз век? Що е? Век чуден, в който злото
празнува и се бори победно със доброто,
епоха, що робството не може да търпи,
а пък тиран й трябва мирът да се крепи!
Противоречье!... Сцена на светли революций,
на мир, прогрес, свобода и на башибозуци!...
Де кръст и полумесец целуват се без срам,
де Пий на Мохамеда кади му тимиан,
де гръкът, син Канарев3 и внук на Милтиада,
пече сами си братя под знака на Мурада,
де мравката се пази и волът се не бий,
а цял народ оставят тиран да го затрий!
12 септември 1876
Де е България
Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най любя на света?
Тамо аз ще отговоря,
де се белий Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей.
Тамо де се възвишава
горда Стара планина,
де Марица тихо шава
из Тракийска низина.
Там, де Вардар през полята
мътен лей се и шуми,
де на Рила грей главата,
и при Охридски вълни.
Там, де днес е зла неволя,
де народът й мъченик,
дето плачат и се молят
се на същия език.
Там роден съм! Там деди ми
днес почиват под земля,
там гърмяло тяхно име
в мир и в бранните поля.
До чукаритe карпатски
е стигала тяхна власт
и стените цариградски
треперали са тогаз.
Вижте Търново, Преслава -
тия жални съсипни:
на преминалата слава
паметници са они!
Българио, драга, мила,
земля пълна с добрини,
земля, що си ме кърмила,
моят поклон приеми!
Любя твоите балкани,
твойте реки и гори,
твойте весели поляни,
де Бог всичко наспори;
твоите мъки и страданья,
твойта славна старина,
твойте възпоминанья,
твойта светла бъднина.
Дето ази и да трая -
за теб мисля и горя,
в теб родих се и желая
в теб свободен да умра.
"Елате ни вижте!"
Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя,
по кръчми, по хижи - ума ми размътя.
Отбивам се в селското бедно жилище:
картина плачевна душа ми покъртя!
"Елате ни вижте"
Под - гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,
тъмничен въздух; в полумрак потопени
човеци и дрипи... На също гноише
лежи скот и стопан, духовно сближени.
"Елате ни вижте"
Зла бедност! Неволя! Души затъпели,
набърчени булки, деца застарели;
Къс ръжено тесто в пушливо огнище
загрява се там за гърла изгладнели.
"Елате ни вижте"
Тегло, запустенье!... Дълбока неволя
живота от радост, от всичко оголя!
Тор мръсен смърди сред трънливо дворище.
И болести, смърт тук боравят на воля...
"Елате ни вижте"
И вечно труд тежък и пот непрестанни -
и пак оскудия и дни окаянни.
Зло входа за смях и за песни заприщи!
Тук бедност вековна е гост постоянни.
"Елате ни вижте"
И чупи се воля и дух под хомота
на нужди, в дълбока нощ гасне живота:
ни луч от съзнанье под покрива нищи!
Човекът словесни паднал е до скота.
"Елате ни вижте"
"Елате ни вижте!" - той моли и стене, -
вий, мъдри велможи, от нази гоени...
На миг напуснете там вашто тържище
на шум и на фрази, богато платени -
"Елате ни вижте"
Вий, дето в покой и в палати стоите,
към нас приближете - вий, славни, вий, сити!
Зърнете през нашто изгнило плетище
и може би вам ще настръхнат космите!
"Елате ни вижте"
Тогаз за народа се бихте смислили
и срам, угризение бихте сетили.
И вашето сърце със болка заби ще.
О, доста на думи сте нази любили -
"Елате ни вижте!"
Новонагласената гусла
Ази до тоз ден младост минувах
в песни любовни, тихи, безгрижни,
с гусла в ръката радост бълнувах,
без да усещам ядове скришни.
Ази възпявах всичко, що кити
горе небето, долу земята,
слънцето, йоще месец, звездите,
златното утро, птички, цветята.
Ази възпявах мойте надежди,
мойте желанья, лудешки, мили,
черните очи, витите вежди,
що са нас млади сявга пленили.
Ази възпявах наште полени,
земля ни родна, с хубост покрита,
и тез балкани чудни, зелени,
що за окото нямат насита.
Пеях пренесен! О, заслепленье!
Фалех цветята, славех живота...
А не поглеждах как окол мене
моите братя влачат хомота!
Но каква полза-питам се веке, -
ако възтокът бил румен, ален?
Дали тегла ни по щът са леки
и живота ни по-малко жален?
Що ни нас радва, ако земя ни
била прекрасна, райска природа,
кога я тъпчат диви тирани,
когато в нея няма свобода?
Ако са мили птичите песни -
наште въздишки по са горчиви,
да онемеят струни несвесни...
Да опустеят песни лъжливи!
Моите песни кой ще разбира?
Те не услаждат клети робове.
Ох, не, не мога весел да свира
тамо, където дрънчат окови!
И тъй душа ми, кат се побуни,
гуслата грабвам, струните скъсвам,
па я нагласям с по-нови струни
и с мойте сълзи аз ги поръсвам.
Техний глас веке ще е печален
като печалний ек на горите,
като на Янтра писъка жален
и като стонът на букаите.
Този глас, който на плач прилича,
вредом ще отзив намира:
тоз, който пъшка ще го разбира,
тоз, който плаче, ще го обича.
Вече въставам върху тирана!
Този в мен скритий пламен небесни,
който заглъхнал до днес остана,
трябва най-после навън да блесне.
Доста съм веке бивал удушен!
Доста страх подъл, мисли безплодни!
Днес на дългът си аз съм послушен:
ази ще пея песни свободни.
1875, септември
Новото гробище над Сливница
Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и Лека нощ навеки си казахте -
до втората тръба.
Но що паднахте тук, деца бурливи
За трон ли злат, за някой ли кумир
Да беше то - остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви
куршума... Спете в мир.
Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.
Но кой ви знай, че спите в тез полета
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
и майките свети.
Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от вашето ура.
И тоз венец - той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
над гробни ви хълми.
Почивайте под тез могили ледни
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
Юнаци, лека нощ! 1885
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти...
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата
Ти сбираш в едно всички блага и дарове
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата
Отечество, не си ли достойно за любов
Кой странник без въздишка можб да те остави
Кой има сила твоите картини да забрави
Що нямаш ти Що липсва под синий ти покров
в случбй, че бог би искал Едемът да премести
и своя рай прекрасен при Емус да намести
Отечество, не си ли достойно за любов
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява
Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято не рядко ги срами!
Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава
Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
по твоите долини, поля и висоти
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява
Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!
ПРИРОДАТА
Когато си свобoдата
запазваше сърце ми,
аз влюбен бях в природата,
в картините u големи,
в недрата u чудесните
и миг я не забравях,
ти знаеш туй по песните,
в които я прославях.
И днес е тя чаровница
и мами ме към себе,
но беше ми любовница
до мойта среща с тебе.
@bgmateriali.com
