ИВАН ВАЗОВ - СПОМЕНИ ЗА РОДНИЯ ДОМ В СТИХОВЕ
Името на Иван Вазов отдавна е станало символ на българщината. Няма друг поет в българската литература, изпял с такъв възторг песните си за „всичко българско и родно", пред което се прекланя и благоговее. Днес много от българите познават героите на националноосвободителните борби най-вече от стиховете на народния поет.
Зададем ли си въпроса откъде в душата на Вазов се ражда тази всеотдайна любов към родината, отговорът ще ни отведе към неговото родно място - Сопот, към семейството, в което израства. Спомена за родния дом, за родителите си, за родния край всеки човек носи в сърцето си като нещо много свидно. Така е и с Иван Вазов.
През 1919 г., почти 70-годишен, поетът създава лирическата стихосбирка „Люлека ми замириса". Стоплен от спомена за родния дом, в нея той помества стихотворения, обединени в цикъла „Под Амбарица"
- името на балканския връх, под който „се гуши“ родният Сопот. В стихотворението „Дворът ни" поетът изповядва своята любов към родния дом. Като „видение" рисува малкото дворче с бухнали зелени чемшири и дъхави люляци, с попукани плочи, между които шурти барата със своя вечен говор, и чучура на чешмата денонощно пее песента си. Сред тази великолепна пролетна картина се откроява образът на бащата
- „мъж, кален в беди и премеждия", който пуши, седнал на пейката с чибук в ръка. Строг е бащата на поета, но е „мил“ човек на „дълга и на честта“, справедлив. Той може да е „вулкан отпушен", но и „цяла доброта“. Около него е многолюдната челяд, която по детски лудува, докато не чуе заповедта на бащата: „Мирни стойте, маскари!“ Прекрасно „бореше" от детството, което поетът цял живот носи в сърцето си!
Скъп спомен връща твореца в една специална за него стая от родния дом - гостната. Тя дава заглавие на друго едно стихотворение - „Гостната стая“. В годините на Кримската война Вазов е 6-годишен (1856 г.). Тогава детето, далеч от политическите и обществени борби, се потапя в „чаровния блясък“ на детските безгрижни игри с по-малките си братя. В „бяг, игри, борби и крясък“ минават дните на малкия Вазов. Гостната стая е представена като място, където витае възрожденският дух на българина - „с черги шарени постлана“, „светла и засмяна“. Там е стенният часовник и поличката с овехтели книги.
До „прозореца с кръстати пречки“ често погледът се спира на една жена, която държи книга в ръка. Това „видение“ за Вазов е толкова скъпо, че изведнъж спокойният тон на изказа прекъсва, за да може синът да изрази бликналите чувства на обич към скъпия за него образ: „О, злати спомени от края роден!“ Метафоричният епитет „злати“ е най-точно намерената дума - няма нищо по-свидно за сърцето от спомена за най- скъпия човек - майката! Млада и благородна, с блеснали очи, вглъбена в книгата, която чете, Съба Вазова винаги е в мислите на своя син. Нейният образ съпътства чедото й в най-трудните моменти от живота му, за да му вдъхва сили и надежди:
О, лик хубав с поглед ясен,
мил и скъп за мен навеки,
под лучите му що раснах
дор към бурите далеки
кораба си смело тласках...
А когато вдъхновението за първите стихове „спохожда" бъдещия поет, майката отново е до него, за да го насърчи и подкрепи в избрания път. В стихотворението „Будните нощи" Вазов си спомня за времето, когато започва да твори - въпреки волята на баща си, който иска да направи от него „син търговец с трезвен ум“.
Иван Вазов става „роб“ на своето вдъхновение. Започва да пише стиховете си само нощем, далеч от погледа на Минчо Вазов, за да не го гневи, ако види някоя „песен“. Майчиното сърце разбира поета и с предложението: „Ако нямаш свещ - да дам“, благославя избрания път. Път, по който синът върви повече от 50 години:
И редяха се тетрадки
на душата ми с плода,
и нещата бяха кратки,
и приятен бе труда.
Днес всяко българско дете прекрачва прага на училището със стиховете на Иван Вазов. Възторжено звучат думите: „Аз съм българче“, тържествено се пее песента „Де е България?“:
Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най-любя на светът.
В класната стая Иван Вазов посреща всеки български ученик и му говори с усмивката си. На родината поетът посвети цялото си творчество. България и българското възпя в стиховете си. Знаем, че винаги ще четем творбите му, защото те са истински урок по родолюбие. Колко просто го е казал поетът:
Те жив са отклик на духа народен,
и той не мре и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край
свободен,
и моите песни се ще се четат.
(„Моите песни")
@bgmateriali.com
