Вазов природата не е обикновена литературна тема. Тя е хармонията в неговия интимен свят - въздига и успокоява душата му, изостря сетивата към красивото и доброто. Той я обича с пристрастието на заклет пилигрим, но не от дистанцията на работния си кабинет, а замаян от непосредственото й дихание. Подчертано градски писател, Вазов я приема за част от собствената си духовност, първоизвор на сила и най-възродителни чувства. Тя го учи да опознава съвършенството. За него е втора реалност, антитетична с „борбата на низките страсти", където „разчетът владей, не духът".

В нашата литература двама са най-въодушевените поклонници на природата - Вазов и Алеко. Вазов обикаля земята ни и след всяко пътуване се връща, изпълнен с един друг мир от цветове, „звукове", картини и величие. За поета природата е като въздуха - живот, сила, вдъхновение; тя е България. И в поезията, и в прозата му присъства преди всичко българската природа, строго конкретно ситуирана, вибрираща струна от общо патриотичните внушения на целокупното му дело. Дори когато е в чужбина, наред със следите от миналите векове, природата властно притегля погледа му (стихосбирката „Италия”), но и тук пулсира чувството към родната земя - неугасващо нито за миг огнище в художественото и личностно АЗ на поета.

Не бихме могли да разглеждаме стихотворението „При Рилския манастир” изолирано от цялостното отношение на Вазов към природата и от общия контекст на неговото творчество. За първи път стихотворението е публикувано в сп. „Денница” (1891) със заглавие „В лоното на Рила”. Впоследствие Вазов нарича така последния цикъл от „Звукове" (1893), най-дълго подготвяната стихосбирка на поета. Сам Вазов разказва: „Посетих с майка си и с жена си Рилския манастир. Плод на това пътешествие бе описанието „Великата Рилска пустиня." Въпреки че тук изобщо не се споменава за цикъла, връзката между стихотворенията и пътеписа е съвсем очевидна, дори известни картини и размисли са твърде близки.

Осемте шестстишни строфи на „При Рилския манастир” започват напълно идентично - с водещия лайтмотив на творбата - „Сега съм у дома” - едно от най-интимните и най-изповедни признания на големия писател. Поетът Иван Бурин бе изписал върху Ситняковската скала над Боровец стиха „Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила "и отдолу Иван Вазов. Времето вече е заличило буквите, но допреди петнайсетина години всеки, който отиваше при скалата, се взираше в поизбледнелия надпис. Може би някой ще го възобнови!

На реалиста Вазов не са чужди известни романтични навеи. Те се проявяват в произведенията, свързани с националноосвободителните борби, но и в пейзажните стихотворения. Както при романтиците, и тук витаят сенки на отминали векове и събития. Но в „При Рилския манастир” няма странични вмешателства. Тук са само двамата - поетът и природата. Стихотворението е колкото пейзажно, толкова и изповедно - прочувствен монолог, в който Вазов излива душата си. Природата е реалност, но лично изживяна, с много силно изявена субективна реакция на лирическия АЗ. Съчетават се строго фактологичната точност на географската ситуираност и емоционалния поток, който приижда необуздан, увличащ в дебрите на едно изключително чувство. То няма граници и условности, то е възторг, окрилящ духа. Вазов остава сам със себе си, изповедите се редуват една след друга - „сега съм в моя мир", „участник в Рилский хор", „във лоното на тази пустиня горска, свята". И ако думата „пустиня" ни смущава, нека се върнем отново към пътеписа „Великата Рилска пустиня.” По прикрито асоциативен път Вазов придава ново значение, нов смисъл на вече установеното слово - безлюдното съвършенство на планината.

Чувството на Вазов към природата е до такава степен всепоглъщащо, покоряващо цялото му същество, че поетът е склонен да открива Бог във всяка нейна проява от най-дребното и незабележимото до най-величественото и грандиозното. В редица други творби Вазов изповядва, че съзира „Бог във всякое листо", търсейки досега до извечните тайни на мирозданието: „поклон на теб, природо. /на всичко, що е в теб божествено и тайно, невидимо кат Бога, велико и безкрайно/и равно с вечността..."

Пантеизмът преминава през цялото творчество на Вазов. Древното усещане за единството, за отъждествяването на Бог и природа захранва космично мащабните видения на романтиците и остава стаено в не една човешка душа. За Вазов пантеизмът е висше мисловно лирическо смирение пред необяснимото величие на природата, а тя е пътят към тайните на битието и неразгадаемостта на всемира: „...и моят ум фъркат/ блуждае в хаоса, до господа отива,/ на мирозданието в тайните се впива."

В анкетата на проф. Иван Шишманов Вазов признава: „Аз вярвам в провидението, вярвам и в бога, но аз го търся в природата. Ако искаш, аз съм малко пантеист." А в разказа „Пейзаж” писателят най-пълно формулира своето разбиране за природата и Бога. Природата „носи гордо печата на всевечния си гений творец, тя е неговият истински образ и подобие, велика като него, вечна като него, божествена и добра като него".

Пантеистичният поглед на поета привнася специфично дихание в неговите стихове, насища ги с вглъбена духовност, във външно видимия пейзаж открехва прозорец към извечните загадки, приобщава лирическия АЗ към философските измерения на общобитийните координати.

Във Вазовата поезия най-често и най-величествено присъства планината. Тя е най-монументалната сцена, която може да си представи съзнанието му, и той развълнувано, дълбоко чувствено се слива с нея:

Разменям тайна реч с земя и синий свод

и сливам се честит във техния Живот.

От природата струи храмово спокойствие, сякаш хармонията й влива в душата на поета „нов живот", „нови ощущенья", успокоение, изцеление, нравствено пречистване от „жизнената битва".

Картинното описание е наситено с емоционална изповедност, която извиква на свой ред пластично цветни раздвижени картини, осеяни с метафорични образи и сравнения („Природата отвред, кат майка нежна съща,/ напява ми песни, любовно ме прегръща"; „Еленин връх боде лазурний свод": „Бричебор ми праща здравни дъх на своите ели"). Абсолютно спазената система на римите (първи - четвърти стих, втори -
трети, пети - шести), редуването на 12- и 13-срични стихове подкрепя празничното звучене на поетическата фраза. Правят впечатление поредица образи, следвани от по две определения, което подсилва вътрешната ритмичност („гори високи, диви": „потоците. кристални и пенливи"; „пустиня горска, свята"). Епитетите са суперлативни („гледки величави", „ели гигантски", „величествените обятия на Рила"). Емоционалният градус достига краен предел. Стихът се разлива напористо неудържим. Всичко това определя тържествената тоналност, интонационната сила на творбата - внушение за могъщо, недостижимо величие.

Много се е говорило и писало за Вазовия идеал, който неотклонно опира в патриотизма и хуманизма. Отделните формулировки на самия писател се различават само словесно. Например в стихотворението „На нивата” той открито сочи „доброто... истини здрави... правда божествена... любов... милост в сърцата и обич мъжествена къмто дълга и друга". В „При Рилския манастир” формулировката, също така открито категорична, е изместена в малко по-друга насока; обобщена, тя не е така детайлизирано конкретизирана:

Природата всегда, но буйната природа,

що пълни я живот, шум, песен и свобода,

бе моят идеал величествен и прост.

В контекста на стихотворението обаче признанието на Вазов не само не отрича, но включва в себе си всичко, което поетът е казал в други творби и е защитил с цялостното си творчество и поведение, защото точно природата с облагородяващата си сила култивира най-висши духовни ценности.

С емоционалната импулсивност, със самопризнанията и откровенията, с изповедите и възторзите стихотворението е истински апотеоз на съвършенството и величието на природата, но и една от най-прочувствените автохарактеристики на големия поет.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave